антени. Внезапно си припомни, че огромната дъга, свързваща двата материка, Европа и Африка, неизменно наричаха „Мостът“, „Най-дългият мост“ или понякога „Гибралтарският мост“ — но никога „Мостът на Морган“!
„Е, добре — помисли Раджасингхе, — ако търсиш слава, доктор Морган, то няма да я откриеш тук! Тогава защо, в името на хиляди дяволи, си дошъл да тревожиш тихия малък Тейпробейн?“
Глава 3. Фонтаните
Дни наред слоновете и робите се трудеха усилно под палещите лъчи на слънцето, мъкнейки ведра с вода по безкрайна верига нагоре по скалата. „Готово ли е?“ — питаше от време на време царят. „Не, ваше величество! — отвръщаше главният майстор. — Резервоарът все още не е пълен. Но може би утре…“
Следващият ден настъпи. Всички придворни се събраха в градините на удоволствията под ярки, разноцветни платнени навеси. На царя с огромни ветрила му вееха хлад молители, които бяха подкупили шамбелана за тази рискована привилегия. Оказаната чест можеше им донесе богатство или смърт.
Всички очи се отправиха към скалата и малките фигурки, пъплещи към върха й. Развя се флаг. Някъде долу изсвири кратко рог. В основата на скалния масив работници лудешки задърпаха лостове и заиздигаха въжета. В продължение на дълго време нищо не се случи.
Царят сви вежди начумерен и придворните затрепераха. Дори ветрилата забавиха скорост за няколко секунди, но след малко пак подеха предишното темпо, щом държащите ги си спомниха опасностите на своето занимание.
Изведнъж работниците нададоха викове откъм подножието на Якагала. Радостта и триумфът шумно се разпростряха и идваха все по-близо, подети от робите, застанали по очертаните от цветя пътеки. Пристигна и друг звук, отначало не така силен, но създаващ впечатлението за отприщване на неудържима, току-що освободена устремна сила.
Като по магически начин от земята бликнаха тънки струи вода и подскочиха към безоблачното небе. Стигнаха височина четири човешки боя и се пръснаха на хиляди цветни капчици. Слънчевите лъчи се пречупиха през тях и създадоха мъгла, оцветена във всички цветове на дъгата. Сцената бе и странна, и красива. Никога в цялата история на Тейпробейн човешките очи не бяха виждали такова чудо!
Царят се усмихна и придворните се осмелиха да поемат дъх. Този път заровените в земята тръбопроводи не се пръснаха от налягането на водата. За разлика от своите неудачни предшественици настоящите зидари добиха добър шанс да доживеят до дълбока старост, също както и всеки друг, който този ден се трудеше за Калидаса.
Почти недоловимо, така, както слънцето залязваше на запад, струите губеха височина. Сега те бяха не по-високи от човек. Напълнените с толкова труд резервоари почти се изпразниха. Но царят бе от доволен, предоволен. Той вдигна ръка и фонтаните се снишиха и вдигнаха за последен път като поклон пред трона и тихо спряха. За известно време по повърхността на блестящите локви се разбягваха вълнички, след това застинаха като огледала, отразявайки образа на вечната скала.
— Робите свършиха добра работа! — възкликна Калидаса. — Дарете им свободата!
Никой не разбра колко добре бяха се справили, тъй като едва ли някой споделяше чудното видение на царя с артистична душа. Но докато се разхождаше из добре поддържаните градини на удоволствията, обграждащи Якагала, Калидаса изпита върховно блаженство, както никога през живота си.
Тук, в подножието на Демонската скала, той бе замислил и създал истински Рай. Оставаше само на върха да построи и Небето…
Глава 4. Демонската скала
Хитро измислената постановка, съчетаваща светлина и звук, все още оказваше силно въздействие върху душата на Раджасингхе, въпреки че я бе гледал дузина пъти и знаеше всеки трик на изпълнителната компютърна програма. За всеки посетител на Скалата бе задължително да посети представлението, въпреки че критици като Пол Сарат се оплакваха, че на туристите им била поднасяна само частица от историята. Все пак по-добре малко, отколкото никак, и затова посетителите се задоволяваха с предложеното, докато Сарат и колегите му продължаваха гръмогласно да изразяват несъгласие относно точната последователност на събитията, случили се тук преди две хиляди години.
