„Как се е променила планината, откакто я видях за първи път! — помисли Морган. — Върхът е съвсем «подстриган». Останало е съвсем равно плато. Центърът е захлупен с «капак от тиган», който затваря тунела, по който в скоро време ще потегли трафика към далечните светове. Странно е да си представя, че най-големият космодрум в Слънчевата система ще се намира дълбоко в сърцето на планината…“
Кой би могъл да си помисли, че тук някога извисяваше стени древен манастир, събрал във фокус въжделенията и страховете на билиони хора през последните три хиляди години? Единственият останал знак бе многозначителното наследство на Маханайаке Тхеро, сега опаковано в дървени сандъци, готови да бъдат преместени. Но досега нито властите на Якагала, нито директорът на музея в Ранапура бяха се отнесли с ентусиазъм към предвещаващата лоши поличби камбана на цар Калидаса. Последният й звън бе по времето, когато се бе случил онзи кратък, но последван от бурни събития ураган — истински „вятър на промяната“ в буквалния смисъл на думата.
Сега въздухът бе застинал почти неподвижно. Морган и помощният персонал излязоха, без да бързат към чакащата ги капсула, блеснала под светлините на фенерчетата на проверяващите. Някой бе написал с шаблонни букви „Паяк Марк Втори“ върху долната част на корпуса. Отдолу нечетливо бе надраскано: „Доставяме всички стоки“. „Надявам се да е така!“ — рече си Морган.
Всеки път, щом се изкачеше тук, откриваше, че дишането му ставаше все по-трудно. Ето защо сега най-напред хвърли поглед към контейнера с кислород, който щеше да се излее в изгладнелите му бели дробове. За негова изненада и облекчение КОРА никога не бе изказвала дори предварително предупреждение при честите му посещения на върха. Режимът, преписан от доктор Сен, изглеждаше, че му понасяше добре.
Паякът най-сетне бе напълно натоварен. Повдигнаха го с крик и му закачиха допълнителна акумулаторна батерия. Механиците направиха бързи регулировки и разкачиха захранващите клеми, тъй като кълбото от кабели, въргалящи се по земята, представляваха известна опасност за човек, несвикнал да върви, облечен в скафандър.
Флексискафандърът по размер на Морган бе пристигнал от град Гагарин само преди тридесет минути. Инженерът вече обмисляше възможността да потегли без него. Паякът „Марк Втори“ бе доста по-сложен модел в сравнение с прототипа, на който бе се возила Дювал. Всъщност представляваше истински малък космически кораб с автономна животоподдържаща система. Ако всичко потръгнеше добре, Морган щеше да стикова въздушния шлюз на превозното си средство с този на дъното на „Основата“, пригодено преди години за тази цел. Но скафандърът щеше да се окаже полезен не само при тази операция; щеше да му осигури значително по-голяма свобода на действие.
Флексискафандърът прилягаше на тялото му и поради това приличаше твърде малко на недодяланите „доспехи“ на първите астронавти. Дори когато му се подадеше нормално налягане, почти не ограничаваше движенията. Веднъж бе гледал рекламна демонстрация на възможностите му, изготвена от фирмата- производителка. Видя акробатични номера, кулминиращи в бой с мечове и балет на артисти, изцяло облечени с такива скафандри. Последното бе забавно като хрумване, но напълно разкри възможностите на конструкцията.
Морган се изкачи по ниската стълба и застана за момент пред миниатюрната метална врата, преди да влезе предпазливо навътре с гърба напред. Разположи се на пилотското кресло и затегна предпазния колан. Изненада се от голямото пространство, което остана, независимо от допълнителната екипировка. Въпреки че „Марк Втори“ бе предназначен само за един човек, не възникваше чувство за клаустрофобия, от което първоначално се опасяваше.
Двата цилиндъра с кислород бяха поставени под седалката, а филтриращите въглеродния двуокис маски се намираха в малка кутия зад стълбата, която водеше до горния въздушен шлюз. Изглеждаше чудно как толкова малко по обем количество екипировка представляваше разликата между живота и смъртта на толкова много хора.
