Доайенът на журналистите изпусна няколко неподобаващи на дама, а даже — и на джентълмен, ругатни, които достигнаха ушите на Морган, въпреки че компютърните автоматични редактори цензурираха разговорите и обичайно не позволяваха непристойни слова да бъдат предавани по обществени канали за връзка.
— Преди да те обеся със собствената ти хипернишка, Ван, обясни ми защо „не“!
— Ами защото, ако се случи нещастие, няма да мога да си простя!
— Спести си крокодилските сълзи! Разбира се, моята ненавременна смърт ще се обърне в трагедия… за твоя проект! Но аз не бих посмяла и да си помисля за експеримента, преди да си направил всички необходими тестове и си убеден, че сигурността ми е стопроцентова!
— Би изглеждало като сензационен акробатичен номер!
— Както имали обичай да казват по времето на кралица Виктория… или Елизабет — „И какво от това?“!
— Виж, Максин, пристигна кратко спешно съобщение, че току-що е потънала Нова Зеландия! Ще се нуждаят от теб в студиото. Но благодаря за себеотрицателното ти предложение!
— Доктор Ваневар Морган! Знам много добре защо ми отказа! Искаш ти да си първия!
— Както казвали във викторианската епоха: „И какво от това?“
— Туширана съм! Но те предупреждавам, Ван! Щом някой от твоите паяци проработи, ще се чуем пак!
Морган поклати глава.
— Извинявай, Максин! Нямаш шансове!
Глава 35. „Старглайдер“ плюс осемдесет
Откъс от „Бог и «Стархоум»“; издателство „Мандала прес“, Москва, 2149 година:
„Точно преди осем десетилетия междузвездната сонда-робот, сега известна като «Старглайдер», навлезе в Слънчевата система и проведе кратък, но с историческо значение диалог с човешката раса. За пръв път ние узнахме със сигурност онова, за което само подозирахме: нашият разум не е единствен във Вселената и всред галактиките живеят много по-древни и може би още по-умни цивилизации.
След тази среща вече нищо не може да остане без промяна. А всъщност, на практика настъпиха малко изменения. Човечеството все още се занимава със същото, както и преди. Колко често се спираме да помислим, че жителите на «Стархоум» знаят за нашето съществувание от вече двадесет и девет години, или че почти е сигурно, че след още двадесет и една години ние ще получим тяхното първо съобщение? И какво ще стане, ако те вече са тръгнали към нас — както някой бе предположил?
Може би за щастие, хората притежават необикновената дарба да настройват своето съзнание така, че да забравят всички страховити бъдещи възможности. Римлянинът-фермер орал по склоновете на вулкана Везувий и не обръщал никакво внимание на пушеците, издигащи се преди изригването. Втората половина на двадесети век изживяхме под заплахата на водородната бомба, а следващата половина от двадесет и първи — на вируса «Голгота». Аналогично сме се научили да живеем и под угрозата или месианството на «Стархоум»…
«Старглайдер» ни разкри много нови странни светове и раси, но — никакви нови технологии, затова почти не оказа влияние върху техническите аспекти на нашата култура. Това случайно ли стана или бе резултат от някаква целенасочена политика? Още много въпроси ни се искаше да зададем на космическия робот, но сега е много късно… или прекалено рано.
От друга страна с него разисквахме немалко наши проблеми, касаещи философията и религията и в тези области влиянието му бе забележително. На «Старглайдер» се приписва фразата: «Вярата в бог очевидно е закърнял психологически зачатък при възпроизводството на бозайниците», въпреки че в компютърните преводи не се среща никъде.
Ами ако е вярно? Напълно противоречи на въпроса за действителното съществувание на бог, което тук, по-нататък ще демонстрирам…“
Суами Кришнамуртхи (Д-р Чоам Голдберг)
Глава 36. Жестоко небе
Лентата от хипернишки се виждаше с просто око на по-голямо разстояние нощем, отколкото денем. При залез слънце, когато запалеха предупредителните светлини, тя сякаш се нажежаваше до бяло, изтъняваше нагоре и в някаква неопределена точка се изгубваше на фона на звездите.
