„Обзалагам се, че го правят всички с изключение на Сесуи! — рече си Морган. — Ще бъде интересно да се срещна с човека, чийто живот опитвам да спася.“ Бе чел няколко от хвалените от широката публика популярни книги, написани от учения. Счете, че бяха пълни с цветисти и бомбастични изрази. Предположи, че характерът на автора съответствуваше на стила му.
— Каква е готовността на станция „10 К“?
— Ще минат още два часа, преди техният транспортьор да може да потегли. Монтират някакви специални установки, с които да подсигурят да не възникне пламък в моторния отсек.
— Добра идея… На Барток е, предполагам!
— По всяка вероятност. Ще се спуснат по северната релса, в случай че южната е повредена от експлозията. Ако всичко им върви добре, ще пристигнат след… ох!… двадесет и един часа. Доста време е, дори ако не изпратим паяка горе отново с втори товар.
Морган му отговори полушеговито, но знаеше, че бе твърде рано, за да се отпускат. Събитията се развиваха гладко, според предвижданията. През следващите три часа можеше само да се наслаждава на непрекъснато разширяващата се панорама.
Беше се изкачил на тридесет километра нагоре в небето. Издигаше се бързо и мълчаливо в тропическата нощ. Луната не светеше, но Земята долу се очертаваше от мъждукащите съзвездия на градовете и селата. Звездите отгоре и тези отдолу създаваха на Морган впечатлението, че се намираше далече от всички светове, загубен в дълбините на Космоса.
Скоро обхвана с поглед целия остров Тейпробейн, очертан от бледите светлини на крайбрежните селища. Далеко на север матово светло петно пълзеше в посока отвъд хоризонта като предвестник на странна „зора“. Зачуди се за момент, докато схвана, че наблюдаваше един от големите градове на Южен Хиндустан.
Намираше се над тавана на полета на който и да е самолет и събитието бе уникално по рода си в историята на транспорта. Въпреки че паякът и неговите предшественици бяха направили безброй пътешествия до височина двадесет километра, на никого не бе позволено да се изкачи по-високо поради невъзможността да бъде евентуално спасен. Не бяха предвидени да бъдат провеждани сериозни спасителни операции, докато не напреднеше строежът на основата на кулата и паякът не получеше подкрепление от още поне два компаньона, които да се движат нагоре-надолу по другите ленти на системата. Морган отхвърли мисълта какво можеше да се случи, ако откажеше двигателният механизъм. Това би обрекло на бавна смърт както бегълците, така и самия него.
Петдесет километра. Достигна най-долното ниво на йоносферата. Не очакваше да види кой знае какво, но сгреши. С ъгълчето на окото си забеляза мигаща светлина. Летеше непосредствено под него и се отразяваше от външното огледало за обратно виждане, закрепено пред пилотската кабина.
Инженерът извъртя огледалото до крайно положение, докато го насочи към точка, намираща се на няколко метра под капсулата. За миг се взираше удивен, после потръпна от страх. Извика Центъра на Шри Канда.
— Имам компания. Мисля, че е от компетентността на професор Сесуи. Следва ме светлинно кълбо с диаметър около двадесет сантиметра. Движи се точно под мен по протежение на лентата. Поддържа постоянна дистанция и се надявам, че и занапред ще е така. Бих отбелязал, че е доста красиво. Излъчва прекрасен синкав блясък и примигва на всеки няколко секунди. Дори го чувам по радиовръзката.
Измина цяла минута, преди Кингзли да отговори с успокояващи нотки в гласа.
— Не се безпокой. Това е огън на свети Елм. Наблюдавали сме и преди подобни явления покрай лентите по време на гръмотевични бури. На борда на „Марк Първи“ караха косата на пилота да стои изправена. Но ти специално нищо не усещаш, защото си добре екраниран.
— Нямах представа, че може да ме сподири на тази височина.
— Нито пък ние. По-добре е да проучите този въпрос заедно с професора.
— Ох… избледнява… и става по-голямо. Изчезна. Предполагам, че въздухът стана прекалено разреден. Съжалявам, че се изгуби…
— Само е повдигнало завесите на сцената! — възрази Кингзли. — Я погледни какво става над главата ти!
