от проста лебедка с електрозадвижване и специално видоизменение, с цел да се справят с такъв фин материал с променлива дебелина. Знаеше, че в Космоса човек не можеше да приема нещо за дадено и че интуицията, особено тази на инженер по сухопътни съоръжения, можеше да стане опасен съветник.
„Нека видим! — помисли. — Когато опитът завърши, ще отрежем края, който е на Земята и от станцията «Ашока» ще започнат да навиват обратно. Разбира се, когато дърпаш единия край на нишка, дълга четиридесет хиляди километра, нищо няма да се промени с часове! Трябва да измине поне половин ден, докато импулсът стигне далечния край и системата започне да се мести като цяло. Така че ако поддържаме усилието… О!“
— Някой е направил изчисления — продължи действуващият управител. — Установил, че когато започнем да навиваме с предвидената скорост, към станцията ще се насочат няколко тона със скорост хиляда километра в час. Ситуацията не им харесва!
— Разбираемо е. Как предлагат да постъпим?
— Да вложим в програмата по-ниска скорост на навиване, при това — с контролиране на въртящия момент. Ако се случи най-лошото, те могат да ни накарат да напуснем станцията аварийно.
— Препрограмирането ще забави ли експеримента?
— Не. Имаме изработен план за извънредни ситуации, според който издигането на нишката ще стане за пет минути, ако се наложи.
— Ще можете ли да я върнете безпроблемно?
— Разбира се.
— Надявам се да сте прав. Тази малък „въдичарски прът“ струва маса пари, а аз искам да го използувам отново.
„Но къде? — запита се Морган и загледа издигащия се бавно полумесец на Земята. — Може би е най- добре проектът да се изпълни на Марс, дори ако това означава няколко години заточение. Щом установката на Монс Павонис заработи нормално, Земята трябва да последва примера! Не се съмнявам, че тогава някак си и последните пречки за осъществяването на проекта тук ще отпаднат!“
Предстоеше да бъде построен мост над бездната под него! Славата на Густав Айфел отпреди три столетия щеше да бъде напълно засенчена!
Глава 28. Първото спускане
В продължение на двадесетина минути не се виждаше нищо. Въпреки това всички, които не бяха ангажирани в контролната кула, наизлязоха и се взираха нагоре в небето. Дори Морган не можа да устои на вътрешното си любопитство и току се примъкваше към открехнатата врата.
На не повече от няколко метра от него го следваше непрекъснато като сянка помощникът на Максин Дювал, плещест младок, гонещ трийсетте. натоварил на раменете си обичайните инструменти на своя занаят: камери-близнаци с традиционното разположение — дясната фокусирана напред, а лявата — назад, а над тях — малка сфера, не по-голяма от грейпфрут. Зад сферичната повърхност се помещаваше антена, която вършеше някои умни неща няколко хиляди пъти в секунда, така че поддържаше непрекъснато връзка с най-близкия комуникационен спътник, независимо от комплектоващата апаратура на носещия я. На другия край на веригата на осъществената радиовръзка седеше Дювал, разположена удобно в студио-офис, и наблюдаваше с очите на своето далечно его, както и слушаше с неговите уши — но не напрягаше своите бели дробове в разредения, вледеняващ въздух. Този път бе сключила сделката по-благоприятно за нея. Но не винаги успяваше.
Морган бе се съгласил неохотно с приготовленията. Съзнаваше, че събитието имаше историческо значение и бе възприел уверенията на Дювал: „Моят човек няма да ви се пречка!“. Но чувствуваше болезнено всеки неуспех, който можеше да се случи в такъв пилотен проект, особено — когато сондата навлезеше в последния етап на пътя. От друга страна знаеше, че можеше да се разчита на Дювал. Тя щеше да се отнесе към провала или успеха, без да прави сензация.
Като всички велики репортери Максин Дювал бе емоционално свързана със събитията, на които ставаше свидетелка. Стараеше се да изясни всяка гледна точка, без да изкривява или да пропуска основни факти. От друга страна не се опитваше да прикрива чувствата си, но и не им позволяваше да вземат връх.