Зрителите бяха насядали в малкия амфитеатър с лице към западната стена на Якагала. Двестате места бяха ориентирани така, че всеки зрител наблюдаваше под определен ъгъл образа, проектиран от лазер. Представлението започваше по едно и също време през цялата година — в деветнадесет часа — когато гаснеше и последният светлик на неизменния екваториален залез.
Стъмни се дотолкоз, че скалата стана невидима. Присъствието й се долавяше само по голямата черна сянка, затъмняваща ранните звезди. От тъмнината долетя приглушен барабанен бой, прекъснат от спокоен, безстрастен глас.
— Това е историята на цар, който убил своя баща и бил умъртвен от брат си. В кървавата история на човечеството събитието не е изключително. Но именно този владетел е оставил траен монумент, а легендата за него е дошла до нас през вековете.
Раджасингхе хвърли крадешком поглед към Ваневар Морган, който седеше в тъмното от дясната му страна. Въпреки че зърна само силуета чу, разбра, че гостът бе вече завладян от очарованието на разказа. От лявата му страна слушаха в захлас двамата му приятели от времето, когато изпълняваше дипломатически мисии. Бе дал уверения на Морган, че те не го бяха разпознали. В противен случай бяха приели мълчаливо измислицата.
— Казвал се Калидаса и бил роден около стотната година от нашата ера в Ранапура, Златния град, столица на царете на Тейпробейн от векове. Но съдбата хвърлила сянка върху новороденото…
Музиката зазвуча по-силно. Флейти и струнни инструменти се присъединиха към барабана. В нощния въздух се проточи натрапчива, величествена мелодия. Върху скалата светна ярка точка, разшири се внезапно и сякаш се отвори магически прозорец към миналото. Откри се свят по-пъстър и жив от настоящия!
„Драматизацията е отлична!“ — помисли Морган. Зарадва се, че поне веднъж любезността у него взе връх над импулса му за работа. Видя радостта на цар Паравана, когато любимата му наложница го дари с първороден син. Чувствата му станаха смесени, когато само двадесет и четири часа по-късно царицата роди по-добър претендент за трона. Въпреки че дойде по-рано на бял свят, Калидаса наследяваше втори, и това стана предпоставка за трагедията.
— В ранните детски години Калидаса и неговият полубрат Малгара играели като най-добри приятели. Израснали заедно, без да съзнават отровните интриги около тях и предопределението да си съперничат. Първата беда дошла поради добронамерен, невинен подарък…
В двора на цар Паравана идели пратеници, носещи налог от много земи — коприна от Китай, злато от Хиндустан, бляскави доспехи от Рим. А един ден прост ловец се осмелил да влезе в града, като носел дар, с който предполагал, че щял да достави удоволствие на царската фамилия…
Морган чуваше около себе си възклицанията на своите невидими поради тъмнината компаньони. Въпреки че не долюбваше животните, трябваше да се съгласи, че бялата като сняг маймунка, сгушена доверчиво в ръцете на младия принц Калидаса, грабваше сърцата. От сбръчканото личице две големи очи гледаха втренчено през вековете… и през мистериозния, все още не напълно построен мост между човек и животно.
— Според хрониките никой не бил виждал такова чудо на природата. Кожата й била бяла като мляко, а очите — червени като рубини. Някои счели, че поличбата била добра, други — лоша, тъй като белият цвят символизирал смъртта и оплакването. За съжаление, страховете им се оправдали…
Принц Калидаса заобичал животинката и я нарекъл Хануман, на името на безстрашния бог на маймуните в Рамайана. Златарите на царя направили малка карета от злато, в която Хануман имал обичай да седи и да бъде развеждан из двора за радост и удоволствие на наблюдаващите го.
От своя страна Хануман също се привързал към Калидаса до такава степен, че не позволявал на никого да го държи. Особено агресивно се отнасяла животинката към принц Малгара сякаш чувствувала предстоящото съперничество. И така, един злощастен ден ухапала престолонаследника…
