нужна.
Дювал изглеждаше като типичен турист на посещение в Антарктика. Хвърляше отблясъци, облечена в термокостюм с най-външен слой от метално фолио. Прекрачи към чакащата я машина и техниците, които се суетяха наоколо. Журналистката бе избрала внимателно времето на старта. Слънцето беше се вдигнало само преди половин час и косите му лъчи осветяваха превъзходно ландшафта на Тейпробейн. Помощникът й, още по-млад и плещест в сравнение с предшественика си от предишния забележителен случай, увековечаваше последователността от събитията, за да бъдат поднесени на нейната публика по цялата Слънчева система.
Както винаги, бе репетирала усилено.
Затова Дювал затегна предпазните колани без туткане или колебание, натисна бутона „Зареждане на акумулатора“, пое дълбоко дъх от кислородната маска, сложена на лицето й, и провери мониторите на всички видео и аудиоканали. Също като пилот на изтребител от стара историческа хроника даде знак с палеца нагоре и плавно натисна напред ръчката за скоростта.
Чу се кратко, иронично ръкопляскане от страна на инженерите, повечето от които вече бяха се издигали за собствено удоволствие до пет километра. Някой извика: „Реактивна тяга! Излитаме!“. Паякът започна своето величествено изкачване със скорост на месингов елеватор от времето на кралица Виктория Първа.
„Вероятно бих изпитала същите усещания и ако се издигах с балон! — помисли Дювал. — Гладко, без усилие, безшумно! Не, чува се някакъв звук!“ Моторите мъркаха и завъртаха всички задвижващи колела, които обхващаха гладката повърхност на лентата.
Противно на очакванията й, нямаше никакво клатене или вибрации. Въпреки че бе тънка, невероятната лента-релса, по която се изкачваше, бе твърда като стомана, а жироскопите на паяка поддържаха стабилността. Ако зажумеше, можеше лесно да си представи, че вече преодоляваше последните метри към орбиталната кула.
Но Максин държеше очите си широко отворени. Имаше толкова много неща да се видят и запомнят, а дори — и да се чуят! Звукът се разпространяваше на удивително голямо разстояние — все още различаваше разговорите, които се водеха долу.
Махна с ръка на Морган и потърси с поглед Кингзли. За нейна изненада не го откри. Бе й помогнал да се качи на паяка, но сега бе изчезнал. Спомни си за откровението му — понякога то звучеше като хвалба: „Най-добрият строителен инженер в света не издържа гледката от височина!“.
Всеки човек си имаше своите скрити или не чак толкова тайни страхове. Дювал не харесваше много истинските паяци и й се искаше превозното средство, в което се намираше, да бе кръстено по друг начин. Все пак, ако й се наложеше, бе способна да го управлява. В действителност, единствено не можеше да докосне срамежливия октопод, въпреки че бе срещала много такива по време на експедициите си из дълбините на океаните.
Сега целият планински масив се откри като на длан, но отгоре не можеше да се определи истинската височина. Двете древни каменни стълби се извиваха по склоновете на планината и се пресичаха по интересен начин. По цялото им протежение не се виждаше жив човек. Единият път бе блокиран от паднало дърво. Сякаш природата предупреждаваше, че след три хиляди години възнамеряваше да възвърне своята собственост.
Дювал насочи едната камера надолу, а с другата започна да прави панорамни снимки. Пред екрана на монитора заплуваха полета и гори, в далечината се появиха белите куполи на Ранапура, а след това — тъмните води, ограждащи острова. А ето и Якагала…
Увеличи мащаба и приближи картината към скалата. Едва различи с поглед криволиците на руините, покрили цялата повърхност. „Огледалната стена“ бе още в сянка, също — и „Галерията с принцесите“. Не че имаше шанс да ги види от такова разстояние. Разположението на градините на удоволствията с техните езерца и алеи, заградени от крепостния ров, изпъкваха ясно и с подробности.
