часа.
Гейбриъл се озърна да провери дали някой не се заслушва.
— Онези хидроплани… — сниши гласа си до шепот, сякаш се канеше да ми разкаже пиперлив виц — … са само за прах в очите.
— Прах в очите ли? Изглеждаха напълно годни за полет.
— Може би, но с подходящото гориво.
— Не са ли приспособени да летят с метилов спирт?
— Така е, но горивото не е достатъчно пречистено за двигателите им. — Той би сервис. — Можеш да издигнеш такава птичка в небето и да обиколиш над острова. Едва-едва.
Върнах му топката с коварен сечен удар, който го завари неподготвен.
— Добър удар, господин Мейсън. — Гейбриъл леко сви рамене. — Ще бъде истинско самоубийство, ако се опиташ да прекосиш океана с такъв самолет. Сам се убеди, че караме колите си на честна дума. Това гориво е толкова грубо, че направо хапе. Адски съсипва цилиндрите. Три хиляди километра и… бум! — Думата съвпадна с удара, който запрати топчето към мен. — Буталата са задрали безнадеждно.
Значи ми оставаше единствено да настоявам за пътуване с кораб. Но в този момент съдбата пробута поредното си съвпадение. Керис влетя в залата.
— Здрасти, Гейбриъл. Добър ден, Дейвид. Казаха ми, че ще те намеря тук.
— Добър ден и на теб. Явно имаш шпиони навсякъде — добавих на шега. — Как научи къде съм?
— О, свещена простота. Обадих се по телефона в твоя хотел. И дежурната на рецепцията ме осведоми, че си се запътил нанякъде с хилка за тенис в ръка и отчаян поглед. — Тя се ухили на Гейбриъл. — Много страшно ли губи?
Той вдигна рамене.
— Този младеж вече изостава само с някакви си шест игри.
— Съкращавам разликата — натъртих с престорена обида.
— Бавничко, Дейвид. Бавничко.
— Дейвид, чуй какво имам да ти кажа. — Керис се бе зачервила като че е тичала. — Нося ти новини. Имаше съвещание в Изследователското управление и директорът разреши ново пътуване до Европа. Освен това ще включат и дипломатически пратеници до остров Уайт. — Усмихна ми се. — Прибираш се у дома, Дейвид. Корабът ще отплава вдругиден.
Зяпнах я изненадан.
— Толкова скоро ли?
Гейбриъл ми кимна.
— Все пак ще си тръгнеш, Дейвид. Честито.
Ново двайсет, както казват в Ню Йорк. Изражението на лицето ми ме издаде. Керис наведе глава настрани.
— Не си ли доволен?
— Да, разбира се…, но не очаквах всичко да се реши толкова бързо. — Срещнах погледа и. — Керис, ще тръгна само при едно условие.
— И какво е то?
— Ти да дойдеш с мен.
Гейбриъл Дийдс предложи да пийнем на сбогуване. Вечерта преди отплаването двамата с Керис влязохме в блус-клуб с изглед към Статуята на свободата. Безмълвни мълнии проблясваха около гигантската метална скулптура. Влажният въздух беше наситен с електричество. Керис спомена, че в океана назрява буря. Нейната зашеметяваща рокля от искрящ червен плат се допълваше с климатичните фойерверки отвън.
Намерих свободна маса, поръчах питиета за нас и казах да занесат едно на Гейбриъл. Той беше зает на сцената, включваше усилватели и настройваше китарата си. Озърна се, погледна ме и вдигна чашата си за наздравица.
В клуба имаше навалица. Гълчавата клокочеше бурно. За пръв път, откакто генерал Филдинг ми описа въодушевено колко много деца се раждат наведнъж тук, забелязах двама еднояйчни близнаци в клуба. И тутакси ми се стори, че ги има навсякъде. Бързо преброих поне десетина двойки близнаци. В ъгъла две още недорасли момичета и приятелите им празнуваха с шампанско общия си рожден ден.
— Няма ли да ти липсва всичко това? — обърнах се към Керис.
— Убедена съм, че ще се нагодя някак — засмя се тя и зелените и очи блеснаха срещу мен в тъмния клуб. — Пък и очаквам с нетърпение да видя как живеете там. Това ще бъде ново начало и за двата ни народа.
— Пия за това.
Чукнахме чашите си.
После групата засвири. При тази сила на звука разговорът стана невъзможен. Очите ми шареха от музикантите към лицето на Керис, което грееше в прекрасно сияние от светлините на сцената. И през цялото време вълшебната музика се извисяваше и стихваше, китарата на Гейбриъл звучеше ту ангелогласно, ту демонично. Оставих се да ме понесе. Затворих очи и мелодията ме запрати да се вихря из космоса. Отново долових печалното желание в звуците на китарата. Почувствах безмерния копнеж.
Усетих ръка върху своята. Отворих очи — Керис държеше ръката ми върху масата и се взираше в музикантите, а главата и се поклащаше леко в ритъма на музиката.
Отново затворих очи. Тъжните акорди изтъкаваха магията си и аз се отпуснах в пълното и несмущавано от нищо блаженство. След изпълнението Гейбриъл ни изпрати до чакащото такси. Над океана още се виеха мълнии в грамадни сини и сребристи изблици. Гейбриъл отвори вратата на Керис.
— Приятно пътуване, госпожице Бедекер — каза и официално, защото бяхме на улицата. — Господин Мейсън, пазете се.
— Непременно, Гейбриъл. И ти се пази.
Винаги ще помня този миг. Широката му приятелска усмивка. Как раздрусваше ръката ми, докато стояхме до отворената врата на таксито. Защото в същия момент от сенките изскочи мъж с пистолет в ръка. Блъсна Гейбриъл към колата, отдръпна се и стреля в гърдите му.
Гейбриъл се свлече и тялото му падна на задната седалка до Керис. Хвърлих се напред, за да го хвана.
Но преди пръстите ми да го достигнат, нечия ръка се стегна задушаващо около гърлото ми. Остра изгаряща болка ме прониза в шията. Стори ми се, че Керис пищи някъде далеч. Изведнъж светлините на пристанището, смесени с мълнии, се сляха в размазан водовъртеж.
Кръжаха все по-бързо. И ме запратиха в мрака. В плътния бездънен мрак.
ДВАЙСЕТА ГЛАВА
ЙОНА
Бях погълнат в търбуха на кит. Усещах люшкащо движение. Чувах течности да съскат в тръби. Шум от продухване. Дълбокото туптене на могъщо сърце. Призрачен глас нареждаше:
— Десет разтега… осем разтега… пет разтега… четири разтега.
Отворих очи. Метални стени. Отвори се врата и откри за погледа ми коридор, осеян с електрически лампички. В този миг някаква фигура се надвеси над мен. Очите ми се приковаха в течност, цвърчаща от спринцовка. После иглата се заби в ръката ми. Чух странен рев. Смътно осъзнах, че се изтръгва от собствената ми уста. Закръжиха светлини, пак се появи водовъртежът. Още веднъж бях засмукан в онзи мрак.
Щом отворих очи, тутакси усетих някаква промяна във всичко около мен. Въздухът миришеше различно. Май на някакви билки. Лежах в по-просторна стая, леглото също беше по-широко. Имаше и други звуци. Дочух далечно тракане, сякаш някой свиреше приглушено на ксилофон.
А би трябвало веднага да разпозная звука, наистина би трябвало. Главата ми обаче все едно бе натъпкана с памук, очите ми сълзяха непрестанно, а езикът ми лепнеше за небцето. Чувствах се като след страшно пиянство (и сега плащах цепещата главата цена). Надигнах се да седна на леглото.
