довърши? — Пусна рачето в кошницата. (То несъмнено щеше да попадне в казана със супата наред с всичко друго, което готвачът успее да събере.) — О, как ми се хапва сочна пържола! И цяла купа картофена салата. Франзелка със златиста коричка. Майонеза, лека като сметана. Хрускави марулки. Сладки доматчета. Кана леденостудена бира. Колко ми се…
— Шът! — протегнах ръка към него. — Чуваш ли нещо?
Заслушахме се. Обърнах се срещу течението на реката, откъдето май идваше звукът. Виждах само сребристата ивица между бреговете. Птиче ято, подплашено от шума, излетя от върбите по-нататък.
Лицето на Гейбриъл се изопна.
— По дяволите, пак ли… Другите припряно отстъпиха от водата. Мъже и жени хукнаха да вземат оръжията си. Малко по-далеч кулата с двете картечници на един Джъмбо се завъртя към източника на звука.
Вслушвах се в бръмченето на двигателя. Не беше, каквото очаквах, но нямаше как да сбъркам.
— Чакайте! — разкрещях се. — Не стреляйте!
Хукнах покрай брега, за да виждам по-добре какво има нагоре по течението.
— Дейвид! — викна ми Гейбриъл. — Скачай в някой окоп, преди да е почнала пукотевицата.
— Не, това са двигатели на самолет.
Но звучаха озадачаващо. Самолетът не летеше, а се плъзгаше по водата.
Миг по-късно видях потвърждението. Иззад завоя на реката се подаде грамаден четиримоторен хидроплан. Тутакси разпознах източените очертания на великолепния „Боинг Клипър“… в което нямаше нищо чудно, защото като малък години наред спах под чудесна цветна снимка на такъв самолет. Бях я окачил на стената в стаята си.
Двигателите на хидроплана ревяха и превръщаха витлата му в слети сребристи дискове, тласкаха го към останките от един кей. Белият клин на следата му се плисна по брега и почти заля краката ми.
Горяните вече посрещаха с радостни викове завръщането на въздушната машина. Щом екипажът стъпи на сушата, научихме, че само този самолет от разположените в базата е оцелял при атаката. По случайност неколцина пилоти си бъбрели с техниците по поддръжката близо до машината, когато торпедните катери налетяха по Саймън Кларк реката. Със завидно самообладание те се хвърлили в хидроплана, включили двигателите и отпрашили. Имали намерение да стигнат до най-близкия лагер на горяните и да доведат подкрепления. Но само докато пилотиращата самолета жена проверила датчика за горивото и узнала, че то едва се плиска по дъната на резервоарите. След късичък скок от пет километра кацнала в приток на реката. Както ние изчаквахме в кръга от бронирани возила, те също кротували там няколко дни, докато не решили, че е безопасно да се върнат по течението към лагера. Сам обмисли новината, преди да отвори уста.
— Е, на някои хора умът им идва навреме, затова имаме непокътнат самолет. Като гледам, трябва да направим две неща. Първо, да прехвърлим по въздуха пилоти до езерцето Кълъмбъс, за да си докараме резервните самолети. Второ, да съобщим за атаката в щаба. Главното командване още не знае, че се провалихме в опита да докараме онова момиче — Кристина — от Ню Йорк. — Той добави малко по- вкиснато: — Знам си, че на големите клечки от туй ще им избие пяна на устите. Ама… — Вдигна рамене. — На война късметът се обръща и тъй.
Докато хората от наземното обслужване зареждаха оцелелия хидроплан с всяка капка гориво, която успяваха да изстискат от всевъзможни туби, аз се вкопчих в Сам Даймс.
— Какво има в езерцето Кълъмбъс?
— То е на сто и петдесет километра нагоре по течението. Там държим резервни самолети. — Кимна към почернелите развалини наоколо. — Точно за такива случаи.
— И колко са онези самолети?
— Май са шест.
— Но тук имате само четирима пилоти, нали?
— Казвай какво си намислил.
— Значи е разумно и аз да отида — изтъкнах. — Ще помогна в пилотирането.
