и натисна бутона „Нулиране“. Буквите примигнаха веднъж и угаснаха.
За пръв път това се случи двеста километра по-високо. Консултира се спешно с дежурните от „Междинната станция“. Бързата дистанционна проверка на всички системи не откри нищо повредено. По- голямата част от показанията бяха преминали горните си допустими граници. Всъщност, ако трябваше да вярва на всички предупреждения, пасажерите в транспортьора отдавна вече трябваше да са мъртви!
Очевидно самата система за тревога не бе в ред. Това обяснение на професор Сесуи бе прието с всеобщо облекчение. Капсулата повече не се намираше в пълен вакуум, за какъвто бе проектирана. Навлязоха в йоносферата и повишените смущения на този атмосферен слой явно възбуждаха погрешно чувствителните детектори на предупредителната система.
— Някой е трябвало да се досети и за тая възможност! — бе изръмжал Чанг.
Оставаше още един час път и той не бе съвсем загрижен. Можеше да прави непрекъснати ръчни проверки на всички критични точки чрез показанията на бордовите уреди. Дежурните в „Междинната станция“ одобриха подхода му. Във всеки случай нямаше друга алтернатива.
Пилотът се тревожеше най-много може би от състоянието на акумулаторните батерии. Най-близката станция за презареждането им отстоеше на две хиляди километра по-нагоре и ако не успееха да се изкачат до там, щяха да изпаднат в беда. Считаше, обаче, че бе извадил късмет. По време на спирането задвижващите двигатели на транспортьора послужиха като генератори и деветдесет процента от гравитационната енергия беше се прехвърлила в захранващия блок. Акумулаторите бяха напълно заредени и излишните хиляди киловати, генерирани непрекъснато, трябваше да бъдат отделени в околната среда посредством големи охлаждащи ребра, разположени най-отзад.
Последните даваха на уникалното превозно средство вид на старовремска авиобомба, както често отбелязваха колегите на Чанг. Вероятно в края на спирачния процес щяха да бъдат нажежени до червено. Пилотът щеше да бъде обезпокоен, ако разбереше, че бяха останали студени. Енергията не може да бъде унищожена, тя трябва да съществува под една или друга форма! И често отиваше на неподходящо място.
Сигналът „Огън в акумулаторния отсек“ светна за трети път. Чанг не се поколеба да го нулира. Знаеше, че действителен огън би задействувал пожарогасителите. Всъщност, опасяваше се, че те можеха да сработят ненужно.
На борда се случиха няколко аномалии едновременно, повечето от тях — във веригата за зареждане на акумулаторите. Щом свършеше пътуването и изключеше захранването на транспортьора, Чанг възнамеряваше да се изкачи до двигателния блок и да провери всичко лично, със собствените си очи.
Оставаше още километър. Носът му пръв даде повод за тревога. Вгледа се с недоверие към тънката нишка пушек, извираща от контролното табло, а разумната част от разсъдъка му подсказа: „Какво щастливо стечение на обстоятелствата, дето повредата изчака края на пътуването!“.
След това си спомни за колосалната енергия, произведена по време на последния процес на спиране, и достатъчно прозорливо си представи низа от последвалите събития. Вероятно защитната верига бе отказала да сработи и акумулаторите бяха се свръхзаредили. Авария след авария бяха ги разрушили. Подпомогната от йоносферната буря, безподобната своенравност на безличната стихия им бе нанесла нов удар.
Чанг мигновено натисна бутона, активиращ пожарогасителите в акумулаторния отсек. Поне те се задействуваха, тъй като чу приглушения рев на азотните взривове от другата страна на защитната преграда. Десет секунди по-късно включи „Вакуумно почистване“, с което изхвърли газа в открития Космос. Надяваше се, че голяма част от топлината също излезе навън. Тази команда също бе изпълнена правилно. За пръв път в живота си Руперт Чанг слушаше с облекчение писъка на въздуха, напускащ космическия транспортьор… вярваше, че му бе за последно!
Превозното средство най-после припълзя до целта. Пилотът не посмя да разчита на автоматичната спирачна установка. За щастие бе трениран добре и разпозна всички визуални сигнали, затова успя да спре на сантиметър от стиковащия адаптер. С лудешка скорост съедини въздушните шлюзове. Започнаха да хвърлят през свързващата тръба багаж и екипировка.
