Не бе достатъчно, за да я почувствува, особено ако седеше овързан с предпазни колани към креслото, навлякъл няколкокилограмов скафандър. Все пак бе усетил определена лекота и тъкмо се чудеше дали не поемаше прекалено много кислород.
Не, протокът бе нормален. Явно чувството му бе породено от въодушевлението от забележителния спектакъл под него, който в момента се отдалечаваше и отдръпваше на север и юг сякаш се оттегляше към полярните си крепости. Влияние оказваше вероятно и задоволството от успешното начало на изпълнението на задачата с технология, която никой допреди това не бе изпробвал в такива граници.
Обяснението бе достатъчно обосновано, но той не остана напълно удовлетворен. Не намери пълно обяснение на чувството си на радост, дори — веселие. Кингзли, който обичаше да се гмурка на големи дълбочини, често му признаваше, че изпитвал подобни усещания в безтегловността на дълбините на морето. Морган не споделяше емоциите му, но сега изпита нещо подобно. Сякаш бе оставил всички свои грижи далече долу, на планетата, скрита от избледняващите вихри и рисунъка, чертан от северното сияние.
Звездите добиха свой собствен блясък, след като изчезна предизвикателството на зловещия пакостник от полярните области. Морган потърси с очи зенита, без да възлага големи надежди на усилията си. Искаше да види докъде стигаше погледът му. Но успя да различи само първите, осветени от слабото северно сияние няколко метра на тясната лента, по която паякът бързо и плавно се изкачваше.
Тънката релса, от която зависеше живота на толкова много хора, в това число — и неговия, бе до такава степен еднообразна и без дефекти, че проследяването й с поглед не даваше представа за скоростта на капсулата. За Морган бе трудно да си представи, че задвижващият механизъм го тласкаше с над двеста километра в час. Тази мисъл го върна назад в детството и чак сега той осъзна причината за задоволството си.
Бързо беше се съвзел от загубата на първото си хвърчило и бе конструирал нови, по-големи и по-сложни модели. След това, малко преди да открие магията на „Мехамакс“ и да зареже хвърчилата завинаги, бе експериментирал с парашути-играчки.
Морган обичаше да си повтаря, че бе изобретил идеята самостоятелно, въпреки че би могло да я бе срещнал някъде по книгите или филмите. Техниката бе толкова проста, че вероятно поколения момчета я бяха преоткрили.
Най-напред бе одялкал тънко парче дърво с дължина около пет сантиметра. Прикрепи към него няколко парчета хартия. Закачи конструкцията с кука към връвта на хвърчилото така, че да може да се плъзга нагоре-надолу.
След това направи голям, колкото носна кърпичка парашут от оризова хартия и копринени конци. Малка кутия от карти за игра послужи за тежест. Привърза не много здраво товара към дървената летвичка с гумена лента… и играта започна.
Духан от вятъра, малкият парашут се вееше, привързан на дългата връв на хвърчилото, и правеше във въздуха красиви дъги. Малкият Ваневар дръпваше рязко и тежестта се изплъзваше от гумената лента. Парашутът отплуваше в небето, а хвърчилото се връщаше бързо в ръцете му, готово за следващото изстрелване.
С колко завист бе наблюдавал своите крехки творения да се движат плавно и без усилия към морето! Някои от тях падаха във водата, преди да бяха изминали и един километър, но понякога миниатюрният парашут запазваше набраната височина и изчезваше от поглед. Обичаше да си представя, че тези щастливи пътешественици достигаха вълшебните острови навътре в Тихия океан, но въпреки че всеки път написваше своите име и адрес на кутийката за карти, нито веднъж не получи отговор.
Морган не се стърпя и се усмихна на тези свои отдавна забравени спомени. Те обясняваха толкова много неща. Мечтите от детството бяха отдавна надминати от реалността на живота му като възрастен. Бе спечелил с тежък труд правото да бъде доволен от себе си.
