Някой бе кръстил проекта му „Експедиция до Земята“, което, що се отнасяше до разстоянието, бе вярно деветдесет и осем процента. Докато капсулата пълзеше бавно по кулата с някакви си петстотин километра в час, приближаването на родната планета отдолу даде да се разбере. Гравитацията се повишаваше плавно от доставящата удоволствие стойност, по-ниска от тази на Луната, почти до близка на земната. За всеки опитен космически пътешественик това бе повече от странно: чувството на някакво земно привличане преди навлизането в атмосферата изглеждаше обръщане на нормалния ред на нещата.
Ако не се вземеха предвид оплакванията от храната, посрещани стоически от претрупания с работа стюард, пътуването минаваше лишено от премеждия. На стотина километра от основата намалиха скоростта наполовина, като удариха леко спирачките. На петдесет километра до целта забавиха хода отново два пъти. Един от студентите отбеляза: „Ще бъде досадно, ако продължим след края на релсите!“.
Шофьорът, който настояваше да бъде наричан „пилот“, отвърна, че такава ситуация била невъзможна, тъй като водещите жлебове, по които капсулата падаше, свършвали на няколко метра преди края на кулата, където започвала сложна буферна система, която се задействувала, в случай че и четирите независими спирачки откажели да сработят.
Всички се съгласиха, че шегата, въпреки че бе прекалено абсурдна, все пак остави горчив вкус в устата.
Глава 41. Метеор
Обширното изкуствено езеро, известно през последните две хиляди години като „Морето на Паравана“, лежеше мирно и кротко под каменния взор на своя създател. Въпреки че днес малцина посещаваха самотната статуя на бащата на Калидаса, неговото творение, а защо не — и славата му, бяха надминали тези на сина му и бяха послужили на родината му неизмеримо по-добре, носейки вода и храна на стотици поколения.
И на още повече поколения птици, сърни, биволи, маймуни и техните предци, като например лъскавия, охранен леопард, който сега се наведе да пие на брега. Големите котки се срещаха все по-често и ставаха досадни, тъй като вече не се бояха от ловците. Но не нападаха хора, освен ако не бъдеха в безизходно положение или дразнени.
Уверен в своята безопасност, леопардът лениво излокваше дажбата си, докато сенките около езерото се удължаваха, а здрачът се сгъстяваше откъм изток. Внезапно звярът наостри уши, разтревожен в миг. Никакви човешки сетива не биха доловили промяна на суша, вода или въздух. Вечерта остана спокойна, както винаги.
След това от зенита долетя тихо свистене, което се усили до тътнещ грохот с полутонове на късане и откъсване, подобни на тези при кацащ космически кораб. Високо в небето метален предмет светеше с отразените последни слънчеви лъчи, растеше по големина и оставяше следа от пушек.
Уголемяваше се и се разпадаше. На всички страни се разлетяха отломки, някои от тях — горящи. За няколко секунди остро око като това на леопарда би различило груб цилиндричен обект, който се пръсна на безброй парченца. Но хищникът не изчака финала на катастрофата — вече бе изчезнал в джунглата.
Морето на Паравана се взриви от гръм. Във въздуха бликна на стотина метра нагоре гейзер от тиня и водни пръски — фонтан, превъзхождащ тези от Якагала и висок почти колкото скалата. Застина за миг в безплодна борба със земното притегляне, преди да се катурне обратно в развълнуваното езеро.
Изведнъж небето се изпълни с водни птици, които уплашени завиха в кръг. Почти толкова многобройни измежду тях запляскаха с крила хранещи се с плодове огромни прилепи, подобни на ципести птеродактили, сякаш оцелели до днешно време. Бяха се вдигнали във въздуха, въпреки че излитаха чак след смрачаване. Еднакво изплашените птици и прилепи си поделиха небесната шир.
Последното ехо на катастрофата замря в окръжаващата джунгла и над езерото бързо се възцари тишина. Но изминаха дълги минути, преди огледалната водна повърхност да се успокои и да стихнат малките вълнички под невиждащия взор на Паравана Велики.
