отстоящ на тридесет и шест хиляди километра. До края на дните си Сарат остана върл противник на проекта. Бе го нарекъл „Дамоклев меч“ и предсказваше как щял да прободе Земята. Но дори Пол се съгласи, че кулата вече се отплащаше с някои преимущества.
Може би за пръв път в историята целият свят научи за съществуванието на Тейпробейн и за древната му култура. Якагала с мрачното си присъствие и зловещи легенди привличаше специално внимание. Ето как професорът по археология успя да получи финансова подкрепа за някои от лелеяните си проекти. Загадъчната самоличност на създателя на Якагала вече бе описана в много книги и видеодрами, а билетите за лазерното представление „Звук и светлина“ в подножието на скалата неизменно се свършваха. Малко преди смъртта си Пол отбеляза тъжно, че „протичаше процес на възникване на малка индустрия с името на Калидаса и че ставаше все по-трудно да се отдели истината от измислицата“.
Скоро след полунощ стана ясно, че климаксът на северното сияние бе отминал. Раджасингхе бе отнесен обратно в стаята си. Започна да си отпочива с чаша пунш, което правеше винаги, след като пожелаеше „Лека нощ!“ на домашните прислужници. Включи на последното резюме на новините. Единствено го интересуваше напредъка на Морган. По това време вероятно бе доближил съвсем основата на кулата.
Редакторът на новините вече бе отбелязал най-важното събитие. Непрекъснато мигащ надпис съобщаваше:
„МОРГАН ЗАСЕДНА НА 200 КМ ОТ ЦЕЛТА“
Раджасингхе потърси подробности и с облекчение откри, че първите му страхове бяха неоснователни. Инженерът не бе заседнал, а просто не бе в състояние да продължи пътуването. Можеше да се върне на Земята по всяко време. Но в такъв случай професор Сесуи и неговите колеги със сигурност щяха да бъдат обречени.
Тази мълчалива драма се разиграваше в момента точно над главата му. Посланикът превключи от текст на видеокартина, но не предаваха нищо ново. Имаше ретрокадри с предшественика на паяка „Марк Втори“ и изкачването на Максин Дювал преди години.
— Самият аз бих се справил по-добре! — промърмори Раджасингхе и включи любимия си телескоп.
През първите месеци, когато бе прикован на легло, не бе в състояние да го използува. Морган беше се обадил поради обичайната си любезност, анализира ситуацията и бързо предписа цяр. Само седмица по- късно за най-голяма изненада и удоволствие на Раджасингхе малък екип от механици пристигнаха във вила „Якагала“ и модифицираха инструмента така, че да бъде управляван от разстояние. Сега старикът можеше да лежи удобно в леглото и да продължава да изследва обсипаните със звезди небеса, както и надвисналата скала. Почувствува дълбока признателност към стария познайник за добрия жест, който разкри част от личността на инженера, за която не бе и подозирал.
Този път не бе сигурен какво щеше да открие в тъмнината на нощта, но пък знаеше накъде точно трябваше да гледа, тъй като от отдавна наблюдаваше бавното спускане на основата на кулата. Когато слънчевите лъчи грееха под определен ъгъл, дори успяваше да различи четирите водещи релси, сливащи се ведно в зенита — квартет от блестящи нишки, простъргващи небесата.
Нагласи координатите на азимута на контролното табло на телескопа и завъртя обектива в посока над Шри Канда. Започна да проследява бавно лентите нагоре и търсеше следа от капсулата. Почуди се дали Бодхидхарма се интересуваше също от развоя на последните събития.
Въпреки че Раджасингхе не бе разговарял лично с Маханайаке, който бе навлязъл в средата на деветдесетте, откакто монасите бяха се пренесли в Лхаса, бе събрал сведения, че Потала не бе осигурил очакваното приспособяване за ордена. Обширният дворец постепенно западаше в забвение, докато изпълнителите на завещанието на Далай Лама се пазаряха с китайското федерално правителство за стойността на поддръжката. Според последната информация, достигнала до посланика, Маханайаке Тхеро сега преговаряше с властите във Ватикана — също намиращи се в хронически финансови трудности, но поне господари на собствения си дом.
