дадохме за нея двеста литра бензин на едни португалски рибари. Дано баща ти не се заяде с нас за авторските права — отпечатахме хиляда екземпляра и ги разпространихме сред нашите хора. — Сам продължи отсечено: — Баща ти е познавал генерал Филдинг под друго име — Торънс.
— Торънс ли? — Името ми беше твърде познато, напрегнах се. — Баща ми е избягал от Торънс преди двайсет и пет години.
— Именно. Родителите ти напоили Торънс и бандитите му, когато онези нахълтали в Шърнинг, И щом Торънс се унесъл, баща ти повредил колата им, после се измъкнали. Торънс се събудил и открил, че птичките са отлетели от кафеза. Бил загазил зле, защото около къщата се събрали трифиди. Но той си е хитроумен, скалъпил противотрифидна защита от телена мрежа и зебло. Само че на излизане от къщата един трифид стоварил жилото си върху главата му, отровата се впръскала под мрежестия шлем и ослепила едното му око. — А после Торънс някак се добрал до Ню Йорк под ново име? — И с тежкарски пагони на раменете.
— Значи е знаел, че съм син на Бил Мейсън.
— Естествено. Искал е да те използва.
Картинката се проясняваше. Съзнавах обаче, че има още да си блъскам главата.
— Но аз познавам дъщерята на Торънс. Дори сме близки.
— Именно — натърти Сам Даймс. — Затова и тя е фигура в стратегията на стареца. Ето, пристигнахме.
— Но…
— Остави въпросите за по-късно. Трябва непременно да видиш това.
ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
АЛГОНКУИН
Джазмей спря машината в края на равнината. Пред нас една долина стръмно се спускаше към река, блещукаща под обедното слънце. Сам стъпи на металния прът между двете седалки, отвори люка в покрива на кабината и бутна капака нагоре. За миг сините му очи огледаха напрегнато всичко около нашия Джъмбо. След това ми махна.
— Чисто е. Най-близкият трифид е на петстотин метра. — Издърпа се нагоре през люка и застана върху возилото. — Лесно е, господин Мейсън. Стъпи на този прът и се измъкни.
След малко се изправих до него върху металния гръб. Надиплената следа от веригите се проточваше в линия, докъдето ми стигаше погледът. Както ми каза Даймс, един-единствен трифид стърчеше далеч от нас. Вече бе открил къде сме, с каквито и сетива да си помагаше, и се затътри към нас на трите си чуканчета. Сам също забеляза движението.
— Имаме предостатъчно време, докато се домъкне. Важно е да видиш нещо. Тогава адски лесно ще проумееш каквото имам да ти казвам. — Подаде ми бинокъл. — Ей… — Озърташе се, радваше се на гледката. — Колко е хубаво слънцето пак да свети истински. Нали знаеш, пълният мрак се задържа цели десет денонощия. И трифидите така побесняха, че се тъпчеха един друг от напъни да влязат в нашия лагер… — Вдишваше с пълни гърди. — Слънце, прекрасно слънце! — Засенчи очите си и посочи към долината под нас. — Различаваш ли нещо, господин Мейсън?
Взрях се.
— Река. Дървета. И може би около хиляда трифиди… събрани в три купа.
— Гледай през бинокъла. Има ли още нещо?
— Да, пушек. На почти километър оттук. Да не е селище?
— Откри го, господин Мейсън. Разгледай го внимателно. През бинокъла виждах подковообразния завой на реката.
— Две канута на брега и… различавам четири, пет… да речем, осем колиби от дървени трупи с… Мили Боже! — Вдишах рязко от изненада. — Що за щуротия става там? Ще бъдат избити!
Сам наблюдаваше невъзмутимо.
— Опиши ми точно каквото виждаш.
Потресът ми полека стихна до изумление.
— Долу има хора. — Очите ми все се насочваха към удивителното и немислимо зрелище. — Живеят в бивак без ограда около него. Деца си играят в гъсталак от трифиди. Изобщо не обръщат внимание на растенията. — А растенията също не ги забелязват. — Даймс взе бинокъла и погледна през него. — Един старец седи на сянка под трифид.
— Чакай малко… — Стиснах носа си с палец и показалец, затворих очи. — Тук нещо не е наред… това е…
— Невъзможно ли?
— Точно така. Освен, ако не е страничен ефект от дрогата, с която ме натъпкахте. — Изгледах остро Сам. — Халюцинации ли имам?
От усмивката покрай очите му се събраха бръчици.
— Онези хора в долината, господин Мейсън, са индианци от племето алгонкуин. Преди стотина години дошли мисионери и ги приобщили към цивилизацията. По времето на Ослепяването племето било на изчезване. От него останали само шепа нещастни алкохолици. Я ги виж сега.
Децата тичаха с кикот между трифидите. Едно момченце, може би осемгодишно, голо до кръста, с мургава кожа и дълга черна коса, се покатери по покрития с власинки ствол на растение убиец и се завъртя около стъблото, подвиквайки палаво на приятелчетата си. Всичко пред погледа ми подсказваше, че в долината до завоя на блестящата река живее щастлив народ.
— Но… — Не ми беше леко да преглътна истината, скрита зад тази картина. — Трифидите изобщо не се опитват да ги поразят. Да не са им отрязани жилата?
— Не. Простичкият факт е, че хората там имат имунитет. Трифидите не могат да им навредят.
Мина време, докато осмисля новината. Продължих с въпросите:
— Но трифидите дори ги пренебрегват. Никога ли не си правят труда да ги удрят?
— Предполагам, че в миналото са го правели. Но щом разбрали, че жилата им са безполезни срещу тези хора, престанали да си хабят отровата.
— Казваш, че трифидите разбрали. Значи им приписваш интелект?
— Естествено. А ти?
Помнех думите на баща си, изречени преди седмици. В своя парник той ме увери, че зловещите растения общуват помежду си — обмислят стратегии, планират нашествия, а после съвместно настъпват във войната си срещу нас.
Но що за заплетен обрат в природната бъркотия бе причинил промяната, чиито плодове виждах в долината? Мъже, жени и деца мирно съжителстваха с трифиди. Мястото би трябвало да е гибелно за същества като нас, но се бе превърнало в безопасна игрална площадка за децата на племето алгонкуин.
— Само си представи — вметна Даймс, — че имахме късмета на онези хора. Просто щяхме да си върнем безгрижно своя свят. Но не можем да припарим наблизо, за да научим тайната на техния имунитет.
Стояхме върху машината, вторачени в селището. Тогава ми се струваше, че съм изкачил висок хребет и съм успял да надзърна в рая. Но с тревога осъзнах и че чудото пред очите ми е твърде крехко. В непохватни ръце би се пръснало на късчета.
— А, господин Мейсън, сдобихме се и с компания.
Огледах се. Самотният трифид се бе довлякъл през делящото ни разстояние. След секунди щяхме да попаднем в обсега на четириметровото му жило. Даймс посочи отворения люк.
— След теб, господин Мейсън.
Когато тътнещият Джъмбо стигна до портата на лагера — и блъвна пламък към струпаните трифиди, за да ги изгони, — вече познавах малко по-добре новите си домакини.
Сам Даймс, инженер по образование, беше по средата на мандата си като „управител и главен черноработник“ в този военен преден пост на „горяните“. (Сам ми обясни, че името не се дължи на склонността им да секат дървета, а на живота им сред трифидите. „Истинското ни име е Обединена свободна конфедерация, но както виждаш… или по-скоро чуваш, малко пресяда в гърлото.“) За разлика от общността в Ню Йорк, събрала населението си в една географска точка, горяните се състояха от няколкостотин