— Доближаваш триста и осемдесетия километър — проговори внезапно Кингзли. — Какво е нивото на тягата?
— Бележи начало на спад… Вече е на осемдесет и пет процента. Батерията започна да се изтощава.
— Ако издържи още двадесетина километра, ще е свършила добра работа. Как е самочувствието ти?
Морган понечи да отговори със суперлативи, но вродената му предпазливост го разубеди.
— Добре съм. — Отклони въпроса. — Ако можем да гарантираме на всички свои пасажери гледка, като тая, дето наблюдавах, няма да можем да спрем тълпите!
— Ще опитаме да направим нещо и по този въпрос. — Кингзли се засмя. — Ще помолим „Управлението на мусоните“ да изсипят няколко варела електрони на нужните места. Не е съвсем в техния ресор, но те умеят да импровизират… нали?
Морган захихика, без да даде отговор. Не откъсваше очи от инструменталния панел, откъдето ясно виждаше как и мощността на захранването, и скоростта на изкачването започнаха видимо да спадат. Нямаше причини за тревога. Паякът беше се изкачил на триста осемдесет и пет километра — малко по- малко от очакваните четиристотин, а в основната батерия имаше още живот.
Като стигна триста и деветдесетия километър, намали скоростта на изкачването. Капсулата запълзя съвсем бавно нагоре, докато изведнъж спря преди четиристотин и петия километър.
— Освобождавам се от батерията — отрапортува Морган. — Гледайте да не падне върху главите ви!
Още преди старта им бе хрумнала отличната идея да възстановят тази тежка и скъпа акумулаторна батерия, но нямаше достатъчно време, за да импровизират спирачна система, която би й позволила да се плъзне безопасно надолу, подобно на някой от детските парашути на Морган. Въпреки че парашут бе налице, прецениха, че можеше да се оплете в лентите. За щастие, областта на приземяването, само на десет километра от земната станция, се намираше в непроходима джунгла. Дивите форми на живот в Тейпробейн щяха да бъдат подложени на изпитание и Морган беше се приготвил да спори по-късно с „Департамента по резерватите“.
Завъртя предохранителния ключ и натисна червения бутон, който възпламеняваше експлозивните заряди. Паякът се разтресе от детонацията. След това превключи захранването към вградения вътре акумулатор, бавно отпусна фрикционните спирачки и подаде електричество към задвижващите мотори.
Капсулата започна да изкачва последния промеждутък от пътя. От пръв поглед към инструменталното табло стана ясно, че нещо не бе в ред. Паякът трябваше вече да е ускорил до двеста километра в час, а се движеше едва със сто дори при пълна тяга.
Не бяха нужни никакви тестове или изчисления. Морган постави диагноза мигновено, тъй като цифрите на командния панел говореха сами за себе си. Прималнял от неудовлетвореност, доложи на Центъра на Земята.
— В беда съм! Зарядите се взривиха… но батерията така и не падна. Нещо я задържа.
Излишно бе да добави: „Мисията ми трябва да приключи!“. Всеки знаеше много добре, че капсулата не можеше да достигне основата на кулата, ако продължаваше да тегли няколкостотин килограма мъртъв товар.
Глава 48. Нощ във вилата
Бившият посланик Раджасингхе се нуждаеше от малко сън през последните нощи. Сякаш благосклонната природа го даряваше с максимална ефективност през останалите му години. А и кой можеше да се задържи в леглото по време, когато небесата на Тейпробейн бяха озарени от северно сияние — чудото на всички времена?
Как лелееше да застане до професор Пол Сарат, за да погледат заедно забележителната картина! Старият приятел му липсваше повече, отколкото си бе представял. Нямаше вече кой да го дразни или стимулира по познатия начин или поне да помнеше, че взаимните им връзки се простираха назад чак до детството.
На Раджасингхе даже не му бе хрумвало, че щеше да надживее Пол или че щеше да види фантастичния сталактит на кулата с тегло един билион тона как хвърля мост между орбиталната си основа и Тейпробейн,
