светеше кой знае колко. Не приличаше на искрящ пояс. Каквото и да създаваше тази мътна преграда между Земята и безкрайната вселена, все още прииждаше и се разнасяше в някакви огромни приливи и отливи на космическите морета. Понякога затъмняваше Слънцето до кървавочервен диск. Друг път изтъняваше и пропускаше почти нормална слънчева светлина. Сега дръпна мрачна завеса пред звездите и само най- ярките мъждукаха невесело, не по-привлекателни от зъби в гол череп.
Лежах дълго и се взирах в печално избледнелия небосвод, преди да се унеса в сънища, изпълнени с горящи хора, писъци и вцепенени от ужас лица. Неспирно се превърташе видението как Джазмей се свлича на земята. Вместо кръв от главата и поникваха филизи на трифиди, разпълзяваха се в безкрайни зелени пипала и подобно на бръшлян покриваха зданията, поглъщаха цели страни и застилаха целия свят…
Събудих се стреснат. В гъстия мрак до себе си различих седящ силует. Дим се просмукваше между пръстите, хванали цигара. Човекът беше толкова потънал в мислите си, че забравяше да изтръска пепелта и тя падаше на едри люспи по кокалчетата на юмрука му. Сякаш всички тегоби на света се бяха струпали върху Сам, за да го смажат. Макар да не помръдна, изглежда долови, че вече не спя.
— Лоша работа, Дейвид. — В гласа му имаше сила колкото да шепне. — Лоша работа.
Седнах и разкърших тялото си, вдървено от лежане на земята.
— Тя ми каза вчера, че чака дете… — Той редеше думите разсеяно и несвързано. — Утре щеше да отлети при мъжа си, започваше и отпускът по майчинство. Джазмей беше добро момиче… е, не момиче, ами жена. Познавах я, откакто семейството и пристигна от Ирландия с платноходка, дето май се крепеше само на канапчета и хартия. Ама че смехория е животът… абе, хич не е смешен. Ха-ха. Той… той просто ти се нахвърля и те захапва понякога. Тя все бъбреше, преливаше от щастие и вълнение, че ще става мамче. И след два-три часа лежи мъртва… как да не си блъскаш главата, а? Съдба. Предопределение. — Изведнъж мислите му кривнаха в друга посока, промени се и тонът му. В мекия южняшки шепот зазвуча самообвинителен гняв. — Как може да съм толкова тъп, Дейвид? Как успяха да ни изненадат така?
— Онези торпедни катери бяха бързи. Налетяха ни, преди да се усетим.
— Но ние имахме наблюдателни постове надолу по течението. Не мога да измисля друго обяснение, освен, че са издебнали постовете, преди да вдигнат тревога.
— Предполагам.
Повъртя догадката в ума си. Представях си очите му като два студени пламъка в мрака.
— Знаеш ли от какво се вкисвам най-много? Подцених жаждата за мъст у Торънс. Да, знам колко е безмилостен. Премахва всеки, който му се опълчи. Но изобщо не ми хрумваше, че ще подготви такъв щурм. Нито хората, нито ресурсите му са в излишък, но у този човек стремежът да си отмъщава е…, ами просто няма граници. Май хвърли срещу нас всичките си войници до последния, похаби почти целия си резерв от гориво и погуби половината си флот. Но е искал непременно да се сдобие с нещо… така го е жадувал, че почти съсипа народа си с този опит.
— И какво може да е искал? Ако съм те разбрал правилно, имате още десетки бази като онази, която нападна.
— Стига, де, Дейвид, не си чак толкова наивен.
— Моля?
— Хубавичко разгледай това. — Сам смачка фаса и извади нещо от джоба на якето си. — Взех го от един войник на Торънс… човекът нямаше нищо против, защото се впускаше в новата си кариера на покойник. Какво ще кажеш… я почакай… нищо не виждаш в тъмното. Дай да ти го осветя. — Чух щракането на запалката му. — Доколкото видях, цялата войска на Торънс си беше затъкнала същите в предните джобове или на каските. Ето какво е искал да докопа. В трепкащата светлинка на пламъчето различих снимка.
