след пускането си на вода, стоеше доктор Ваневар Морган. Той гледаше нагоре към дърворезбата на боядисания корабен нос, а на няколко метра встрани се пъчеше Исамбард Кингдъм Брунел с ръце, втикнати в джобовете, с пура, стисната здраво между зъбите, с много омачкан, опръскан с кал костюм, и с поглед, втренчен във Ваневар!
Снимката изглеждаше действителна. Морган наистина бе стоял край „Грейт Британ“ в Бристол през слънчев ден същата година, когато бе завършен „Гибралтарския мост“. Но Брунел бе сниман през 1857 година и все още очакваше обяда си на своето преминало в небитието и още по-известно морско чудовище, чиито нещастия предстоеше да прекършат неговите тяло и дух.
Снимката бе подарена на Главния конструктор за неговия петдесети рожден ден и стана една от най- любимите му вещи. Колегите му възнамеряваха да се пошегуват добросърдечно, тъй като бе всеизвестно възхищението му от най-великия инженер на деветнадесети век. Понякога, обаче, се чудеше дали пък изборът им не бе по-сполучлив, отколкото предполагаха. „Грейт Ийстърн“ бе погълнала създателя си. Кулата можеше да направи същото с него!
На времето Брунел бил заобиколен от множество „патоци Доналд“. Най-настойчивият от тях бил някой си доктор Дионисиус Ларднер, който бил доказал, че „вън от всякакво съмнение никой параход не би могъл да преплува Атлантика“.
Всеки инженер бе в състояние да отхвърли критиката, основаваща се на фактически грешки или просто на пропуски. Но аргументът, приведен от настоящия „паток Доналд“, бе много деликатен и не можеше лесно да му се възрази. Морган си спомни, че на неговия любим герой бе му се наложило да се сблъска с доста подобен проблем преди три века.
Пресегна се към своята малка, но безценна колекция от гениални книги и изтегли може би най-четената от тях — станалата класическа „Биография на Исамбард Кингдъм Брунел“ от Ролт. Прелисти омазнените страници и бързо откри пасажа, който на времето разбуни духа му.
Брунел бе проектирал железопътен тунел, дълъг почти три километра, оценен от съвременниците му като „най-чудовищен и необикновен, опасен и непрактичен“. „Немислимо е — изразяваха се критиците му — човешко същество да не възрази на мъчението да пътува в тази Стигийска дълбина! Никой разумен не би изявил желание да бъде лишен от дневна светлина със съзнанието, че върху му почива скална маса, достатъчна да го размаже при нещастен случай… Шумът, произведен от два разминаващи се влака, би разклатил нервите на здравомислещия… и никой пасажер ни би могъл да бъде убеден да мине втори път…“
Познато до болка! Мотото на Ларднеровците и Бикерстафците явно бе: „Нищо ново под слънцето!“. И въпреки всичко, в известен смисъл бяха прави, дори ако се вземеше предвид само теорията на вероятностите.
„Патокът Доналд“ засягаше струната на здравия разум. Изказването му бе започнало с изява на скромност, колкото необичайна за стила му, толкова и фалшива. Твърдеше, че нямало да критикува инженерните аспекти на космическия елеватор. Искал само да разкрие психологическите проблеми, които щели да възникнат. Те можели да се обобщят с една дума: „Световъртеж!“.
Бе посочил, че нормалното човешко същество притежавало добре обоснован страх от височини. Само акробатите и артистите, вървящи на въже, били имунизирани срещу тази естествена реакция. Най-високото съоръжение на Земята се издигало на по-малко от пет километра. От друга страна не съществувал голям брой хора, които се отнасяли с безгрижие, когато трябвало да се придвижат вертикално нагоре с асансьор по пилоните на „Гибралтарския мост“.
