На пода имаше тенекиена чаша до кана с вода. Зяпах я дълго. Знаех, че искам, отчаяно жадувам да налея тази студена чиста вода в чашата и да пия до насита. Но незнайно как прекъсваше връзката между тази мисъл и действителното движение на ръцете, за да изпълня желанието си. Сълзящите ми очи поглеждаха ту чашата, ту водата. Мина много време, докато овладея поне донякъде крайниците си. Замаяно и не особено ловко се справих с лисването на вода в чашата. Вдигнах я и успях да излея всичко до последната капка върху ризата си, преди да поднеса чашата към устните си.
„Вдън земя да пропадне…“ Реших да взема самата кана и изгълтах набързо съдържанието и. Повярвайте ми, нищо по-сладко от тази вода не бях опитвал много отдавна. Изсипах в гърлото си около литър и вече не се чувствах толкова съсипан. Главоболието ми поолекна, започнах да изпитвам и мъждукащ интерес към нещата наоколо.
„Така — казах си глуповато. — Разгледай обстановката, Мейсън. Стените? От дърво. Прозорците? Преброй ги. Нито един. Има греди под наклонен покрив… от гофрирана ламарина. Да, сър… гофрирана ламарина, която е ръждясала и кърпена. Подът е от утъпкана пръст. Светлината идва от слаба електрическа крушка, провесена под греда. А ти седиш на сгъваемо легло… без завивки. Дотук добре.“
Неуверено се добрах до врата, която наглед бе принадлежала някога към изискана къща, но сега бе сложена да върши работа в далеч по-скромна постройка. Заключена врата. „Това вече не е много добре.“
Моето замаяно от опиат съзнание се прочисти достатъчно, за да установи факта, че съм пленник. Върнах се отмалял на леглото и задрямах седнал. Най-сетне вратата се отвори. Влезе жилава чернокожа жена на около двайсет и пет години с жълта лента на челото. Държеше автомат, който нехайно насочи към лицето ми. Не помръднах. Само се пулех със сънливо равнодушие.
Мургав младеж с черти на латиноамериканец напълни каната ми с вода от по-голям съд и остави на леглото до мен поднос с плодове и хляб.
Моите надзиратели не изрекоха и една-единствена дума. Аз също. Щом сериозната и безмълвна церемония завърши, те си отидоха. Стомахът ми потрепваше силничко и не бих рискувал с храна. Вместо това опразних каната на дълги жадни глътки. Водната церемония май се повтаряше през четири часа.
Влизаше същата двойка — жената с автомата в ръце, мъжът с голямата кана, за да напълни моята по- малка. И пак никой не продумваше. Малко по-късно ме оставяха да довърша церемонията, като изпия наведнъж водата.
След време възприемах по-отчетливо обстановката. Паяк колкото чиния се промъкваше по една греда под тавана и несъмнено наблюдаваше натрапника долу с многото си очички. За кратко навън затрополи гръмовно. Досетих се, че е дъжд, който плющи по гофрираната ламарина над главата ми. Пороят свърши скоро и толкова внезапно, колкото започна. Почти незабавно в ноздрите ми нахлу миризмата на мокра пръст. Паякът горе престана да ми обръща внимание, предпочете да изсмуче живота от голяма муха. Храна…
Сведох поглед към подноса до мен. Хлябът имаше възсух вид, розовият резен от диня обаче ме изкушаваше. Захапах го. Сладък сок плисна в устата ми заедно с цяла шепа семки, но апетитът ми се завърна като хала. Осмокракият ми сътрапезник се наслаждаваше на яденето си над мен, а аз ометох всичко от подноса. Отново чух ритмичното тракане. Заслушах се. Малки пръчици удряха равномерно по-голямо дървесно тяло. Намръщих се от усилието да определя този доскоро познат звук. И моят просмукан от дрога мозък най-после заработи. Думата, която напипвах, стигна до устните ми.
— Трифиди.
Без прозорци и с часовник, спрял на три и половина, нямах представа за времето. Скоро обаче забелязах, че ивицата светлина под вратата постепенно избледнява и накрая изчезна. За малко щракането на трифидите се засили с падането на нощта. И щурците зацвърчаха по-гръмко. Причу ми се квакане на жаби някъде недалеч. Притиснах ухо към вратата и до мен стигнаха гласове, но твърде смътни, за да различа отделните думи.
