— Сега вие ме пипнете.
Изпълних молбата му.
— Усетихте ли? — усмихна се индианецът. — Гладко като кората на диня. Никаква брада. — Вместо да отговори направо на първия въпрос, той вметна: — Преди двайсет години трифидите повалиха последната си жертва от нашето племе.
— А после?
— Жилят някои от нас от време на време. Но отровата никога не е смъртоносна. Преди петнайсет години жиленето вече не ни влияеше, освен със силата на удара.
Гейбриъл сви вежди.
— Според вас защо сте станали неуязвими?
— Убеден съм, че отговорът се крие отчасти в примера, който ви дадох току-що. Виждам брада по лицата ви. Това е нещо непознато за нас. Трябва да знаете, че аз съм на петдесет и пет години, а никога не съм имал и един-единствен косъм на брадичката си. Припомнете си, че има съществени биологически различия между индианците и по-скорошните заселници в Америка от африкански или европейски произход. Сигурно знаете фактите. Погледнете отличителните ни белези — права черна коса, очи с дебели клепачи, азиатска външност… широки лица, червеникава кожа. — Посочи лицето си. — Надникнете ли по-надълбоко, ще откриете и други. Малцина възрастни сред нас имат телесно окосмяване, често се срещат предни зъби с форма на лопата, липсва кръвна група В, преобладава положителният резус-фактор. Накратко, господа, майката природа е сварила кръвта ни малко по-различна от вашата.
— Това ли бил отговорът? — Изпитах леко разочарование. Надявах се на някакъв вид лекарство срещу трифиди. — Има нещо отличително във вашата кръв или хромозоми, което ви прави неуязвими за жиленето на трифидите, докато ние не сме, така ли?
— Вероятно.
Гейбриъл беше по-схватлив от мен.
— Но вие споменахте, че процесът е бил постепенен. И че преди повече от двайсет години вашите хора също са умирали от ужилване на трифиди. А няколко години по-късно изведнъж сте придобили имунитет.
— Вярно — потвърди Чий. — Предполагам, че латентният естествен имунитет е бил стимулиран, защото ние поглъщахме трифиди в големи количества. Като млад редовно се хранех с вариво от тези растения, подправено с кълцаната тъкан на жилата им. Това ястие бе измислено в нашия резерват като стопанска необходимост, а не от кулинарен авантюризъм.
— Значи умереното подлагане на трифидова отрова през продължителен период е предизвикало имунна реакция? — Гейбриъл потъна в размисъл, подръпваше долната си устна с палец и показалец. — И сега свободното придвижване ви дава предимство над всички останали.
— Рядко предимство. — Чий добави беззлобно: — И понякога намираме в това повод за задоволство.
Какво ли бихме могли да кажем? Пред нас седеше мъж със здрави потомци от самоуверена и видимо независима общност, която споделяше нова вяра. В нея намираха сила, цел и самоуважение. Всъщност тези хора не бяха пострадали от Ослепяването или нашествието на трифидите. За тях сътресенията преди три десетилетия не означаваха катастрофа, както за нас, а спасение.
Четиримата индианци си отидоха и ние продължихме да си вършим работата. Отрязвах унищожените части от оградата. До свечеряване можеше да се постави нова тел. Изтощен се вмъкнах под одеяло зад преградата от верижни машини. Върху един Джъмбо часовият полека извличаше акорди на блус от китарата си — и тъжни, и приятни. Нито буден, нито заспал, повтарях в паметта си разговора с Чий, отново виждах мъдрите очи да проблясват под тежките клепачи. Обясняваше ни биологическите отлики в тяхната кръв, които са им дали имунитет срещу отровата на трифидите. Представях си как той и децата му безнаказано се промушват през гъсталаците от трифиди.
В този миг рязко седнах, една дума напираше на устата ми: „Кристина“. Мисълта изскочи в главата ми нечакана и сияеща със силата на библейско откровение: „И Кристина тичаше сред трифиди. Видях я. Тя също е неуязвима за отровата им. Но проклет да съм, ако има и една капка индианска кръв във вените си…“
ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ
На брега на реката Гейбриъл подхвърли:
— Не ти ли се стори малко самодоволен?
— Кой, Райдър Чий ли?
Той кимна.
— Приказваше как е създал един вид юнгианска религия за своето племе, за да им вдъхне нова вяра, но като гледам, просто им е внушил поредната заблуда.
— А нима всички не се заблуждаваме в една или друга степен? Нали казват, че и цивилизацията сама по себе си е заблуда? И ако изчезне вярата ни в нея, тя престава да съществува. Щом цивилизацията е само някаква форма на илюзия, която е… — потърсих подходящата дума — … изгодна… и ни е полезна, с какво е по-лоша разновидността на заблудата, измислена от Райдър Чий?
— Този човек не се изправя с лице срещу действителността. Би трябвало да знае добре какво е казал Юнг — заблудите на страдащия от психоза човек са неговият опит да си изгради нова представа за света. Значи, както и да го тълкуваш, Чий е създал общество, което в същността си се опира на психози.
— Гейб, може и да съм простоват, но по мое мнение щом това върши работа, щом създава общност, която е жизнена, оптимистично настроена и, общо взето, щастлива, защо да не си позволим мъничко заблуди?
Погледът на Гейбриъл пронизваше.
— Знаеш ли, Дейвид…
— Казвай.
— Знаеш ли какъв ми е проблемът с Райдър Чий? — Изражението му се смекчи от широката усмивка. — Завиждам, Дейвид. Позеленял съм от завист като листата на онези трифиди. Защото дълбоко в душата си знам, че Чий и народът му не само имат естествен имунитет срещу чудовищата. — Кимна към растенията зад оградата. — Освен това е подкарал механизмите на своето общество плавно като двигател „Ролс-Ройс“.
— Не е ли разумно да заемем някои от идеите му?
— Нищо чудно. — Зъбите му се белнаха, когато се ухили. — Сменяме старите богове с нови, а?
Една жена в кану насред реката размаха ръка над главата си.
— Дейвид, ето го знака за нас. Дърпай въжето.
Подаде ми края на въжето и се хвана за него по-близо до брега. На десетина метра нагоре по течението още двама мъже държаха друга част от въжето. Задърпахме заедно. Очаквах работата да не е особено уморителна. Но това въже сякаш беше вързано за котва на дъното.
— Ама че щуротия… — изпъшка Гейбриъл, а мускулите по ръцете му се издуваха. — Кой да знае, че рибарството било толкова мъчен занаят?
Продължихме да дърпаме с все сила. Най-сетне постигнахме нещо. Мрежата се подаде над повърхността и образува подобие на подкова, докато я изтегляхме. След пет минути я издърпахме на брега. Толкова изпотен, че капките изпъкваха на челото му като бисери, Гейбриъл оглеждаше улова с откровена погнуса.
— Заради това ли бяха всичките тези усилия?
В мрежата подскачаха десетина риби, и то съмнително годни за храна. Позяпахме жалкия си улов и се заехме да извадим оплетените в мрежата риби, като връщахме дребосъците в реката, а по-големите им събратя пускахме в кошница.
— Супа от риба и трифидови филизи. — Гейбриъл сбърчи нос от отвращение. — Страхотно, няма що.
Отмести снопче водорасли и изведнъж изруга. С гримаса на болка откопчи от кутрето си щипката на речно раче. Засмука пръста си и промърмори с кисела усмивка:
— Дейвид, дали не се поддавам на параноята? Или майката природа наистина е решила да ни
