в лагера.
— Заради музиката е — помъчих се да надвикам рева на двигателя. — Насочват се по звука.
Гейбриъл кимна с начумерено задоволство.
— Затова пускаме песен, а не инструментална мелодия. Тези твари обожават човешкия глас.
Тътнехме към мястото, откъдето трябваше да се изтръгнем през оградата, а аз се озъртах. Силите на Торънс май бяха завзели около три четвърти от лагера. Обръч от фигури в бойни униформи се стесняваше около административните сгради. Последните Джъмбо се измъкваха със скъпоценния си товар от горяни. Една машина обаче се застоя. Беше същинско чудовище сред себеподобните си. Две картечни кули сееха огнена смърт и разруха. Щурмоваците напираха към нея, но отново и отново бяха принудени да отстъпват.
Тогава видях как Сам Даймс изтърча от канцеларията си. В едната си ръка държеше торба, издута от документи, явно твърде секретни, за да бъдат зарязани в ръцете на нашествениците. Зад него тичаше Джазмей и стреляше в движение с автомата си.
„Хайде, хайде!…“ Мислено ги подканях да се качат в гигантската верижна машина и да се понесат с бучене по хълма към спасението. Но както безмълвно се молех на двамата да бягат по-бързо, зърнах нападателите да разполагат дълга черна тръба на трийсетина крачки от машината. След секунда-две всичко беше свършило. С димна струя ракетата изскочи от тръбата, заби се в металния хълбок на големия Джъмбо и пръсна неустрашимото му сърце.
Взривът откъсна двете кули. Горящи отломки се разлетяха по тревата.
Облещих се, не исках да повярвам на очите си. Ударната вълна бе проснала Сам и Джазмей на земята, но те се изправиха светкавично и хукнаха неудържимо към столовата, за да се скрият вътре. Това убежище обаче нямаше да ги спаси за дълго. Завъртях се на седалката и тупнах Гейбриъл по ръката.
— Трябва да се върнем!
— Няма да стане. Почти се измъкнахме.
— Сам и Джазмей останаха там. Приклещиха ги.
Тъмните му очи веднага попиха гледката и той натисна бутона на разговорната уредба.
— Водач, завъртай обратно… и бъди готов да прибереш още пътници. — Гейбриъл ме погледна. — Е, Дейвид, май е време за кратка молитва. Сега ще си напъхаме главите право в устата на лъва.
ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Джъмбо се понесе надолу към столовата, много по-бързо, отколкото при изкачването. Джазмей стреляше през един прозорец. Сам се целеше с револвера си иззад вратата.
Положението им изобщо не беше за завиждане. Трийсетина нападатели се събираха около сградата и дупчеха стените с куршуми от карабините си.
— Трябва да действаме по-чевръсто! — извика Гейбриъл. — Щом спрем отпред, отваряй люка и прибирай онези двамата колкото се може по-бързо. Разбра ли ме? Кимнах, вкопчен в дръжката пред себе си.
Струваше ми се, че сме прекалено уязвими във високо разположените кабини върху предницата на Джъмбо. Привидно около нас нямаше друго, освен стъкло. Макар да знаех, че е закалено, не ми се искаше куршумите да проверяват дали е така.
Машината ни излезе на равното и носът и се зарови достатъчно, за да откъсне цял метър от черния път. След секунда вече напирахме към нашата цел.
Успехът или провалът висяха на косъм. Стигаше и някой вражески войник да хвърли граната през вратата на столовата. А нашествениците пред нас сякаш се множаха. Водачът ни забави ход.
Гейбриъл обаче не беше настроен търпеливо. Тропна с крак по пода, за да подсили заповедта.
— Карай, по дяволите! — изрева в разговорната уредба. — Ако свинете не се дръпнат, прегази ги!
Свинете все пак се дръпнаха.
Отскочиха встрани, когато Джъмбо ги налетя с тътнещ двигател и вериги, разхвърлящи кал навсякъде.
— Приготви се да отвориш люка! — нададе вопъл Гейбриъл и нареди на водача да доближи още столовата.
