Глава 34. Световъртеж
Някога най-важната работа на хората била да обновяват редовно своите адресни книги. Универсалният код бе направил тази дейност ненужна, тъй като с помощта на личностния пожизнен идентификационен номер даден човек можеше да бъде намерен за секунди. Дори ако номерът му бе неизвестен, стандартната търсеща програма се справяше достатъчно бързо, ако й бъдеха зададени рождената дата, професията и ред други подробности. (В действителност, обаче, възникваха проблеми, ако името бе Смит, Сингх или Мохамед.)
Развитието на глобалните информационни системи бе направило несъстоятелна и една друга досадна необходимост. Ако се отбележеше по специален начин имената на приятелите, които човек искаше да поздрави по случай рождения ден или друга годишнина, то домашният персонален компютър свършваше останалото. В съответния ден (освен ако не се случеше глупава грешка в програмирането, което не бе рядкост) даденото съобщение биваше автоматично изпратено по предназначението си. И дори получателят да бе проницателен и да подозираше, че топлите думи на екрана бяха изцяло дело на електрониката — след като средностатистическият изпращащ не си бе спомнял за него от години — жестът бе добре дошъл въпреки всичко.
Но технологията, елиминирала едни задачи, създаде други, още по-належащи ангажименти. От тях най-важно бе да се определи „Профила на личностните интереси“.
Повечето настройваха тяхното ПЛИ на деня, съответствуващ на Нова година или рождената дата. Листът на Морган съдържаше петдесет позиции, а бе чул за хора с по над сто! Вероятно последните проседяваха ранните утринни часове, като се бореха с потока от информация, освен ако не бяха шегобийци, установили алармата на компютърната си конзола да сработва на класически невероятности, като например:
„Яйца, динозавър, излюпване на
Кръг, заквадратяване
«Атлантис», ново излитане на
Христос, второ появяване на
Чудовище от Лох Нес, хващане…“
или дори:
„Свят, край на“.
Разбира се, обикновено егоизмът и изискванията на професията подсигуряваха името на абоната да бъде на първо място в листа. При инженера нямаше изключение, но въведените от него ключови думи бяха леко необичайни:
„Кула, орбитална
Кула, космическа
Кула, (гео)синхронна
Елеватор, космически
Елеватор, орбитален
Елеватор, (гео)синхронен…“
Тези термини покриваха по-голямата част от вариациите, използувани от масмедиите и му гарантираха информираност по поне деветдесет процента от новостите, касаещи неговия проект. В по-голямата си част съобщенията бяха тривиални и понякога той се чудеше дали имаше смисъл да ги търси по този начин. Новините, които наистина имаха значение, стигаха до него достатъчно бързо.
Морган, все още сънен, триеше очи, а леглото му току-що бе се прибрало в стената на скромно обзаведения апартамент, когато забеляза светването на „Аларма“ на компютърната конзола. Натисна едновременно бутоните „Кафе“ и „Възпроизвеждане“ и изчака последната среднощна сензация.
„ОРБИТАЛНАТА КУЛА — СВАЛЕНА С ЕДИН ИЗСТРЕЛ!“
— гласеше заглавието.
— Следите ли информацията? — попита компютърът.
— Разбира се! — отвърна Морган и мигом се разбуди.
През следващите няколко секунди четеше текста и настроението му се промени от неверие до възмущение, а след това — до загриженост. Превключи целия информационен пакет на Уорън Кингзли със забележката: „Моля те, обади ми се при първа възможност!“ и седна да закусва, като същевременно запуши.
След по-малко от пет минути помощникът му се появи на екрана.
— Какво пък, Ван, нека се считаме за щастливци! — каза с веселяшко покорство. — Отнело му е пет години, за да се докопа до нас!
— Това е най-смехотворната измислица, която съм чувал! Да го пренебрегнем ли? Ако отговорим, само ще налеем вода в мелницата му! А той това цели!
Кингзли кимна.
— Да не избързваме с реакциите. Засега това би била най-добрата политика. От друга страна, той може би има известно право.
— Какво искаш да кажеш?
— Съществуват психологически проблеми, също както и инженерни. — Бе станал сериозен и дори изглеждаше леко смутен. — Размисли. Ще се видим в офиса. — Образът на екрана избледня.
Морган остана леко потиснат. Бе свикнал на критично отношение и знаеше как да се справя. В действителност дори се забавляваше от споровете с колеги за предимствата и недостатъците на някоя техническа идея и рядко се разстройваше, когато биваше победен. Но не така лесно бе да се разправи с „патока Доналд“.
Това, разбира се, не бе истинското му име, но особения сорт изпълнен с възмущение негативизъм на доктор Доналд Бикерстаф даваше често поводи за припомняне на известния телевизионен герой от двадесети век. Неговата научна титла (адекватна, но не и блестящо защитена) бе в областта на чистата математика. Достойнствата му се изчерпваха с внушителна външност, меден гласец и непоклатима вяра в способността му да раздава присъди във всяка научна област. Изявите му по математика не бяха лоши. Морган си спомни с удоволствие публична лекция, изнесена от доктора в старовремски стил, която бе посетил в „Кралския институт“. Само за една седмица почти бе вникнал в особените свойства на транскрайните числа.
За нещастие, Бикерстаф не си знаеше мярката. Следваше го цяла котерия от заклети фенове, абонирали се за неговия информационен бюлетин. На млади години го зовяха „поп-учен“ заради популярността му. Въпреки това кръгът от критиците му бе още по-широк. По-милозливите от тях считаха, че „неговото образование надхвърляше интелигентността му“, а останалите бяха му прикачили прозвището „доморасъл идиот“.
„Колко жалко, че не би могло да бъдат затворени в една стая Бикерстаф и доктор Голдберг/Паракарма! — помисли Морган. — Вероятно биха се анихилирали подобно на електрон и позитрон: гениалните способности на единия в дадена област ще унищожат фундаменталната тъпота на другия. Същата онази глупост, за която на времето Гьоте проплака: «… самите богове препират се напразно!»“
Понастоящем божествени създания липсваха, затова Главният конструктор прецени, че трябваше да се заеме с проблема лично. Въпреки че можеше да оползотвори времето си по-добре, поне това занимание можеше да му донесе някакво комично облекчение, а разполагаше и с вдъхновяващ го прецедент.
В хотелската стая, „временен“ дом на инженера от десетилетие, висяха няколко фотографии. Повечето от посетителите не можеха да повярват, че нямаше монтаж.
На едната от тях изпъкваше грациозен, красиво реставриран параход, предтеча на всеки плавателен съд, който днес наричахме „модерен“. До него на кея, към който беше се върнал по чудо столетие и четвърт