Морган бе взел със себе си само една лична вещ — спомен от онзи ден, когато за пръв път много отдавна, започна реализацията на мечтата му при Якагала. Спинеретката заемаше малко място и тежеше само килограм. С течение на годините беше му станала нещо като талисман. Бе много ефективна при демонстрации на възможностите на хипернишката и когато я оставеше някъде, неизбежно откриваше, че се нуждаеше от нея. И по време на това пътуване можеше да се окаже от полза.
Мушна ръка в джоба-чанта в предната част на скафандъра и провери протока на въздух, както от вътрешния източник, така и от външния. Механиците откачиха спомагателните захранващи кабели. Паякът стана напълно самостоятелен.
В такива моменти рядко последваха прочувствени речи, а от друга страна предстоеше достатъчно рутинна операция. Морган се усмихна доста вдървено на Кингзли и промърмори:
— Наглеждай склада, докато се върна, Уорън!
След това забеляза крехката самотна фигурка в тълпата около капсулата. „Боже мой! — сети се. — Почти забравих бедното дете…“
— Дев! — повика го. — Извинявай, не можах да се погрижа добре за теб. Но ще се реванширам, щом се върна!
„И ще го направя — обеща си. — Когато строежът на кулата завърши, ще имам време за всичко — дори за роднинските отношения, които досега почти напълно пренебрегвах. Струва си да обърна повечко внимание на Дев. Хлапето изглежда многообещаващо, а и знае кога да не се пречка…“
Кривата врата на капсулата — горната половина, направена от прозрачна пластмаса — се затвори плавно с тъп звук и притисна уплътнителите. Морган натисна бутона „Проверка“ и жизненоважните функции на паяка се появиха на екрана една по една. Всички светеха зелено, затова нямаше нужда да вниква в конкретните показания. Ако някоя от стойностите излезеше извън номинала, щеше да примигва два пъти в секунда с червен цвят. Следвайки своята обичайна професионална предпазливост, инженерът се увери дали показанието за кислорода бе сто и два процента, заредеността на главната батерия — сто и един процент, на допълнителния акумулатор — сто и пет процента и така нататък…
В ушите му прозвуча тихият, спокоен глас на същия онзи оператор, който се случи по време на първото неуспешно приземяване преди години.
— Показанията на всичките системи са в номиналните граници. Поемете управлението.
— Поех управлението. Ще изчакам, докато се нулира бордовия часовник.
Трудно бе да се направи аналогия с изстрелването на старовремските ракети и старта, изчислен до части от секундата, техните грохот и огнена мощ. Морган просто изчака последните две цифри на циферблата да се нулират, след което включи мощността на най-ниска тяга.
Плавно и най-вече — тихо, осветеният с прожектори планински връх започна да се отдалечава зад него. Дори издигане с балон не би започнало с по-малко шум. Ако се вслушаше внимателно, можеше да чуе бръмченето на моторите-близнаци, които задвижваха големите фрикционни водещи колела, обхващащи лентата-релса под и над капсулата.
Скоростомерът показваше пет метра в секунда. Морган увеличаваше мощността бавно, на равни интервали и показанието достигна петдесет — тоест малко под двеста километра в час. С настоящия товар на паяка тази скорост бе оптималната. Когато се освободеше от спомагателните батерии, скоростта можеше да се увеличи с двадесет и пет процента до около двеста и петдесет километра в час.
— Кажи нещо, Ван! — обади се с бодър глас от „долния свят“ Кингзли.
— Остави ме на мира — отвърна равнодушно Морган. — Възнамерявам да си почивам и да се наслаждавам на гледката през следващите няколко часа. Ако искаше текущ коментар, трябваше да изпратиш Максин.
— Тя се скъса да ти звъни през последния един час.
— Предай й моите поздрави и й обясни, че съм зает. Може би когато стигна „Основата“… Какви са новините оттам?
— Температурата се е стабилизирала на двадесет градуса. Службата „Управление на мусоните“ ги цапардосва с няколкомегаватов импулс на всеки десет минути. Но професор Сесуи е бесен — оплаква се, че лазерните изстрели разстройвали инструмента му.
— Ами с въздуха как са?
— Зле. Налягането е паднало осезаемо, а въглеродният двуокис се е натрупал. Но ще се чувствуват по- добре, щом пристигнеш по разписание. Избягват ненужните движения, с цел да пестят кислорода.