Възхищаваше се безкрайно от Морган и му завиждаше с благоговението на жена, на която й липсваше съзидателна способност. Откакто бе построен „Гибралтарския мост“ все очакваше да види какъв щеше да бъде следващия строеж на инженера и не се разочарова.
Въпреки че желаеше на Ваневар успех, в действителност не го долюбваше. Считаше, че неговият очевиден мотив и безмилостна амбиция го извисяваха, но и го правеха по-малко човек. Не можеше да не го сравни със заместника му, Уорън Кингзли. Ето една безупречно изрядна и мила личност („…и по-добър инженер от мен!“ — бе й споменал веднъж полушеговито Морган.). Но обществеността не чуваше нищо за Кингзли, тъй като бе само невзрачен и верен спътник на своя блестящ началник. И с това доволствуваше.
Не друг, а Уорън обясни търпеливо на Максин удивително сложния механизъм на спускането. На пръв поглед изглеждаше много просто да пуснеш нещо право надолу към екватора от спътник, кръжащ неподвижно отгоре. Но астродинамиката поднасяше изненади. Ако опиташ да забавиш дадено тяло, то се ускорява; избереш ли най-прекия път, изгаряш повече гориво; насочиш ли се направо в определена посока, отклоняваш се… И това се случва, ако се вземе под внимание само гравитационното поле. Този път ситуацията бе значително усложнена. Никой досега не бе опитвал да насочи космическа сонда по жица, дълга четиридесет хиляди километра. Но компютърната програма на станцията „Ашока“ бе работила перфектно от начало до край. След няколко минути наземно базираният контролер на Шри Канда щеше да поеме управлението за крайното спускане. Нищо чудно, че Морган изглеждаше напрегнат.
— Ван! — повика го тихо, но твърдо по личния канал за връзка Дювал. — Престани да си смучеш палеца! Изглеждаш като пеленаче!
На лицето на Морган се изписа раздразнение, подир туй — изненада. Накрая чертите му се отпуснаха и той се разсмя леко смутен.
— Благодаря за предупреждението! Не бих желал да навредя на обществения си имидж!
Погледна тъжно и замислено липсващата става на палеца си и се запита кога ли завистниците щяха да спрат да ликуват: „Ха! Инженерът сам попадна в клопката си!“. Толкоз пъти бе предупреждавал другите, но бе станал небрежен и веднъж успя да се среже, докато демонстрираше свойствата на хипернишката. На практика не почувствува болка, а неудобството от осакатяването бе учудващо неголямо. Някой ден щеше да се погрижи за здравето си, но сега просто не можеше да отдели цяла седмица, с цел да стои закачен за регенератор на органи само за два сантиметра от палеца си.
— Височина две, пет, нула километра — произнесе спокоен, безличен глас от контролната стая. — Скоростта на сондата е едно, едно, шест, нула метра в секунда. Опъването на нишката е девет, нула процента от номиналното. Парашутът ще се разтвори след две минути.
След моментен отдих Морган отново се напрегна и застана нащрек като боксьор. Дювал не можеше да откъсне погледа и мислите си от непознатия, но опасен опонент.
— Каква е скоростта на вятъра! — попита рязко той.
Отговори му друг глас, този път съвсем не безличен.
— Не мога да повярвам! — Прозвучаха тревожни нотки. — „Управлението на мусоните“ преди малко предупреди за започваща буря!
— Сега не е време за шеги!
— Съвсем сериозни са! Току-що проверих отново!
— Но нали ни гарантираха, че няма да има ветрове, по-силни от тридесет километра в час!
— Току-що вдигнаха границата на шестдесет… корекция — осемдесет! Времето бързо се влошава…
— Виж ти! — промърмори на себе си Дювал. След това инструктира своите далечни очи и уши: — Скрий се в дървениите! Няма да те искат наоколо. Но гледай да не пропуснеш нещо! — Остави помощника си да се пребори с тези в някаква степен противоречащи си нареждания, а самата тя се превключи към своята отлична информационна служба.
Отне й не повече от тридесет секунди, за да открие коя метеорологична станция отговаряше за времето над Тейпробейн. Остана неудовлетворена, но не и изненадана, когато откри, че там не отговаряха на
