един…
— Все сте разработили някакъв план!
— Имаме няколко, но всички са чиста проба лудост! Ако се спрем на някой по-разумен, ще те уведомя. Междувременно има нещо, което би могла да направиш за нас.
— Какво е то? — В гласа й се прокрадна подозрителност.
— Обясни на своята публика защо космически кораб би могъл да се стикова с друг на височина шестстотин километра, но не и с кулата. Щом свършиш това, може би ще имаме още новини за теб.
Леко обиденото лице на Дювал избледня от екрана и Морган се обърна още веднъж към добре оркестрирания хаос в залата за управление. Опита да остави ума си да се зарее свободно около всеки аспект на проблема. Въпреки учтивия отказ на офицера по безопасността, който ръководеше ефикасно от „Междинната станция“, можеше да стигне до някакви полезни идеи. Не очакваше да открие някакво магическо решение, но познаваше кулата по-добре от всеки друг, с изключение може би на Уорън Кингзли. Помощникът му вероятно бе запознат по-изтънко с подробностите, докато Морган имаше по-пълна обща представа.
Седем мъже и жени загиваха бавно от задушаване в небето. Ситуацията бе уникална в цялата история на космическата технология.
Трябваше да има някакъв начин да ги спаси, преди да бяха се отровили с издишвания въглероден двуокис или налягането да спаднеше толкова ниско, че камерата да станеше буквално като гроба на Мохамед, увиснал между небето и земята!
Глава 45. Нужният човек
— Ще успеем! — успокои го Кингзли, широко усмихнат. — Паякът може да достигне „Основата“.
— Добавили сте достатъчно допълнителна енергия към акумулаторите?
— Да, нещо такова. Ще има две степени, както при ракетите. Щом първата батерия се изтощи, трябва да бъде изхвърлена през борда, за да се отърве превозното средство от мъртвото тегло. Това ще стане на четиристотния километър. Вградената батерия на паяка ще поеме захранването през останалата част на пътя.
— И колко полезен товар ще може да се пренесе?
Усмивката на Кингзли угасна.
— С най-добрите батерии, с които разполагаме — най-много петдесет килограма.
— Само толкова! Че каква полза би имало?
— Достатъчно е. Ще побере няколко от онези балони от новия модел с по пет килограма кислород под налягане хиляда атмосфери, маски с молекулярни филтри за отстраняване на въглеродния двуокис, малко вода и компресирана храна, както и медицински принадлежности. Можем да доведем теглото под четиридесет и пет килограма.
— Фю! Сигурен ли си, че провизиите ще стигнат?
— Да. Ще ги облекчат временно, докато пристигне транспортьорът от станцията „10 К“. Ако се наложи, паякът може да направи и втори курс догоре.
— Съгласува ли с Барток?
— Одобрява. В края на краищата, никой няма по-добра идея.
Морган почувствува как сякаш непосилно бреме падна от плещите му. Всичко можеше да тръгне от лошо по-лошо, но все още блестеше лъч надежда. Чувството за пълна безпомощност се разсея.
— Кога ще бъде готов паякът?
— След два часа, ако не възникнат пречки. Не повече от три. За щастие работим със стандартизирана апаратура. В момента извършват всички проверки на машината. Трябва да се реши само едно…
Ваневар Морган тръсна глава.
— Не, Уорън! — отвърна бавно със спокоен, решителен глас, какъвто приятелят му не бе чувал досега. — Няма какво повече да се решава!
— Не се опитвам да подценявам ранга ти, Барток! — спореше Морган. — Логиката е проста. Вярно е, всеки може да кара паяка… но само неколцина са запознати с всички технически подробности. Възможно е да възникнат някои оперативни проблеми, когато бъде достигната основата, и аз ще съм в най-благоприятна позиция, за да ги реша!
— Позволи ми да ти напомня, доктор Морган, че си на шестдесет и пет! — възрази офицерът по безопасността. — По-благоразумно е да тръгне по-млад човек.
— На шестдесет и шест съм! И възрастта няма нищо общо. Не е опасно и определено няма изисквания за физическа сила.
Би добавил, че психологическите фактори щяха да бъдат много по-важни от физическите. Всеки можеше да се вози като пасивен наблюдател нагоре-надолу в капсула като Максин Дювал и милионите, които щяха да я последват след години. Съвсем друго бе да се справиш с извънредна ситуация, която би могла да възникне на шестстотин километра в празното небе.
— Продължавам да си мисля, че би било по-добре да изпратим някой не толкова възрастен! — продължи с мека настойчивост Барток. — Например доктор Кингзли!
Морган чу (или така му се стори) как зад него колегата му внезапно пое дълбоко дъх. В продължение на години всички от отдела се шегуваха с факта, че заместник-началникът им изпитваше такова отвращение от височините, че даже не стъпваше на строежите, които бе проектирал. В страха му нямаше истинска акрофобия и той успяваше да го преодолее, когато бе абсолютно наложително. В края на краищата бе придружил Морган по „Моста“ от Африка до Европа. Но това бе единствения път, когато бе се появил пиян публично, а после никой не го бе виждал в продължение на цяло денонощие.
Участието на Кингзли бе изключено, дори ако събереше смелост да тръгне. Идваха времена, когато само технически способности и гол кураж не бяха достатъчни. Никой смъртен не можеше да се пребори със страхове, които бяха имплантирани у него от рождение или по време на най-ранно детство.
За щастие на Морган не му се наложи да обяснява всичко това на офицера по безопасността. Намери се по-проста и значима причина защо приятелят му не трябваше да отиде. Само няколко пъти през живота си Морган бе се радвал на ниския си ръст. Сега бе дошъл точно такъв момент.
— По-лек съм от Кингзли с петнадесет килограма — започна да убеждава Барток. — В операция като тази, когато всеки грам е от значение, такъв аргумент урежда спора. Да не губим повече ценно време!
Усети леко угризение на съвестта, тъй като съзнаваше, че не постъпи честно. Барток само си гледаше добросъвестно задълженията, при това — доста ефективно, освен това разполагаха с още един час преди окончателното приготвяне на капсулата. Така че никой не губеше безценни минути.
В продължение на няколко дълги секунди двамата се гледаха изпитателно така сякаш помежду им не съществуваше дистанция от двадесет и пет хиляди километра. Ако трябваше действително да премерят пълномощията си, не бе ясно на чия страна щяха да се наклонят везните. Барток отговаряше изцяло за спасителните операции и теоретически можеше да командува Главния инженер и Мениджъра на проекта. Но вероятно щеше да срещне трудности да наложи своя авторитет. Морган и паякът бяха далече под него, на Шри Канда, а притежанието на такава собственост бе описана в девет параграфа на Правилника.
Барток сви рамене и Морган се отпусна.
— Печелиш точка. Не се чувствувам щастлив, но ще се съглася с теб. На добър час!
— Благодаря! — отговори тихо инженерът, чак след като образът избледня от екрана. Обърна се към мълчаливия Кингзли и промълви: — Да вървим!
След като напуснаха залата за управление и се отправиха отново към върха, Морган автоматично попипа малката висулка, скрита под ризата му. КОРА не го бе безпокоила от месеци и дори най-близкият му приятел не подозираше за съществуванието й. Дали не залагаше като на комар своя живот и тоя на другите хора, само за да задоволи себичната си гордост? Ако офицерът по безопасността знаеше…
Бе прекалено късно. Каквито и да бяха мотивите му, вече бе се врекъл.
Глава 46. Паякът