Вече бе призната за най-голямото чудо на света. Отвсякъде прииждаха пилигрими да я видят. Някой иронично се изрази, че те отдавали последна почит на свещената планина. Накрая Морган категорично забрани достъпа на странични лица до площадката.
Всички посетители бяха се държали по един и същи начин. Най-напред протягаха ръка и докосваха леко широката пет сантиметра лента и прокарваха по нея пръст почти с благоговение. След това долепваха ухо до гладкия студен материал и се вслушваха с надеждата да доловят шума на небето. Някои твърдяха, че били чули ниска, басова нота на самия праг на чуваемостта, но те се заблуждаваха. Дори най-висшите хармоници, кратни на резонансната честота на кулата, се намираха под обхвата на човешките слухови способности.
Някои си отиваха, като клатеха глави и мърмореха: „Никога не бихте ме излъгали да пътувам с това!“. Но те бяха от онзи тип хора, които на времето бяха се изразили с подобни забележки и за ракетите с реактивни двигатели, космическите совалки, самолетите, автомобилите и дори — парните локомотиви!
На скептиците се отговаряше по един и същи начин: „Не се безпокойте. Това е само част от скелето, една от четирите ленти, които ще водят от орбиталната кула до Земята. Да се пътува през последния участък от пътя ще прилича на изкачване на небостъргач с асансьор, с тая разлика че пътуването ще бъде много по-дълго и с повече удобства!“.
На Максин Дювал й предстоеше пътешествие, но — извънредно кратко и не съвсем комфортно. Ала щом веднъж Морган капитулира пред молбата й, постара се да подсигури безопасността.
Крехкият „паяк“ — изпитателен образец на прототипа, изглеждаше като моторизиран шезлонг. Бе направил дузина изкачвания до височина двадесет километра с двойно по-голям товар. Бяха възникнали обичайните пречки, но не се бе случило нищо сериозно. Последните пет изпитания не изявиха никакъв дефект. А какво можеше да се повреди? Ако прекъснеше електрозахранването, което бе немислимо за толкова проста автономна система, гравитацията щеше да тласка Дювал безопасно надолу, а автоматичните спирачки щяха да ограничават скоростта на спускането. Единственият реален риск бе, че задвижващият механизъм можеше да се счупи, от което паякът и неговата спътница щяха да заседнат в най-горния слой на атмосферата. Но Морган бе се подготвил и за най-лошото.
— Само петнадесет километра! — бе изпротестирала Дювал. — Та планер би могъл да се издигне по- високо!
— Но не и ти, ако си само с кислородна маска. Разбира се, ако желаеш да почакаш година, докато снабдим вече работещата платформа с животоподдържаща система…
— Защо не използувам скафандър?
Морган отказа поради свои си основателни причини. Въпреки че се надяваше да се окаже излишен, бе разпоредил неголям реактивен кран да бъде паркиран в подножието на Шри Канда. Изкусните му оператори бяха свикнали на странни поръчения. Нямаше да срещнат трудности евентуално да спасят полузадушената журналистка дори на двадесет километра в небето.
Но не съществуваше подходящ летателен апарат, който можеше да се издигне на двойно по-голяма височина. Отвъд четиридесетте километра започваше непокорена от човека зона — бе твърде ниско за ракети и прекалено високо за дирижабли.
На теория космически кораб би могъл да кръжи над лентата за няколко минути, преди да изразходи цялото си гориво за неосновни нужди. Но проблемите, свързани с навигацията и действителния контрол на паяка, бяха страховити и Главният конструктор дори не си направи труда да размишлява над тях. В обикновения живот никога нямаше да се случат и той се надяваше, че никой продуцент на драматични видеофилми нямаше да реши да почерпи сюжет, например, за алпинисти. Такъв сорт публичност не му бе