Глава 42. Жертви на Космоса
Твърди се, че всеки що-годе голям строеж иска своите човешки жертви. На пилоните на „Гибралтарския мост“ бяха гравирани четиринадесет имена. Но благодарение на почти фанатичната обезопасителна кампания нещастните случаи на орбиталната кула бяха сведени до забележителен минимум. Дори бе изминала година без нито една причинена смърт.
Но през друга година имаше четири смъртни случая, като два от тях бяха изключително мъчителни. Един от упражняващите надзор при сглобяването на космическата станция, свикнал да работи при нулева гравитация, бе забравил, че въпреки че се намираше в Космоса, не бе на орбитална височина, и жизненият му опит го подведе. Бе падал отвесно петнадесет хиляди километра и бе изгорял като метеор при навлизането в атмосферата. За нещастие радиото на скафандъра му бе останало включено през последните няколко минути от живота му…
Годината бе лоша за кулата. Втората трагедия бе по-дълга и не по-малко публична. Една жена-инженер, работеща на мястото на противотежестта, далеко отвъд синхронната орбита, бе пропуснала да закопчае правилно предпазния си колан. Бе отхвърлена в Космоса като камък от прашка.
Не я грозеше непосредствена опасност: нито щеше да падне на Земята, нито щеше да се отдалечи безвъзвратно от нея. За нещастие скафандърът й бе снабден с кислород само за два часа. Нямаше възможност да бъде спасена за толкова кратко време и въпреки воя, нададен от обществеността, не бе направен даже опит.
Жертвата бе помогнала благородно. Бе предала своите прощални съобщения и при останал кислород за още тридесет минути бе разхерметизирала рязко скафандъра си. Тялото й бе открито няколко дена по- късно, когато неумолимите закони на небесната механика я върнаха обратно в перигея на описаната от нея дълга елипса.
Тези трагедии минаха мимолетно през ума на Морган, докато слизаше с високоскоростния асансьор към залата за управление, следван от посърналия Кингзли и почти забравения Дев. Но настоящата катастрофа бе от съвършено различен тип, включваща експлозия при или около основата на кулата. Бе очевидно, че транспортьорът бе паднал на Земята, дори преди да бе получен тенденциозния рапорт за „гигантски метеоритен дъжд“ от Централен Тейпробейн.
„Безсмислено е да обобщавам, преди да разполагам с още факти! — помисли Морган. — В настоящия случай, обаче, всички доказателства са унищожени и няма да станат известни!“ Знаеше, че катастрофите в Космоса рядко произтичаха от една-единствена причина. Обикновено бяха резултат на поредица от случайности, поначало достатъчно безобидни сами по себе си. Дори цялата предвидливост на инженерите по безопасността не можеше да гарантира стопроцентова надеждност и даже понякога най-сложните предпазни мерки довеждаха до нещастието.
Инженерът не се срамуваше от факта, че сигурността на проекта го интересуваше много повече от загубата на нечий човешки живот. Нищо не можеше да съживи мъртъвците, трябваше да се подсигури същия инцидент да не се повтори отново. Но мисълта, че почти завършената кула можеше да бъде поставена под угроза, му се стори прекалено плашеща перспектива.
Асансьорът плавно спря и Морган влезе в залата за управление. И точно навреме, за да присъствува на втората за тази вечер изненада!
Глава 43. Авария
На пет километра от крайната цел шофьорът-пилот Руперт Чанг намали отново скоростта. Пасажерите видяха за пръв път истинското лице на кулата, а не някакво безформено размазване, стопяващо се в безкрайността в двете посоки. Нагоре близнаците-жлебове, по които се движеха, се протягаха безкрай… или поне на двадесет и пет хиляди километра, което от човешка гледна точка бе едно и също. Но надолу вече се виждаше краят. Пресечената основа на кулата се открояваше ясно като силует на злачнозеления фон на Тейпробейн, който щеше да достигне и се влее след малко повече от година.
На командното табло отново светна червеният надпис „Тревога“. Чанг го погледна намръщен и с досада
