— Съжалявам, но трябва да призная, че никога не съм чел тази книга! — коментира Морган, щом попи жадно информацията. — В противен случай щях да си спестя доста вълнения. Само бих искал да зная как се е справил без релси.
— Не трябва да даваме на Жюл прекалено много вяра… или да го упрекваме. Тази картина е предназначена да не бъде възприемана никога насериозно! Просто художникът се е пошегувал!
— Е… предай на отдела „Дизайн“ моите комплименти. Това е една от най-добрите им идеи!
Морган и Кингзли се отърсиха от мечтите на миналото и тръгнаха към реалността на бъдещето. През целия прозорец за наблюдение проекционна система даваше изумителна гледка на Земята.
— …И не само това! — отбеляза със задоволство Главният инженер. — А е и съвсем вярна! — Тейпробейн бе скрит отдолу, разбира се, но се виждаше целия Хиндустан чак до искрящите снегове на Хималаите. — Знаеш ли — продължи, — ще се повтори същата история, както с „Моста“. Хората ще пътуват само заради преживяването. „Междинната станция“ може да стане най-голямата туристическа атракция на всички времена! — Свърна поглед към лазурносиния таван. — Има ли нещо на последния етаж, заслужаващо да му се обърне внимание?
— Не съвсем! Планирано е да бъде изведен горен въздушен шлюз, но още не сме решили къде да разположим животоподдържащата спомагателна система и електрониката за контрол на центрираното спрямо релсата движение.
— Има ли проблеми?
— Не и с новите магнити. Независимо дали задвижването е с електрическа тяга или по инерция можем да гарантираме безопасен луфт до скорост осем хиляди километра в час — което е с петдесет процента над предвидената максимална скорост.
Морган си позволи да отдъхне мислено. В тази област бе пълен невежа и му се налагаше да се облегне изцяло на преценката на другите. Още от самото начало бе видно, че само някаква форма на магнитно оттласкване можеше да работи на такава колосална скорост. Дори и най-малкият физически контакт при един километър в секунда би предизвикал нещастие. А сега четирите двойки насочващи жлебове, разположени по протежение на кулата, бяха на сантиметри около магнитите. Трябваше да бъдат проектирани така, че да бъдат възбуждани огромни възстановяващи сили, които да коригират отклонението на капсулата от централната линия.
Морган последва Кингзли надолу по спиралната стълба, която обслужваше целия макет. Изведнъж му хрумна: „Остарявам! Ох, можех да се изкача и на шестото ниво без проблем, но се зарадвах, че реших да не го правя!
Все още съм на петдесет и девет и в най-добрия случай ще изминат поне пет години, преди първият пътнически вагон да пристигне на «Междинната станция». Ще последват още три години на тестове, калибриране, настройка на системата… Нека сложим десет години за по-сигурно…“
Бе топло, но внезапно почувствува хлад. За пръв път разбра, че въжделеният триумф щеше да дойде твърде късно! Несъзнателно натисна с ръка тънкия метален диск, скрит под ризата.
Глава 33. КОРА
— Защо си се запуснал толкоз? — запита с тон, подходящ за изостанало в умственото си развитие дете, доктор Сен.
— Поради обичайната причина! — оправда се Морган и прокара здравия си палец по линията на закопчаването на ризата си. — Бях прекомерно зает… и когато се задъхвах, прехвърлях вината на височината.
— Това е една от причините, разбира се. Трябвало е да подложите на медицински преглед всички, работещи на планинския връх. Как сте могли да пропуснете толкова елементарна предпазна мярка?
„Как наистина!“ — помисли унило инженерът.
— Но някои от онези монаси бяха на възраст над осемдесет! Изглеждаха пращящи от здраве, затова даже не ми бе хрумвало…
— Те са живели на Шри Канда с години и напълно са се аклиматизирали. А ти си се качвал и слизал многократно всеки ден…
— Най-много — по два пъти.
— …изкачвал си се от морско равнище до половината от височината на атмосферата само за броени минути. Е, уврежданията ти не са опасни… само ако следваш инструкциите — моите и на КОРА.
— Коя е „Кора“?
— Това е съкратено означение на „Коронарна аларма“.
— А… една от онези измишльотини!
— Да, точно от тях! Същите спасяват около десет милиона живота годишно. Най-вече на висши служители, главни администратори, известни учени, водещи инженери и други подобни неразумни по отношение на здравето си люде. Често се питам струва ли си труда! Може би природата се опитва да ни подскаже нещо, но ние не се вслушваме!
— Припомни си своята „Хипократова клетва“, Бил! — отвърна с усмивка Морган. — И освен това трябва да признаеш, че винаги съм спазвал съветите ти. Ето, например, теглото ми не се е променило дори с един килограм през последните десет години!
— Хм… добре. Не си най-тежкия случай всред моите пациенти! — възкликна леко успокоен лекарят. Затърси по бюрото си и извади голям холографски каталог. — Избери си. Тези модели са стандартни. Оригиналният цвят е сигналночервен, но можеш да получиш с произволен друг.
Морган започна да натиска копчето и неприязънта му растеше.
— Къде трябва да го нося? Или е наложително да се имплантира?
— Не, последното не е необходимо, поне засега. Може би — след пет години, но зависи. Предлагам ти да започнеш с този модел. Носи се точно под гръдната кост и затова не са нужни дистанционни сензори. След известно време ще престанеш да го забелязваш. И то няма да те безпокои без нужда!
— Как ще се сещам за него?
— Слушай!
Лекарят натисна един от многобройните бутони на компютърната си конзола и ласкав, мецосопранов глас с обикновен тон отбеляза: „Мисля, че трябва да седнете и да починете за десетина минути.“. След кратка пауза продължи: „Би било добра идея да полегнете за половин час.“. Друга пауза. „При първа възможност посетете доктор Смит!“ Следваше:
„Моля вземете незабавно едно червено хапче!“
„Извиках линейка! Лежете и не мърдайте! Всичко ще се оправи!“
Морган понечи да запуши ушите си, за да се предпази от пронизителния сиренен вой.
„Тук е КОРА! Спешен случай! Моля, който ме чува, да дойде незабавно! Тук е КОРА! Моля…“
— Мисля, че схвана общата идея — продължи лекарят, след като в офиса се възцари тишина. — Разбира се, програмите и съобщенията се съобразяват с индивида. Разполагаме с богат избор на гласове, включително и на извести личности.
— Този тембър ми харесва. Кога ще бъде готово моето устройство?
— Ще ти се обадя след три дни. О, да… алармите, които се носят под гръдната кост имат някои преимущества, за които не е зле да ти спомена.
— Какви?
— Един от моите пациенти е запален тенисист. Разправи ми, че когато разтворел ризата си, видът на този малък червен диск оказвал абсолютно съкрушаващ ефект на противника му в играта…