Морган насочи огледалото към зенита. Блесна правоъгълно парче от звездното поле. Отпървом не забеляза нищо необикновено, затова изключи светлините на всички индикатори и зачака в пълна тъмнина.
Очите му бавно се приспособиха. В дълбините на огледалото забеляза как едва забележим червен блясък се разгоря, разшири се и погълна звездния рой. Светлината ставаше все по-ярка и излезе извън полезрението му. Вече я забелязваше с просто око, тъй като се протягаше надолу от небето. Клетка от мигащи светлинки с подвижни решетки се спускаше към Земята. Инженерът се вторачи и чак сега разбра защо човек като Сесуи бе посветил живота си на разгадаването на тайните на природата.
По време на своя марш през полюсите северното сияние бе дошло на едно от редките си посещения на екватора!
Глава 47. Отвъд северното сияние
Морган се съмняваше дали дори професор Сесуи на петстотин километра по-нагоре можеше да се наслади на такава величествена гледка. Бурята се усилваше бързо. Радиовръзките в късовълновия обхват, все още използувани за неотговорни цели, досега сигурно бяха се разстроили. Инженерът не бе уверен дали чу или почувствува едва доловимо шумолене, подобно на шепота на падащ пясък или пукането на сухи съчки. За разлика от статическия шум, създаден от огненото кълбо, този път звукът не идеше от високоговорителя, тъй като беше го изключил.
Завеси от бледозелен огън, поръбени с пурпур, сега се влачеха през небето и се полюшваха бавно напред-назад като от невидима ръка. Трепереха от поривите на слънчевия вятър, пронизващ Земята със милиони километри в час. Дори над Марс затрепка призрачно северно сияние, а отровните небеса на Венера заизригваха пламък към Слънцето.
Над диплите на светлинните завеси дълги лъчи като пера на отворено ветрило омитаха наоколо чак до хоризонта. Понякога хвърляха светлик в очите на Морган подобно на гигантски прожектори и го заслепяваха в продължение на минути. Нямаше смисъл да изключва вътрешното осветление на капсулата. Небесните фойерверки бяха достатъчно ярки и можеше да се чете на осветлението им.
Двеста километра. Паякът се катереше тихо и без усилия. С труд възприемаше, че бе напуснал Земята преди час. Как да повярва дори, че родната планета продължаваше да съществува, тъй като сега се изкачваше в каньон с огнени стени!
Илюзията продължи секунди. След това се наруши динамичният нестабилен баланс между земните магнитни полета и връхлитащите слънчеви електрически вихри. Но за този кратък миг Морган успя да си въобрази, че излезе от пропаст, която правеше да изглежда малък като джудже дори Валес Маринерис, най-големия каньон на Марс. Сияйните скали, високи стотици километри, станаха прозирни и прободоха звездите. Прозря истинската същност на небесните светила — обикновени флуоресциращи фантоми.
Като самолет, пробиващ тавана на нисколетящи облаци, паякът се изкачваше все по-нагоре над живописната картина. Измъкна се от огнената мъгла, която продължи да се гърчи и извива под него. Преди много години младият инженер бе пътувал на борда на туристически лайнер, пътешествуващ в тропическата нощ. Спомни си как се присъедини към другите пасажери на кърмата, омагьосан от красотата и чудото на биолуминесциращия килватер. Зелените и сините мигащи светлини под него приличаха по цвят на онези, създадени от планктона, и той лесно си представи, че отново наблюдаваше неизвестни форми на живот, игра на гигантски, невидими зверове, обитатели на горния атмосферен слой…
Почти бе забравил за мисията си. Шокира се, когато го извикаха по служба.
— Как е тягата? — попита Кингзли. — С тази батерия можеш да изкараш още двадесетина минути.
Морган погледна инструменталния панел.
— Енергията е спаднала с деветдесет и пет процента, но скоростта ми на изкачване се е увеличила с пет процента. Движа се с двеста и десет километра в час.
— Около нормата е. Паякът е облекчен заради по-ниската гравитация. На твоята височина намалява с десет процента.
