децата. Тогава нямаше да се будя всяка сутрин, за да си блъскам главата над загадка, по-оплетена и от предишната. Щях да се излежавам с кеф всяка неделя с кафениче, вестници и мила жена до себе си.
За миг погледът му се зарея нанякъде. Не виждаше потъналата църква, нито този призрачен кораб, на който стояхме. Скоро се овладя и погледът му се изостри. Той дълбоко си пое дъх.
— Тъй. Най-добре да сложим и тая история… — махна с ръка към опустелите речни съдове — … при преданията за „Мария Селеста“ и да не се занимаваме с нея.
Де да беше толкова лесно.
Около час вършихме всичко необходимо, за да подготвим хидропланите за обратния полет към лагера. Дошлите с нас техници по поддръжката напомпаха авиационно гориво в празните резервоари, провериха маслото и кабелите, отвързаха въжетата. Пилотите, сред тях и аз, седяхме в кабините и проверявахме приборите за управление.
Сам ни наблюдаваше, останал малко встрани от шетнята. Накрая събра шепи около устата си и се провикна от парахода.
— Сложих кафето да се вари. Ще бъде готово след десет минути.
Който и да бе отвлякъл обслужващия екип на склада, дори не бе докоснал запасите от храни. Докато се съберем на палубата, Сам сложи на масата чаши с чудесно горещо кафе и кутия овесени бисквити.
— Натъпчете си коремите — мрачно подхвърли той. — Нещо ми подсказва, че предишният екип няма да се върне.
Един пилот дойде на палубата и каза на Сам, че трябва да отлети веднага, за да стигне до щаба преди свечеряване.
— Добре… Ето ти моя доклад и писмо до шефката. Попитай я дали ще може да предаде по теб отговор и нови заповеди за мен до утре сутринта. Пилотът се запъти към своя самолет, а Сам запали поредната цигара. Заговори на всички ни, сякаш някои факти му тежаха на душата.
— Знаете, че в лагера имахме точно сто мъже и жени. Около трийсет или загинаха, или бяха пленени при атаката срещу нас. Петима-шестима са с рани, които ще ги задържат на легло. Е, как да намерим заместници на тези свестни хора?
Сви рамене. Не очакваше отговор, защото просто го нямаше. Знаех, че горяните в разпръснатите си общности не са повече от сто и петдесет хиляди души. Това твърде оскъдно население беше прекалено заето дори с простите задачи да се нахрани и облече, освен това непрекъснато отделяше скъпоценни ресурси за безкрайния труд по намаляването на пълчищата трифиди и поправката на стотици километри защитни огради. Гейбриъл задъвка разсеяно бисквитата си.
— Като гледам, шефката ще трябва да оголи откъм хора други лагери, за да попълни състава при нас.
Сам кимна.
— Тъй се оказва. Ама няма да останат никакви резерви… — Усмихна се отпаднало. — Спомних си стар казармен майтап. Ако чаршафът ти е къс, отрязваш парче откъм главата, за да го пришиеш при краката… Само дето вече не е смешно. Както и да го извъртаме, тъкмо туй правим.
Гейбриъл ме погледна.
— Не можем ли да се споразумеем за малко размяна на персонал с хората на Дейвид? Няма да са ни излишни…
— Гейбриъл, извинявай. — Сам поиска тишина с рязък жест. — Някой чу ли това?
Спогледахме се и завъртяхме глави.
Сам пристъпи към парапета. Изведнъж се наведе напред да погледне и разбрах, че нещо не е наред. — Майкъл е паднал… лежи по гръб на площадката. Хукнах след Сам по подвижните мостчета от кораба към шлепа, после към другия шлеп. Пред нас по-ниско беше широката площадка на сала. Слънцето огряваше пилота, проснат по гръб с разперени ръце. Пликът с доклада на Сам беше паднал до него. Около мен се надигна гълчава. Объркване. Гняв. Загриженост.