Върнах се на леглото. Очите ми вече не сълзяха, само че ги усещах неприятно гурелясали. Отделих малко от водата си за пиене, за да ги промия. И се загледах в сгъвката на дясната си ръка. Шест следи от игли бяха събрани около една вена. Докоснах и шията си отстрани. Трепнах от смъденето под лявото ми ухо. Очевидно пред блус-клуба някой ме обездвижи с ръка около врата ми, за да забият спринцовка в артерията. Похитителите ми поне се бяха постарали да ме докарат тук жив.
Спомнях си обаче твърде ясно как Гейбриъл Дийдс падна в колата след изстрела. Тогава Керис се разпищя. За Бога, какво ли и се е случило? Пострадала ли е? Дали е тук? Може би са я затворили в някоя съседна колиба? И ако е така, какво и правят? Целият преливах от мрачни опасения.
Скоро ударите на пръчиците по дървесните стволове на трифидите заглъхнаха. В колибата се спусна тишина и аз най-сетне се проснах на леглото.
Затворих очи, в главата ми се въртяха мисли за Керис Бедекер.
Събудих се от трясъка на отворената врата. Вътре нахлу сноп слънчеви лъчи. За миг се заблудих, че ще има повторение на водната церемония. Но момичето с жълтата лента на главата ме подкани с движение на автомата.
— Тръгвай. И не опитвай глупости като бягство. Няма да те гръмна, но ще бъдеш нажилен до смърт. Говорът и ме изненада с ирландското си звучене.
— Къде ме водите?
— Някой иска да говори с теб.
— Кой?
Тя май отмерваше скъпернически думите си, защото си замълча. Отдръпна се заднешком през вратата, цевта на оръжието следеше лицето ми.
Моментът не беше подходящ за внезапни и неочаквани движения. Просто вдигнах ръце до нивото на раменете си и вложих цялото си старание да изглеждам спокоен с надеждата моята поза да и подскаже, че изобщо не ми хрумва да си плюя на петите. В главата ми обаче изпъкваше ярко видение. Представях си как ме отвеждат към опръскай с кръв стълб. А там ме чакат строени в редица хора с пушки. Стиснах клепачи да пропъдя зловещата картина, поех си дълбоко дъх и излязох през вратата.
Сияйната слънчева светлина несъмнено беше най-силната, която виждах от седмици. И незабавно ме обгърна жегата, влажен задух, който полепна по кожата ми. Отначало очите ми трудно се справиха с ослепителните лъчи. Наложи се да ги засенча с длан, за да огледам околността. Стоях на полегат склон, спускащ се към широка река с кално кафява вода. Вляво и вдясно от мен се редяха бараки, които придаваха на мястото военен вид. Спътничката ми, изглежда, нямаше търпение да ме отведе, където и бе наредено. Махна с автомата да се размърдам. Е, оръжието беше в нейните ръце. Подчиних се, без да умувам.
Все пак успях да огледам, докато вървяхме към непретенциозна дървена къща. Забелязвах мъже и жени в униформи. Или се занимаваха с разни возила, или носеха сандъци към дървен кей. Там зърнах две тъмни източени подводници, вързани една до друга. Предположих, че са ме довели тук в някоя от тях.
Нагоре по реката имаше великолепна сбирка от хидроплани — от едноместни до големи пътнически машини, побиращи поне петдесетина души. С пълен резервоар свястно гориво някой от тези красавци можеше да ме пренесе през Атлантика до дома.
Повървяхме, докато стигнем до къщата. Озърнах се нагоре по склона, търсех къде тракат пръчици по стволове. Както и очаквах, видях ги. Трифиди. Хиляди. За щастие яка телена ограда, висока към три метра, ги делеше от лагера. Имаше следи и от изгаряне. Явно тукашните хора обезсърчаваха растенията да се умилкват на оградата с една-две струи от огнехвъргачка. У мен напираше отчетливото, макар и смахнато впечатление, че гадните твари ме гледат как отминавам. Подсилваше го трепкането на тъмнозелените листа, поклащането на конусите върху стъблата и внезапното трополене на пръчиците по покритите с власинки стволове. Дали не беше морзовата азбука на трифидите?
„Трифиди, пазете се… забелязан е синът на видния унищожител на трифиди Бил Мейсън… предайте съобщението… подгответе се за нападение… убийте го на място…“ Избърсах струйка пот от челото си. Да, нелогична приумица. Може би леки халюцинации заради отшумяващото действие на опиата, който ми впръскаха. Представата обаче беше убедителна. И тревожна. Както и да е, нямах време за това.
Момичето с автомата ме поведе покрай къщата. Спрях от изненада. Изпречи ми се най-чудатото превозно средство, което бях виждал.
— Сам — каза момичето на човек, пъхнал глава в машината през отворен люк. — Сам, ето го Мейсън.