Проумях и въздъхнах.
— Мен.
— Позна от първия път. Докато си бил в Ню Йорк, шпионите на Торънс не са те изпускали от поглед. — Прибра снимката в джоба си. — И са те снимали.
— Но защо е рискувал живота на елитните си бойци, за да ме хване?
— Торънс е искал пак да те спипа, все едно жив или мъртъв. Не забравяй — според Торънс баща ти е виновен за ослепялото му око и за накърненото му самолюбие. Затова дори да те бяха убили, с радост щеше да прати на твоето семейство главата ти, маринована в буркан. Ако пък те беше прибрал жив в Ню Йорк, щеше да станеш негов заложник. И в единия, и в другия случай щеше да те употреби, за да причини мъка на баща ти като отплата за стореното от него.
— Имаш ли представа какво ми е сега? Десетки хора от вашите загинаха тази сутрин.
— Както и да го извърташ, само един човек е виновен за всичко. Торънс. Отговорността се пада на него. Кръвта е изцапала неговите ръце.
— И какво ще правим?
— Ще останем на бивак тук още няколко дена. Когато онези бандити се махнат, ще се върнем, ще разчистим базата от трифиди, ще възстановим оградата, ще строим наново. Ще погребем останките на мъртъвците. За дълго ще си имаме работа, но ще я свършим.
— Нали имате военни самолети? Можехте да догоните корабите на Торънс и да ги разпарчетосате с бомби.
— Бихме могли — потвърди Сам. — Но нали знаеш, че мнозина от нашите бяха пленени днес? И те са на онези кораби. Надяваме се един ден отново да бъдат свободни.
— Но дотогава ще бъхтят като роби?
— Вярно. — Сам кимна и замислено плъзна пръст по носа си. — А заловените жени ще бъдат използвани във великия замисъл на Торънс. Ще ги забременят насила. Ще раждат деца. — В гласа му натежа умора. — Ще си лягам. — Потупа ме по рамото. — И ти се опитай да поспиш. Тежки дни ни чакат.
Примъкна се да облегне гръб на една от машините. Много се съмнявам Сам Даймс да е мигнал през онази нощ. А дори да е заспал, според мен кошмарите мъчиха този добряк до зазоряване.
ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
ГЛЕДКИ И ЗВУЦИ
На следващата сутрин тъкмо си нахлузих обувките на краката и Гейбриъл Дийдс ме потупа по рамото.
— Дейвид, ела да погледнеш и ми кажи какво мислиш за това.
Съдейки по изражението му, току-що бе открил сандък със съкровище. Тръгнах с него към края на лагера, очертан от кръга верижни машини. Всеки Джъмбо изглеждаше още по-сив в мъгливото утро.
— Не ми се вярва да останем дълго без съседи — подхвърлих аз.
Трифиди се влачеха към лагера. Засега им бяхме препречили достъпа до нас. Все пак трябваше да се пазим от жилата им.
— Застани на онзи дънер, за да те виждат целия.
— Гейбриъл… — Взрях се питащо в него. — Гейбриъл, нагледал съм се на тези твари.
— Разбира се, но стъпи на дънера. Повярвай, имам какво да ти покажа.
— Ама нали те са…
— Не, изслушай ме — побърза да ме прекъсне той. — В тях се забелязва някаква разлика.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако не се заблуждавам твърде зле, май са взели, че са научили съвсем нов трик.
Застанах на дънера, повече от метър над земята. Туловищата на возилата скриваха най-близките трифиди, освен горните части на стъблата и конусите. Но на стотина метра лека издатина в земята ми даваше възможност да ги виждам от корените до жилата. И тъкмо откъм онези трифиди се разнесе тракане на пръчиците по обраслите с власинки стволове. Озърнах се към Гейбриъл с ням въпрос.
— Какво чуваш? — попита той.
— Нищо, освен трифиди, трополящи с пръчиците си.
— Значи го пропусна, когато стъпи на дънера?
— Какво да съм пропуснал?
— Я сега не мърдай пет секунди.
— Гейбриъл…