Но това било нищо в сравнение с ужасяващата перспектива, станала възможна поради строежа на орбиталната кула. „Кой не е стоял в подножието на някоя огромна сграда и не се е взирал в нейната съвсем отвесна стена, докато не му се е сторило, че всичко се преобръща и пада върху му? — хулеше с патос Бикерстаф. — А сега си представете, че същата тази сграда се извисява нагоре и нагоре в небето, пробива облаците, преминава йоносферата, подминава всички големи орбитални станции, пронизва мрака на Космоса — докато почти стигне Луната! Несъмнено, това е инженерен триумф, но — и психологически кошмар! Без колебание заявявам, че някои просто ще полудеят, само като си го помислят! А колцина биха се подложили на мъченическото шеметно пътуване към висините, провиснали над празно пространство, с първа спирка — «Междинната станция», отстояща на двадесет хиляди километра!
Не може да ми се възрази с отговора, че съвсем нормални индивиди могат да летят в Космоса, почти на същата височина и дори още по-нататък. Те се намират в съвсем различна ситуация, също както при естествен полет през атмосферата. Обикновеният човек не изпитва главозамайване дори в отворения кош на въздушен балон, плуващ на няколко километра над Земята. Но я го сложете на края на някоя скала със същата височина и тогава наблюдавайте реакциите му!
Причината за описаната разлика е съвсем проста. Във въздухоплавателно средство човек няма физическа връзка между себе си и Земята. От психологическа гледна точка той е напълно откъснат от твърдата, здрава земна повърхност. Затова и падането не подбужда у него страх. Като погледне надолу, вижда умален по мащаб пейзаж, който в другия случай, на изкачване нависоко с асансьор, не би посмял да си представи!
Точно тази липса на физическо отделяне е недостатъкът на бъдещия космически елеватор. Злочестите пътници, понесени нагоре по гигантската кула, ще придобият изострено чувство за връзка със Земята. Каква гаранция има тогава, че някой би издържал такова преживяване, освен ако не е евентуално натъпкан с наркотици или психотропни лекарства? Доктор Морган, предизвиквам ви да ми отговорите!“
Екранът изгасна, но след малко светна сигнализацията за повикващ сигнал. Инженерът все още обмисляше вариантите на отговор, но натисна бутона „Прием“ и изобщо не се изненада да види Максин Дювал.
— Е, Ван! Какво ще правиш? — попита го без увод.
— Изкушавам се до немай-къде, но мисля да не влизам в спор с онзи психопат! Между впрочем, мислиш ли, че някоя аерокосмическа организация го е подучила?
— Хората ми вече копаят по този въпрос. Ще те уведомя веднага, щом узная нещо. Лично аз имам усещането, че това си е лично негово дело. Познавам почерка му — статията е автентична. Но ти не отговори на въпроса ми.
— Още не съм решил. Засега храносмилането ми се бори със закуската. А ти какво мислиш, че трябва да предприема?
— Много просто. Организирай демонстрация на експеримент. За колко време би я подготвил?
— За пет години, ако всичко върви гладко.
— Смешно! Но вече си положил първия кабел!
— Не е „кабел“, а — лента!
— Игра на думи! Какъв товар може да вдигне?
— О! От земята нагоре — някакви си петстотин тона.
— Достатъчно! Предложи на „патока Доналд“ да попътува!
— Не мога да гарантирам сигурността му.
— А можеш ли да гарантираш моята?
— Не говориш сериозно!
— В този час на деня никога не се шегувам. Така или иначе, време е да посветя още някоя статия на кулата. Макетът на капсулата е чудесен, но не създава истински усещания! Моята публика обича действията, също — и аз! Последният път, когато се срещнахме, ти ми показа чертежи на малки вагончета, с които инженерите се разкарвали нагоре-надолу по кабелите… имах предвид лентите. Как ги наричаш?
— „Паяци“!
— Ух!… Добре. Останах възхитена от идеята. Ето нещо, което не е било възможно да стане преди поради липса на подходяща технология. За пръв път човек може да застане неподвижно в небето, дори — над атмосферата, и да наблюдава Земята долу. Това не може да се направи с никой космически кораб. Искам първа да опиша това усещане… И същевременно да подкастря крилцата на „патока Доналд“!
Морган гледа Дювал в очите цели пет секунди и накрая реши, че тя не го бе взела на подбив.
— Разбирам — промърмори изморено. — Бедна, борбена, млада репортерка, отчаяно опитваща да си създаде име, не би пропуснала такава златна възможност! Не бих желал да съсипвам многообещаващата ти кариера, но отговорът ми е: „Категорично не!“.