Взря се в мен с ясните си сини очи. Долових, че тогава преосмисли мнението си за човека, когото зърна за пръв път отпаднал и зашеметен след принудителното пътуване от Ню Йорк до това затънтено кътче на юг.
— Тъй… значи ни предлагаш помощта си?
— Да. Защо да не го направя?
— Да, ама… Дейвид, слушай сега какво ми се върти из главата… Мисля, че туй е важен момент… може да се каже и повратен момент в отношенията ни. По-точно в твоите отношения с нас, горяните.
— Не знам дали те разбирам. Хрумна ми, че не ви е излишна малко помощ в…
— Да, признателен съм ти… и благодаря на провидението, че ни прати и друг опитен пилот. Но я да те попитам нещо, Дейвид — ставаш един от нас ли?
Схванах какво иска да узнае Сам. Според него вече беше необходимо да потвърдя, че съм на страната на горяните и да приема какво произтича от това — задължението да им помагам и недвусмислено да отрека режима на Торънс.
— Да — натъртих решително. — Аз съм ваш съюзник, изобщо не се колебая за това.
— Ами Керис Бедекер?
— Защо намесваш Керис?
— Тя не само се подчинява на режима, наложен от нашия враг, но е и негова дъщеря. — Не откъсваше поглед от очите ми. — Пък и двамата сте имали романтична връзка.
— Горчиво съжалявам, че тя още е в Ню Йорк. Обвързан съм обаче с вас и с моите хора на остров Уайт и нито за секунда не се съмнявам, че скоро нашите народи ще бъдат съюзници, а не след дълго — най-добри приятели и търговски партньори.
— Добре го каза. — Сам си позволи бавна усмивка. — Дейвид Мейсън, за мен ще е чест, ако си стиснем ръцете. Така стиснах ръката му. — Добре — продължи Сам, — съветвам те да пийнеш набързо едно кафе. Излитаме оттук след половин час.
ТРИЙСЕТА ГЛАВА
ЕЗЕРЦЕТО КЪЛЪМБЪС
Трийсет минути по-късно бяхме във въздуха. Нашият хидроплан се използваше за комбинирани превози на поща, товари и пътници. Сам, Гейбриъл и аз се настанихме доста уютно в салона по средата на машината, а допълнителните пилоти наваксваха заслужено със съня на койките отзад.
След излитането по течението самолетът зави и прелетя над лагера. Мястото, което за известно време се бе превърнало в целия ми свят, се оказа малка разчистена площадка с няколко черни петна, бележещи изгорелите постройки.
Самолетът се издигаше с боботене в небето. Слънцето грееше поносимо. Под нас реката криволичеше в дебела сребриста ивица към морето. Не се виждаха никакви градове, макар да знаех, че някога ги е имало. През изминалите години териториите, които човечеството бе завоювало с такива мъки, бяха завзети наново от природата. А сега лози, дървета, храсти, трънаци и огромни морета от коприва разстилаха зелен саван върху пътища, релси и градове. Не се съмнявах и че армията от трифиди е разположила постовете си долу. След седенето на земята през последните дни с удоволствие се настаних в удобното кресло на салона. Сам Даймс за дълго се вторачи в земята, лишена от човешко присъствие, и накрая промълви:
— Доста усилия ще са нужни да си върнем това. И нашите деца, и техните деца ще си имат работа още много време.
— Сам, ти поне си оптимист — вметна Гейбриъл. — Предвиждаш време, когато ще започнем да изритваме скапаните трифиди.
— Ами да, оптимист съм. В края на краищата какъв е смисълът да се бориш, да се трудиш, да планираш и да се биеш, ако нямаш вяра, че ще постигнем поне някакъв напредък?
Лицето на Сам се сви в гримаса.
— Ако ми се въртяха други мисли в главата, направо да отворя ей оня люк и да изляза в безкрайната синева.
Разговорът ни все се въртеше около видяното из равнината под нас — зърнахме и следи от огромен промишлен комплекс, вече погълнат от езеро. Задръстените дренажни канали предизвикваха издигането на