Хората понечиха да се втурнат напред, за да помогнат на падналия си съратник. Но вкоренените правила зазвучаха отново в ума ми.
„Ако намериш паднал на земята човек, не го доближавай. Огледай се бдително. Внимателно потърси по лицето и шията на пострадалия издайническите следи…“ Така и сторих. И ги видях.
— Чакайте! — изревах, докато мъжете се бутаха да ме подминат, готови да претичат по мостчето към сала. — Казах да почакате! Разблъсках ги и им се изпречих.
— Я се отмести, приятелче — заповяда едър мъжага. — Не виждаш ли, че му е зле?
— Недей! — Тласнах го назад с все сила. — Останете тук. Не забелязвате ли какво има отстрани на шията му? — Показах мястото на своята шия, точно под ухото. — Червен белег.
— Е, и?
— Не го ли разпознахте? — разкрещях се от отчаяното желание да не допусна още някой да загине. — Това е ужилване от трифид.
— От трифид ли? Мой човек, ти май си превъртял. Да виждаш трифиди наблизо?
Озърнах се. Същата гледка като при пристигането ни. Пъстра сбирка от плавателни съдове, няколко хидроплана, залята от езерото църква. Нищо друго, освен огромно езеро, блещукащо в оттенъци между сиво и сребристо под отслабените слънчеви лъчи.
— Е, има ли? — Лицето на мъжагата се наля с кръв от гняв.
— Откри ли ги проклетите трифиди?
— Повярвай ми, това е ужилване от трифид.
Сам ме изгледа учудено.
— Дейвид, съжалявам, но сигурно бъркаш. Сега ще помогнем на човека.
— Той е мъртъв, личи си по…
— Я се разкарай, приятелче.
Можех да разбера якия мъжага. Искаше да помогне на приятеля си. И това го погуби.
Изсумтя и ме тласна към парапета. След миг вече тичаше по площадката към падналия. Преди дори да е стигнал до него, езерото до сала се завъртя и разлюля, сякаш точно под повърхността се хранеше цял рояк гладни риби. В същия миг чух свистене.
Не ми се вярва, че успях да ги зърна. По-късно обаче си внушавах, че видях нещо дълго и съвсем тънко, размазано от скоростта.
Едрият човек изохка. Ръката му рязко се вдигна към челото. И всичко свърши. Той се врътна на пети, краката му се подгънаха. Пльосна по лице в края на сала, пръстите на едната му ръка докосваха водата.
— Не припарвайте натам! — извиках в лицата на изненаданите хора. — Веднага се приберете в работилницата. Подкарах ги натам и скоро се наблъскахме вътре през вратата. Тук щяха да са в безопасност зад дървените стени. Сам клатеше глава слисан. Най-сетне си пое дъх и се опомни.
— Това пък какво беше?!
— Повали го жило на трифид — подсказах аз.
— Тук ли? Насред толкова вода? Тоест… къде виждаш трифиди?
Спомних си онзи сал от дървения и плавен, скрепени с пръст, на който кацнах по принуда. Надникнах към езерото, но не забелязах дори приблизително негово подобие. Вдигнах рамене, озадачен до смайване.
— Повярвай ми, Сам, има трифид. Трябва да е някъде там. Само че незнайно защо не мога да го намеря.
Гейбриъл пристъпи напред, огромният ръст му даваше възможност да се взре надолу във водата от мястото, доста ограничаващо полезрението ни. Изрече с овладения си глас:
— Знам къде са.
— Къде?
— Във водата.
Сам стъпи върху обърната кофа, за да надникне към езерото, но и да се опази от ново нападение.
— Не, Гейб — призна си след малко, — не ги виждам. Къде са?
— Под водата… Виж какво, всичко е въпрос на мутация.
— Как го рече?
— Мутация. Онези чудовища се променят с адска бързина. Ходят, убиват, говорят си с другите като тях.