Професор Сесуи не остана по-назад от другите. Опита да се върне към ценните си инструменти. Вратите на въздушните шлюзове се затвориха автоматично с трясък секунда преди преградата на моторното отделение да поддаде.
След това на бегълците не им оставаше нищо друго освен да чакат в голата квадратна камера, дълга петнадесет метра. Удобствата им бяха значително по-малко, отколкото в добре обзаведена затворническа килия. Остана им надеждата, че огънят щеше да утихне от самосебе си. Вероятно за спокойствието на пасажерите допринесе и несподелената преценка на Чанг и помощника му, че напълно заредените акумулаторни батерии съдържаха енергията на голяма химическа бомба със задействуван часовников механизъм, намираща се отвън, на кулата.
Десет минути след бързото им пристигане „бомбата“ избухна! Кулата леко потръпна. Последва звук на откъснат и разкъсващ се метал. Грохотът на разрушенията не бе силен, въпреки това вледени сърцата на неволните слушатели. Единственото им средство за придвижване бе съсипано. Отстояха на двадесет и пет хиляди километра от спасението!
Чу се още един, по-продължителен взрив и настъпи тишина. Бегълците предположиха, че транспортьорът бе се отделил и паднал от кулата. Вцепенени започнаха да преглеждат своите запаси. Бавно осъзнаха, че невероятното им бягство можеше да се окаже напразно!
Глава 44. Пещера в небето
Дълбоко в недрата на планината Шри Канда всред екраните и съобщителната апаратура на „Центъра за управление“ Морган и целият дежурен инженерен състав стояха скупчени около холограмата на най-долната част на кулата, изобразена в умален десетократно мащаб. Изображението бе перфектно до най-малките подробности, виждаха се даже четирите тънки ленти, разпростиращи се от всяка страна. Последните изчезваха малко над пода и бе трудно за човек да възприеме, че продължаваха надолу още шест хиляди километра — все едно до центъра на Земята!
— Покажете напречен разрез и вдигнете основата до нивото на очите! — даде нареждане Морган.
Кулата загуби своята привидна твърдост и се превърна в излъчващ светлина призрак — дълга квадратна кутия с тънки стени, празна, с изключение на свръхпроводниковите кабели на електрозахранването. Най- долната секция — „Основата“ — бе правилно наречена, въпреки че се намираше на височина хиляди километри. Представляваше единична кубична камера със страна петнадесет метра.
— Как се осъществява достъпът до вътрешността? — заинтригува се Морган.
Две части от изображението засветиха по-ярко. От северната и южната страни ясно се забелязаха външните врати на дублиращите въздушни шлюзове — точно между жлебовете на водещите релси и възможно най-отдалечени една от друга, съобразно обичайните предохранителни мерки, задължителни за всички заселници на Космоса.
— Несъмнено са се вмъкнали през южната врата — обясни дежурният офицер. — Засега не знаем дали е повредена от експлозията.
„Е, остават три други входа — помисли Морган. — Интересува ме най-долната двойка!“ Въпросните шлюзове бяха плод на недоразумение, от тия, дето се оправяха в последния стадий на проектирането. Всъщност, цялата основа представляваше такава недомислица. Първоначално бе считано за ненужно да се строи убежище на това място, тъй като се предвиждаше тази секция на кулата да стане евентуално част от „Земната станция“.
— Наклонете долната страна към мен! — даде разпореждане Морган.
Арката от светлина падна, кулата се прекатури и полегна хоризонтално, плувайки насред стаята с долния край към инженера. Сега бяха видни всички детайли на двадесетметровия квадратен под — или покрив, ако някой гледаше откъм Земята.
Близо до ръбовете от север и юг, водещи към два независими въздушни шлюза, се намираха люкове, които позволяваха достъп отдолу. Единственият проблем бе как да бъдат достигнати, тъй като се намираха на шестстотин километра горе в небето.
— Какъв е запасът от кислород?
Въздушните шлюзове избледняха и се сляха с цялостната конструкция. Визуалното петно се премести до