Линията от малки бели пушечета я озадачи за момент, докато не схвана, че наблюдаваше още един от символите на предизвикателството на Калидаса към боговете — така наречените „Фонтани на Рая“. Тя се почуди какво ли би си помислил монархът, ако можеше да я види как тя се изкачваше без усилие към небето на завистливите му мечти.
Измина почти цяла година, откакто бе разговаряла с бившия посланик Раджасингхе. Обзета от мимолетно вълнение, позвъни във вилата.
— Здравей, Йохан! — поздрави го. — Как ти се нрави изгледа на Якагала, предаван по телевизията?
— Значи си уговорила най-сетне Морган! Какво изпитваш там, горе?
— Въодушевена съм! Нямам други думи. Уникално е! Летях и пътувах с всички видове транспорт, но усещанията тук са по-различни…
— Все едно яздиш в безопасност из жестокото небе!…
— Това цитат ли беше?
— Да, от английски поет, творил в началото на двадесети век: „Не ме е грижа дали вървиш като по мост над вълните на моретата или яздиш в безопасност из жестокото небе…“
— Е, мен пък ме е грижа, но се чувствувам на сигурно място! Сега виждам целия остров и даже — крайбрежието на Хиндустан! На каква височина съм, Ван?
— Доближаваш границата на дванадесетте километра, Максин! Здраво ли си затегнала кислородната маска?
— Потвърждавам! Надявам се, че не приглушава гласа ми?
— Не се притеснявай! Всеки би разпознал твоя тембър. Остават ти още три километра!
— С колко кислород разполагам?
— Имаш предостатъчно! Но ако опиташ да минеш отметката на петнадесетия километър, ще използувам дистанционната спирачка, за да те върна!
— Не бих си и помислила! И, между впрочем, приеми моите поздравления! Намирам се на превъзходна площадка за наблюдения! Ако решиш да направиш бизнес, ще се нареди опашка!
— Вече съм мислил за това. Специалистите от съобщителните и метеорологичните спътници вече направиха заявки. Можем да им осигурим релета и сензори на произволна, избрана от тях височина. Така по-лесно ще си изплатим наема.
— Виждам те! — възкликна внезапно Раджасингхе. — Тъкмо хванах отражението ти с телескопа… Сега ми махаш с ръка!… Не се ли чувствуваш малко самотна?
За момент настъпи необикновена тишина. След това Дювал тихо отвърна:
— Не толкова сама, колкото вероятно е бил Юрий Гагарин на стотина километра още по-високо! Донесе чудесна новост на света, Ван!
Небето може да остане жестоко, но ти го укроти! Може би ще се намерят някои, които никога не биха посмели да изпитат такова возене. Съжалявам много за тях!
Глава 37. Диамант с тегло един билион тона
През последните седем години бе направено доста, но оставаше немалко. Бяха преместени на нови места планини и астероиди. Сега около Земята на синхронна орбита кръжеше втора естествена луна. Бе с диаметър около километър, но бързо ставаше по-малка, тъй като от нея добиваха въглерод и други леки елементи. Ядрото от желязо, промишлена шлака и отпадъци щеше да бъде използувано в качеството на противотежест, за да поддържа кулата опъната. Щеше да представлява „камъка“ на четиридесет хиляди- километровата „прашка“, която сега обикаляше заедно с планетата с един оборот на денонощие.
На петдесет километра на изток от космическата станция „Ашока“ плуваше огромен промишлен комплекс, където обработваха в безтегловност мегатони суровина и я превръщаха в хипернишка. Поради това че крайният продукт се състоеше от деветдесет процента въглерод с атоми, подредени прецизно в правилна кристална решетка, кулата бе придобила популярния прякор „Диамантът с тегло един билион тона“. Асоциацията на бижутерите от Амстердам с горчивина посочиха, че: 1) хипернишката изобщо не представляваше скъпоценен камък, и 2) ако бе наистина диамант, щеше да бъде с тегло пет по десет на петнадесета степен карата.