Гледах как противникът ни пропускаше, както водите на Червено море се разделили пред Мойсей. Бяха се нароили на немислими пълчища наоколо в сиво-зелените си униформи.
Отделих миг да се огледам. Лагерът бе попаднал в ръцете на врага. Нямаше никакво съмнение. Превземането обаче нямаше да трае дълго. Вече виждах трифидите, настъпващи с пресекливата си походка, от която стъблата и конусите им се люшкаха силно. Тътреха се през премазаната ограда, насочваха се към жертвите, дадени от нас и от противника. Тази вечер растенията щяха да се заситят до пръсване.
— По дяволите! — ядно процеди Гейбриъл.
Обърнах се. Групичката отпред нямаше намерение да се махне. Двама насочваха точно към нас дългата черна тръба. Очите на Гейбриъл пламтяха.
— Базука! Готови за измъкване от машината!
Изумително е колко мълниеносно реагира човек в подобно положение, тласнат единствено от инстинкта за самосъхранение. Без да се замисля, докопах лоста, щръкнал пред мен, и натиснах с палец червения бутон.
Огромен пламък изскочи от тръбата на нашата машина. Съскаща и ревяща, огнената струя имаше цвета на самия ад. Преди вражеските войници да стрелят с базуката, пламъците ги погълнаха.
Вдигнах пръст от спусъка. Потокът от адски огън секна. Затворих очи, не исках да видя какво причиних. Не се и налагаше. След секунда-две возилото мина по останките от войниците.
— Дейвид, отвори им.
Машината спря до столовата, само на два-три метра от вратата. Сам Даймс излетя иззад разнебитената от куршуми врата, понесъл торбата с документите. Спря до люка на Джъмбо и махна на Джазмей, която ловко скочи през прозореца. И тя стигна до люка. Срещнах напрегнатия поглед на тъмните и очи. И тогава я улучиха. Тя се свлече на земята, прекрасната и коса подгизна в червено. Очите и зяпаха сляпо, светлината на живота мигновено угасна в тях. Сам се вторачи в нея със скръбна ярост. Вдигна автомата и от земята и в отмъстителния си бяс като че се накани да скочи към убиеца на Джазмей.
— Сам! — изкрещях му. — Твърде късно е. Влизай!
Дългурестото му тяло се спря нерешително. Жаждата за мъст го изгаряше. Погледна още веднъж замрялата Джазмей, печално поклати глава и се пъхна в машината.
— Хайде, водачо, хайде!
Тряснахме люка, Сам се вмъкна до мен в кабината. Изражението му беше като отворена рана. Мъка и гняв бушуваха в иначе кротките сини очи и от този поглед ми се смръзваше кръвта.
— Благодарско — промълви той изненадващо тихо. Вторачи се напред през стъклото, затворил се някъде далеч насаме с мислите си.
Докато нашият Джъмбо напираше тежко нагоре по склона, аз се простих с угризенията си. Ако някой нашественик се изпречеше на пътя ни, карах го да опита дяволската милувка на огнехвъргачката.
Най-сетне машината се измъкна през оградата, а зад нас се проточваше горяща пътека чак до мястото, където падна Джазмей. Гърчещи се димящи купчинки оставаха по следите ни. Този път гледах с широко отворени очи.
До свечеряване всички верижни машини, които ни останаха, бяха подредени в кръг — носът на едната опираше в задницата на другата. Намирахме се на петнайсетина километра от военния лагер на равнина, която се простираше до хоризонта. Трифиди се мъкнеха към далечния лагер.
Несъмнено по тяхната съобщителна мрежа бе плъзнала вест. „Елате на пиршеството.“ Един след друг напредваха неотклонно на север.
Преброихме се и научихме, че малко над стотина горяни са се измъкнали от битката. Потънали в униние от поражението, накладохме огън в разчистения от трифиди кръг между бронираните возила. Раздадоха суха храна и бутилирана вода за твърде нерадостна вечеря. Часови застанаха на пост, въоръжени с карабини и снабдени с мощни фенери, другите се помъчихме да спим, колкото можехме.
Лежах на тревата и зяпах звездите. Орион, любимото съзвездие от детството ми, напоследък не