Човешкият свят бе наистина преходен и не бе лесно да бъде различен някой цикличен шаблон на повторение. Може би математическият гений на Паракарма-Голдберг би успял в подобно начинание. Раджасингхе го видя за последно, когато той получаваше най-голямата награда за принос в метеорологията. Едва ли би го разпознал днес, тъй като ходеше гладко избръснат и носеше костюм с кройка по неонаполеонска мода. В наши дни явно бе превключил заниманията си отново на тема религия…
Звездите се плъзгаха бавно по големия монитор на екрана, разположен в края на леглото, докато телескопът се накланяше към кулата. Нямаше и следа от капсулата, въпреки че вече трябваше да влезе в обсега на видимост.
Тъкмо щеше да превключи към редовния новинарски канал, когато на долния край на изображението светна ярко звезда, подобно на изригването на супернова. Раджасингхе се почуди дали не бе експлодирала капсулата, но след това забеляза, че светлината идеше от постоянен източник. Центрира изображението и увеличи усилването.
Преди години бе гледал видеодокументален филм отпреди две столетия за първите войни, водени в небето, и си спомни поредицата, показваща нощна атака над Лондон. Противников бомбардировач бе хванат от конуса на прожектор и висеше като фосфоресцираща прашинка в небето. Сега стана свидетел на същото явление, но в стократно по-голям мащаб. Само че този път всички ресурси на Земята бяха се комбинирали, с цел да подпомогнат, а не да унищожат нарушителя на нощното спокойствие.
Глава 49. Разтърсване
Гласът на Уорън Кингзли възвърна спокойствието си. Сега звучеше глухо и отчаяно.
— Опитваме се да спрем онзи механик да не се самоубие! Но едва ли бихме могли да го виним. Бил е прекъснат с друга, спешна работа по капсулата и просто е забравил да премахне впоследствие предпазната планка.
Както бе обичаят, грешката излезе антропогенна. Докато експлозивните свръзки са били на мястото си, батерията се е придържала от две метални ленти. След това само едната от тях бе премахната.
Подобни недоглеждания се случваха с монотонна периодичност. Понякога само дразнеха, друг път водеха до нещастия и виновният носеше срама по челото си до края на живота си. Във всеки случай контраобвиненията бяха безсмислени. Единственото, което имаше значение, бе какво трябваше да се предприеме по-нататък.
Морган наклони външното огледало до максимум, но не успя да види причинителя на бедата. Северното сияние бе избледняло и долната част на капсулата тънеше в непроницаем мрак, а той не разполагаше с допълнително осветление. Но този проблем имаше лесно и бързо решение. Ако службата по „Управление на мусоните“ загрееше с инфрачервена лазерна светлина основата на кулата, тя би му отделила няколко фотона във видимата част на спектъра.
— Можем да използуваме нашите прожектори — предложи Кингзли, когато Морган изказа молбата си.
— Няма да свършат работа. Ще светят право в очите ми и ще ме заслепяват. Нужно ми е осветление отгоре и отзад… може би ще се намери някой спътник на подходяща орбита.
— Ще проверя — обеща помощникът му, очевидно радостен, че можеше с нещо да се окаже полезен.
Сякаш минаха часове, преди да се обади. Ваневар погледна часовника си и откри, че бяха минали само три минути.
— От службата по „Управление на мусоните“ биха могли да се справят, но е нужно да пренастроят честотата на лазера си и да дефокусират лъча му… Предполагам, че се опасяват да не те опекат. Но орбиталната станция „Кинте“ е готова незабавно да те освети. Снабдени са с лазерна установка с псевдобяла светлина и се намират на необходимото ти място. Да им съобщя ли да пуснат лъча?
Инженерът провери координатите си. „Чакай да видя. «Кинте» се падат високо на запад. Ще ми бъде удобно.“
— Готов съм — отговори и затвори очи.
Почти мигновено експлодира бяла светлина и заля цялата капсула.
