подпочвените води, с което би трябвало да се справим, преди да овладеем наново тези земи. В низините ясно се различаваха останките от заводи, училища и къщи като ъгловати островчета сред ширналата се вода.
Хидропланът летеше към целта си. Зяпах сребристите криле, блеснали на слънчевата светлина. Четирите грамадни двигателя, всеки с по хиляда и шестстотин конски сили, ни носеха леко във въздуха. Така можехме да поддържаме удобна скорост от триста километра в час на височина почти пет хиляди метра. С един непрекъснат преход тази машина можеше да ме отнесе у дома на остров Уайт за петнайсет часа. Прехвърлих още малко числа в ума си. Продължавах да обмислям техническите подробности на такъв полет, когато самолетът се сниши към земята.
Кацането протече безупречно. Професионалният ми поглед на пилот отбеляза как долните повърхности на хидроплана просто целунаха водата и разхвърлиха пръски от двете му страни. Бученето на моторите спадна незабавно, щом пилотът намали оборотите. Самолетът се плъзгаше и спираше постепенно.
Отначало ми се стори, че кацнахме в обикновено езеро, макар и с донякъде смешното име (при тези внушителни размери) — езерцето Кълъмбъс. Скоро забелязах обаче, че и то е от „новите“ езера, образували се поради повредите в изкуствените системи за отводняване. Онова, което хидропланът доближаваше бавно, не можеше да е нищо друго, освен тухлената камбанария на църква, издигаща се пет-шест метра над водата. Горната половина на часовника се подаваше над повърхността на езерото. Стрелките бяха спрели на два без десет. Вдясно от кулата стърчаха няколко изгнили греди на покрива, колкото да отбележат къде са останките от самата църква.
Вързан нелепо за камбанарията, на вълничките се полюшваше някакъв прастар речен кораб, който дори си имаше гребно колело отзад. За него бяха прикрепени два шлепа и сал от греди, държан над водата от няколко десетки празни варела. Нататък се виждаха подредени три хидроплана, големи колкото нашия, и няколко по-малки.
Екипажът побърза да отвори люка и щом носът на самолета се примъкна към сала, скочиха на накованите върху гредите дъски и ловко вързаха хидроплана. Двигателите изпърпориха и млъкнаха.
Стъпихме на сала, посрещнати от вдъхваща опасения тишина. Бледичките слънчеви лъчи играеха по водата. Нямаше никакво движение на стария параход, където живееха хората от поддръжката. Леко раздвижване в езерото изтръгна звуци от камбана наблизо. Унилият звън се разнесе над водата и заглъхна в огромната пустош наоколо. Само подчерта колко е безлюдно това място. Мъртвешки звук, от който ме полазиха тръпки по гърба.
Гейбриъл гледаше навъсено.
— И какво сега, няма поздрави ли? Пустотата лишаваше и неговия глас от обичайната му сила. Сините очи на Сам се взираха с недоумение в разнокалибрените съдове, вързани за камбанарията.
— Странна работа, да ви кажа. Екип от седем души поддържа тоя склад. Къде са се дянали всички, дяволите ги взели?
Хората вече бяха излезли от самолета и стояха озадачени на сала. Сам сви длани пред устата си.
— Ей! Има ли някой? — Празното пространство алчно погълна вика му. — Ей!
Нямаше отговор. Дори звънът на камбаната отслабна и остана само студена неземна тишина.
— О, не… — замърмори си Сам с мрачно предчувствие. — О, не. О, не…
Завихряне във водата поразклати сала и причини поредица от мляскащи звуци някъде отдолу. Сам пристъпи към дъсченото мостче, свързващо сала със съседния шлеп. Там поспря, вдигна пръст пред устните си, за да ни наложи мълчание, и извади револвера си от кобура.
Водата се въртеше и изпод сала пак се чу алчното примляскване. Камбаната зазвъня отново — кухи и призрачни удари, плъзнали над езерото. Този път видях боядисаната в червено камбана, окачена на дървена рамка до подвижното мостче. На табела под нея се виждаше надпис: „Удари ме и си плюй на петите.“ Явно екипът на депото така вдигаше тревога.
Сам се запромъква по мостчето и ни даде знак да го последваме. Тук-там откривах признаци, че е станало нещо твърде лошо. Брадва, забита в гредата на предпазна ограда. Парчета от порцеланова чаша на палубата на шлепа. Там беше едната работилница, в която техниците обслужваха двигателите на самолетите. Виждаше се частично разглобен мотор. Върху обшивката на горивна помпа бе оставен гаечен ключ, сякаш монтьорът преди миг е прекъснал работата, за да запали цигара. Имаше и други следи от насилие покрай белезите на обикновен работен ден. В работилницата се виждаше чаша, пълна до половината с кафе, отдавна изстинало. До парапета лъскави резки по дебелата ламарина на площадката подсказваха, че някой я е удрял с брадва и е оставил вдлъбнатини в метала.
— Ама че гадост — изсумтя Сам. — Що за проклетия се е случила тук?
— Идвали са хората на Торънс. Гейбриъл държеше пистолета си готов за стрелба.
— Не си представям как ще извъртят такъв номер. Нямат самолети, та да долетят. И тук сме на трийсетина километра от най-близката плавателна река, която има пряк излаз към морето. Дори да са научили какво има на това място, трябвало е да влачат малки лодки през много километри суша, гъмжаща от трифиди, за да излязат на езерото. — Обърканият Сам клатеше глава. — Никак не се връзва.
Гейбриъл вдигна една пушка.
— Някой я е размахвал като тояга. Вижте, прикладът е съсипан.
— Провери пълнителя.
— Макар че е заредена.
— Може да е засякла.
Гейбриъл завъртя цевта към езерото и натисна спусъка. От трясъка ушите ми забръмчаха. И този звук замря само с жалко подобие на ехо.
— Прекрасно — процеди той. — Имаш пълна с патрони пушка, която е в изправност. Тогава защо я размахваш като боздуган?
— Няма и гилзи по палубата — допълних аз. — Имало е схватка, но не и стрелба.
Прехвърлихме се от първия шлеп на следващия, долепен до него. Скоро стигнахме и до колесния параход, вързан за камбанарията. Отблизо надвисваше с двата си етажа пътнически каюти, обзорните палуби и украсите от ковано желязо. Някога трябва да е бил красавец сред параходите по реките на юг, разхождал е в разкош милионери комарджии. Преди години палубите са били оживени от музика и смях, от време на време и от свада за поредното раздаване на покер или спречкване за вниманието на фатална жена с аристократична хубост. Ето че се бе превърнал в кораб на призраци. С всяка вълничка по езерото вратите на каютите проскърцваха. В трапезарията недоядени гозби бяха изсъхнали и залепнали по чиниите. Дъното на изкипял чайник се бе стопило. Койките бяха прилежно оправени.
— Който и да е нападнал склада — обадих се аз, — сторил го е през деня. Хората не са били по леглата си. И ако не се заблуждавам напълно, това по чиниите е обяд, а не закуска.
— И аз тъй мисля. — Сам имаше вид, сякаш устата му бе пълна с нещо гнусно. — Само че липсват трупове. Няма и кървави петна. Те обаче са знаели за нападението и са имали време за съпротива.
— И са предпочели да се бият с брадви в ръка. Използвали са пушките като тояги, макар да са заредени.
Претърсихме всяко кътче от парахода. От хората нямаше и помен. Впрочем и от нападателите. Осведомих за това Сам, който стоеше до резбования парапет на палубата и се взираше във водата между кулата и корпуса на кораба. Долу ми се привидяха останките от камион, угасналите му фарове приличаха на очните кухини в череп. Придошлите води сигурно го бяха довлекли преди години, за да го притиснат към стената на църквата. Сега лежеше на дъното и гниеше. Дълги ивици светлозелени водорасли се виеха във водата като снопчета коса на таласъм. Сам запали цигара.
— Добре, Дейвид, признавам, че нищо не разбирам. Какво се обърка в света? Как се обърна надолу с главата? — Той засмукваше дима начумерен. — Как стана тъй, че преди трийсет години хората видяха зелени светлини в небето, от които ослепяха? Как ни прегазиха куп тътрещи се растения с шантави листа? Защо слънцето не свети както преди? И в името Божие, как е възможно толкова много зрели мъже да изчезнат наведнъж, все едно са ги отмъкнали привидения? — Озърна се към мен. — Дейвид, кажи ми, че знаеш отговорите на тия въпроси, и ще имаш пред себе си един адски щастлив човек.
Макар че изгарях от желание да му помогна, тъжно казах истината — не знаех никакви отговори. Той захвърли цигарата във водата и тя угасна със съскане.
— Значи ставаме двама, Дейвид. Ще ти река нещо. Толкова ми се иска сега да бях вкъщи при жената и
