— Не твърдеше ли, че „никога нямало да се отлепи от Земята“? — запита умолително Уорън Кингзли.
— Бях се изкусил! — Морган разглеждаше макета в пълен мащаб и захихика. — Наистина прилича на изправен нагоре железопътен вагон!
— Точно това е представата, която желаем да продаваме! Купуваш билет на станцията, даваш багажа си за проверка, настаняваш се на въртящото се кресло и се възхищаваш на гледката. Или отиваш до салона с бара и посвещаваш следващите пет часа на сериозно пиене, докато те изнесат на „Междинната станция“! Между впрочем, как ти се струва идеята на отдел „Дизайн“ да се постави декор от деветнадесети век в стил „Палман“?
— Не ми се нрави. Превозните средства „Палман“ не са имали пет пода с кръгла форма, при това — разположени един над друг.
— По-добре се скарай на дизайнерите за този пропуск. Умират да сложат газово осветление!
— Ако искат да постигнат привкус на антика, което е много по-подходящо, веднъж гледах някакъв филм за Космоса в „Музея по изкуствата“ в Сидни. Там една совалка имаше кръгъл салон за наблюдения — точно от каквото се нуждаем!
— Спомняш ли си заглавието на филма?
— О… чакай да помисля… нещо от рода на „Космически войни през 2000-та година“. Уверен съм, че би могъл да го намериш.
— Ще посъветвам дизайнерите да го гледат. А сега нека влезем вътре. Искаш ли да сложиш каска?
— Не! — отвърна самонадеяно Морган.
Самочувствието му бе едно от малкото предимства, с което компенсираше с десет сантиметра по-ниския си ръст.
Влязоха в макета с естествена големина и той почувствува почти момчешка тръпка на очакване. Вече бе проверил дизайна, бе наблюдавал компютърните графики и разположението от различни симулирани ракурси. Но сега усещаше действителността, материалното. Наистина, „никога нямаше да се отлепи от Земята“ — както гласеше старата шега. Но някой ден неговият брат-близнак щеше да профучава нагоре през облаците и щеше да се изкатерва само за пет часа до „Междинната станция“, отстояща на двадесет и пет хиляди километра от Земята. И щеше да харчи по един долар на пасажер за електричество…
Дори и сега бе невъзможно да се възприеме напълно значението на предстоящата революция. За пръв път Космосът щеше да стане досегаем така, както всяка точка на добре познатата ни Земя. Ако след няколко десетилетия човек пожелаеше да прекара уийкенд на Луната, щеше да може да си го позволи. Дори Марс не бе извън въпрос. Падаха ограниченията за това какво щеше да бъде възможно!…
Морган се върна рязко в действителността, тъй като се спъна в края на лошо поставен килим.
— Извинявайте! — смутолеви гидът. — Предполага се, че зеленото ще напомня на хората за родната им планета — още една от идеите на отдела по дизайн. Таваните ще са сини, цветът им ще става все по- наситен в посока към горните етажи. Освен това желаят да използуват непряко осветление навсякъде, за да могат да се гледа към Космоса.
— Идеята е превъзходна, но не става! — Морган поклати глава. — Ако осветлението е достатъчно силно, за да може да се чете, отблясъците ще затъмняват звездите. Имате нужда от напълно затъмнена салонна секция.
— Вече е запланувана такава за част от бара. Посетителите ще могат да си поръчат питие и да се оттеглят зад завесите.
Бяха застанали на най-долния етаж на капсулата. Представляваше кръгла стая с диаметър осем и височина три метра. Наоколо се въргаляха различни кутии, цилиндри и панели за управление с надписи от типа на: „Резерв от кислород“, „Акумулатор“, „Въглероден двуокис“, „Трошачка“, „Полева аптечка“, „Температурен контрол“. Всичко бе от временно, условно естество и готово за мигновено преместване и употреба.
— Някой би помислил, че строим космически кораб! — отбеляза Морган. — Между впрочем, каква е последната оценка за времето на оцеляване?
— Що се отнася до електрозахранването — поне седмица, дори при пълно натоварване с петдесет пътника. Наистина е абсурдно, тъй като спасителният екип ще може да ги достигне без проблеми за три часа или от Земята, или от „Междинната станция“.
— Като изключим голяма катастрофа, например повреждане на релсите или кулата…
— Ако това се случи, мисля, че няма да има кого да спасяваме. Но заседне ли капсулата по някакви причини и пасажерите не полудеят и не погълнат всички вкусни, компресирани хранителни таблетки, предназначени за аварийни ситуации, техният най-голям проблем би бил скуката.
Вторият етаж бе напълно празен, лишен дори от временни удобства. На извития пластмасов панел бе нарисуван с тебешир голям правоъгълник и вътре бе написано: „Тук ли ще бъде въздушният шлюз?“.
— Това ще бъде багажният отсек… въпреки че не сме сигурни дали ще има нужда от толкова много пространство. В случай че не — тук могат да пътуват още пътници… Следващият етаж е по-интересен!
На третото ниво имаше дузина самолетни кресла, всяко с различен дизайн. Две от тях бяха заети от истински манекени, мъжка и женска фигури, явно отегчени от всички тия приготовления.
— Експериментирахме основно на тоя модел — каза Кингзли и посочи луксозния въртящ се стол с наклонена облегалка с прикрепена към него малка табла. — Но най-напред ще проведем обичайните изследвания.
Морган натисна с юмрук меката седалка.
— Дали някой наистина е пробвал да седи тук в продължение на пет часа?
— Да… Един стокилограмов доброволец. Размина му се без протрити места! Ако по-нататък получим някакви оплаквания, ще напомним на хората зората на авиацията, когато е отнемало пет часа, само за да се прелети над Тихия океан. А освен това им предлагаме и комфорта на ниската гравитация почти през целия път…
По-горният етаж бе идентичен с тая разлика, че липсваха кресла. Оттук преминаха бързо и достигнаха следващото ниво, на което дизайнерите явно бяха посветили по-голямо внимание.
Барът изглеждаше почти функционален и машината за кафе наистина работеше. Над нея висеше старинна гравюра в сложна, позлатена рамка. Сюжетът пасваше така неочаквано, че Морган чак затаи дъх.
В горния ляв квадрант грееше пълната Луна, а към нея летеше локомотив с форма на куршум и теглеше четири вагона. През прозорците на купето, обозначено с табелка „Първа класа“, надничаха важни особи с шапки от викторианската епоха и се любуваха на гледката.
— Как ви хрумна пък това! — попита удивен и учуден Морган.
— Май заглавието е паднало пак — извини се Кингзли и започна да търси зад плота на бара. — А, ето…
Връчи на Морган картон, на който със старовремски букви бе отпечатано:
