полунезависими селища, осеяли източния крайбрежен район от Мериленд чак до края на Флорида.
— Отначало се настанихме по острови и на самия бряг — разказа ми Сам. — Но Торънс под новата си самоличност на генерал Филдинг прати канонерки да ни разпердушинят. Затова се преместихме навътре в сушата, където канонерките му не можеха да ни намерят. Разбира се, няма начин да прати и сухопътна войска срещу нас заради трифидите. — Кимна към растение, което тъкмо шибаше стъклото с жилото си. — Тези пущини накрая се оказаха наши съюзници. Много смешно се извърта животът, нали?
Щом Джъмбо спря, аз се измъкнах навън и установих, че едната подводница е напуснала пристана. И Сам погледна натам, но не спомена нищо.
— Господин Мейсън, май си готов да заситиш глада си — усмихна ми се той. — Наплискай си лицето, изтупай си праха или както го наричаш. Кльопачката я раздават в столовата — ей онази барака с червения покрив.
Постоях неуверен, а Сам се запъти към друга постройка. Джазмей вече нямаше желание да се занимава с мен и си приказваше с двама незрящи, седнали зад пишещи машини под някакъв навес. Сам забеляза, че не мърдам и не знам какво да правя. Подвикна ми:
— Няма повече да те пазим с оръжие в ръка, господин Мейсън. Чувствай се като у дома си. Вече бях погълнал две порции люто ястие с цяла планина хляб, когато изпращя високоговорител. Женски глас съобщи за пристигането на хидроплан и покани чакащите пътници, които нарече „екипа от Блатата“, да се съберат при трети кей. Не след дълго голям сребрист хидроплан се спусна плавно към реката и кацна безупречно. Гледката сгря пилотската ми кръв. Какво не бих дал да седна пред контролното табло, два превъзходни двигателя „Ролс-Ройс“ да бучат сладкогласно и синьото небе да ме примамва.
— Ще споделиш ли какво ти е на душата, господин Мейсън?
Вдигнах глава. Сам Даймс държеше поднос с блюдо още горещи задушени зеленчуци.
— Имаш ли нещо против да седна при теб?
— Не. Заповядайте.
— Започваш ли да свикваш с нас? Уверих го, че свиквам.
— Добре, добре — отрони той бавно и нехайно, както говореше винаги. — Скоро ще ти кажем къде ще спиш. И май няма да е зле, ако вземеш назаем и бръснач.
Плъзнах пръсти по долната си челюст. Наболата четина се смекчаваше в истинска брадичка.
— Ще ми се и да сменя дрехите, ако може да измислите нещо.
— Смятай, че е уредено, господин Мейсън. Я, люти пиперки. Изобщо не ги видях в менюто. — Изви глава и подхвърли добродушно на незрящата жена зад тезгяха, която поднасяше храната. — Ей, Айрин… има ли още от твоите огнени чушчици? — Младият господин омете всичко до последната хапка.
— Брей, господин Мейсън, юначно похапваш…, но пък и ние те накарахме да поизгладнееш.
— Колко…
— Колко дълго беше в несвяст ли? Цели две денонощия. Ето, вземи от моето парче сладкиш. Поне с това да си изкупя вината. Заехме се с яденето и нещо, което се мотаеше из подсъзнанието ми последните две седмици, най-сетне изплува в ума ми.
— Господин Даймс, когато аз…
— Сам. Викай ми Сам, моля те. — Ухилен протегна ръка над масата. — Приятно ми е да се запознаем… о, ти не си падаше по здрависването, нали?
Изви вежда насреща ми с неочаквано ехидство.
— И на мен ми е приятно, Сам. — Позволих си усмивчица в смисъл на „Добре, де, ти печелиш“. Стиснах ръката му. — И стига с това „господин Мейсън“. Името ми е Дейвид.
— Както кажеш, Дейвид. Та какво щеше да ми разправяш? Много сериозен стана преди малко.
Кимнах.
— Не ми се вярва, че племето алгонкуин, което видяхме днес, е единствено по рода си.
— Я гледай.
— Убеден съм, че и други са неуязвими за отровата на трифидите.
— Защо, Дейвид?
Сам нападна огромно парче ябълков сладкиш, а аз му разказах за аварийното си кацане върху сала от зеленина с трифидите, после и за срещата си с дивото момиче Кристина Скофийлд. Слушаше, без да ме прекъсва, наглед по-увлечен от сладкиша, когато му описах уплахата и бягството и към гъсталака от трифиди. Как я бичуваха жилата. И как повярвах, че са я убили. Завърших със смайващото и завръщане жива и здрава.
— Е? — подканих го да каже какво мисли, щом преглътна и последното късче глазура.
— Айрин, има ли още от този чудесен сладкиш?
За миг се усъмних дали изобщо е чул разказа ми, но той веднага се обърна към мен.
— Кристина Скофийлд. Да. — Тонът му беше съвсем делови. — Прав си. Отровата на трифидите не и вреди.
— Ти май познаваш много подробно живота в Ню Йорк.
— Вътрешната информация струва колкото десетина канонерки, не мислиш ли? — отвърна Сам, а едрата възрастна жена постави пред него още едно парче сладкиш. — Благодаря ти, Айрин. Ох, великолепен е. — Но колкото и да се вдъхновяваше при вида на лакомството, апетитът му май се поукроти, а изражението му помрачня. — Дейвид, боя се, че бъдещето на Кристина никак не е розово.
— Защо?
— Според последните сведения, които получихме, Торънс е заповядал да започне операция в огромни мащаби с кодовото название „Лавина“. — Сам бутна чинията настрани. — Жените се раждат с два яйчника и във всеки има хиляди яйцеклетки. Както знаеш, ако яйцеклетката бъде оплодена, може да се развие в човек.
— Продължавай.
— Медиците на Торънс усъвършенстваха използването на лекарства против безплодие, за да се раждат по няколко деца. Знаеш и че той се стреми към взривообразно нарастване на населението в своята общност, за да отблъсне трифидите със самата човешка маса. Така общността му ще тръгне да завладява Лонг Айлънд, Ню Джързи и така нататък. Той и досега изпраща щурмови групи, за да отвличат жени и деца от други общности. — Сам отпи от кафето си. — Вече има и Кристина, която е неуязвима за жилата на трифидите, и можеш да си представиш какво му се върти в главата, нали? С един милион като нея може просто да навлезе обратно в континента и да започне изграждането на своята империя.
— Хайде да си говорим направо — искаш да кажеш, че хирурзите ще извадят яйчниците на Кристина, ще оплодят яйцеклетките и ще имплантират зародишите в други жени?
— И то с невиждан размах. Във всяка жена, която може да износи дете, ще има оплоден ембрион от Кристина. Говоря за всяка плодовита жена — и младите, и не чак толкова младите. Това се отнася и за Керис Бедекер, ако може да се вярва на нашите осведомители…, а те почти винаги са прави. Накратко, Кристина Скофийлд ще стане „майка“ на стотици хиляди деца. Естествено Торънс се надява, че тези нови бебета ще бъдат основата на свръхраса с имунитет към отровата на трифидите. Което пък ще го направи най-могъщия човек на планетата. — Сам си пое дъх. — Освен това Кристина ще бъде подложена на вивисекция в лабораторно подобие на „смъртта от хиляда порязвания“, за да изучават нейната естествена защита. — Ръката му се спускаше в бавни отсечени движения, за да подчертае думите. — Дейвид, Торънс се е устремил с фанатизъм към целта си. С бесен фанатизъм. И сега знае как да постигне тази жадувана цел. Всъщност дори е заповядал всички бременни жени да бъдат… ами върнати в изходно състояние, за да са готови за яйцеклетките на Кристина.
— За Бога… това е чудовищно! Ако…, ако изобщо ми бе хрумнало какво ще сполети Кристина, никога не бих позволил да я доведат в Ню Йорк. Щях да… — Замълчах, разярен от жестоката безчовечност на Торънс. Вече знаех твърде добре защо на спасилия ме кораб бе заповядано да се отправи с пълна пара към Ню Йорк. — О, небеса… — промърморих. — Как ми се иска да направя нещо, за да избавя Кристина. Горкото хлапе… сама се е отгледала от шестгодишна. Макар да е неуязвима за отровата на трифидите, минала е през самия ад. И я чака нещо по-лошо. — Усещах отвратителен вкус в устата си. — Ех, ако можех да стисна Торънс за шията!
Сам се взираше в мен с ясните си сини очи.
— Май няма как да се доберем до Торънс. И все пак се опитваме да направим нещо.
