приказката. Както и да е, вече бях изплюл камъчето (потайността никога не е била сред достойнствата ми). Истината се знаеше. От все сърце се надявах, че няма да съжалявам за безгрижието си в първите дни на кораба.
Доктор Уайзман тактично се отдалечи да си вземе друго питие. Керис, баща и и аз останахме да си бъбрим, отпивайки от чашите. Генералът ни покани с жест към два меки дивана с масичка за кафе между тях. Щом хората на диваните забелязаха, че генерал Филдинг ни води натам, побързаха да освободят местата. Двамата с Керис се настанихме на единия, генерал Филдинг седна срещу нас. Така си говорихме лице в лице под омайващите мелодии на Щраус, наситили въздуха около нас.
Вече се бях опомнил от изненадата, че лицето на генерала е обезобразено. Всъщност не за пръв път виждах такива белези. „Жълтото око“ е следствие от отрова на трифид, баща ми се отървал на косъм от същата участ преди трийсет години. Само бързата медицинска намеса и промиването на окото със солен разтвор го спасили от неизлечими увреждания. Явно на Филдинг му бе провървяло по-малко. Знаех, че не вижда с лявото око.
Но здравото око следеше неотклонно лицето ми, сякаш четеше думи върху страница. Срещу мен седеше човек, който преценяваше събеседника си за секунди, после допълваше мнението си според първото впечатление.
— Кажи ми, Дейвид — започна генерал Филдинг, — имаш ли семейство на остров Уайт?
Обясних, че имам баща, майка и две сестри.
— Добре са, надявам се.
— С тях всичко е наред. Баща ми е увлечен в работата си, която за него е като свято призвание.
Генералът, изглежда, гореше от желание да научи повече факти за моя баща. Разказах някои случки от миналото му и как е успял да оцелее след Ослепяването и повсеместното нашествие на трифидите преди три десетилетия. Генералът ме подсети за неспирните въпроси при прекосяването на Атлантика, когато започна да ме разпитва за стопанството и инфраструктурата на остров Уайт. Накрая, уж без особен интерес, се осведоми за военната ни мощ.
Гласчето в главата ми се обади отново: „Не слагай картите на масата. Не разкривай твърде много.“
— О, имаме бойни кораби и самолети — отвърнах и се усмихнах толкова безизразно, че би ми завидял и свещеник.
— Да, чух за принудителното ти кацане с реактивен самолет. Бил е изтребител, нали?
— Изтребител-бомбардировач.
— И двигателят работи с трифидово масло?
— Да, с рафинирана разновидност.
— Позволявам си обаче да предположа, че напоследък не се намират лесно резервни части и боеприпаси.
— Можем да произвеждаме резервни части — изтъкнах, — също бомби и боеприпаси.
Колкото и тихо да беше тайното гласче в ума ми, не му липсваше благоразумие. То ми подсказа да внуша на генерала представата, че на остров Уайт не живее сбирщина от без защитни фермери, че имаме зъби и умеем да хапем.
Той кимна, осмисли информацията и попита направо:
— С колко реактивни изтребители разполагате?
— О, стигат ни да се браним. Отново го дарих с многозначителната усмивка.
— Ясно. Не искаш да споделиш тайни за въоръжението ви. Напълно ви разбирам. В края на краищата още не познаваме намеренията си, нали? Потвърдих съгласието си с поредната усмивка.
— Да си напълним чашите. — Кимна едва забележимо, но привлече вниманието на сервитьорка, която побърза да донесе още напитки. — Дейвид, да ти предложа още нещо? Пура? Някакво мезе?
— Не, това ми е достатъчно — посочих чашата си.
— Виж, Дейвид, надявам се, че нямаш нищо против да говорим откровено. Уверен съм, че Керис е споделила с теб към какво се стремим ние от Ню Йорк — да създадем връзки с други общности където и да са те по света. — Без да чака отговор, той продължи: — Ще започнем търговия, ще разменяме знания и специалисти.
— Но някои общности не желаят да разговарят с вас.
— Точно така. Неколцина от нашите хора бяха жестоко убити, макар че отиваха там под бяло знаме. Ето още една причина да имаме боеспособни въоръжени сили.
— Значи ще принудите общностите, които… да речем, малко се дърпат, да седнат около масата за преговори?
— Не, разбира се. Но сме длъжни да поддържаме способността за защита на своя град, както и на морските пътища.
— Генерал Филдинг, дано въпросът ми не е твърде безочлив, но каква е крайната ви цел?
— Естествено да завоюваме света.
Той следеше каква ще бъде реакцията ми. Не дочака никаква.
От усмивката белязаната кожа около жълтото му око се изопна.
— Трябваше да се изразя по-точно — продължи той. — Целта ни е да завоюваме света отново. За всички нас. За човешката раса. И да изтребим истинските си врагове.
— Трифидите ли?
Генералът кимна.
— Трудна задача, не ви ли се струва?
— Имам оръжие, Дейвид. Превъзходно оръжие.
— Атомната бомба ли?
— О, и от тях си имаме — отсече генералът, — но те са твърде грубо средство. И страшно мръсно. Какъв е смисълът да изпепелим трифидите, ако след тях ще останат милиони декари радиоактивна земя? Не, аз говоря за абсолютното оръжие. Най-старото в историята на човечеството, а и най-мощното.
Усмихна се доста сурово и склони глава настрани, сякаш ме подканяше да се досетя.
— Това е интересно. Както го описвате, оръжието трябва да е изключително.
— О, няма спор. — Наведе се напред, наслаждаваше се на откровението, което споделяше. — Оръжието е самият човек. По точно хората. Не десетки или хиляди. Милиони мъже… и жени! — От вълнение заговори по-приглушено. — Ако искаш, представи си този град като огромен завод. И този завод, Дейвид, произвежда хора.
— Които пък са тайното ви оръжие?
— Да, естествено. Разбери, Ню Йорк произвежда хора с такава скорост, че населението ни нараства като взрив. — Жълтото око сякаш пламтеше със собствена светлина. — След десет години ще нарасне толкова, че дори голям град като този не би могъл да го побере. Ще се спука по шевовете и хората ще се разпръснат, ще насекат и ще стъпчат трифидите в калта, където им е мястото.
— Но няма ли опасност населението да се увеличи над възможностите ви да го издържате? — Тогава заплахата от глад ще пришпори човечеството напред.
— Нима по-бавното и контролирано разрастване не е и по безопасно…
— По дяволите безопасността, човече! Това е война. Човек срещу трифид. Оцеляване срещу гибел. Жертвите са неизбежни, но с огромни резерви от мъже и жени ще възстановяваме загубите си мигновено. Където човек бъде повален от трифид, десетима ще заемат мястото му.
— А нарастването на населението няма ли да отнеме много време?
— Затова превърнахме размножаването в промишлен процес — заяви генералът. — Пренесохме технологиите на производството в родилния бизнес. Идеята жената да отдели девет месеца от скъцопенните си години на плодовитост, за да създаде само едно дете, е неприемлива в днешния свят.
— Значи намеквате, че жената ражда цяло котило… като животните?
— Наричаш родените по този начин деца „котило“. Звучи унизително. Ние бихме казали, че такава жена е плодовита.
— Възможно ли е да намерите жени, които раждат близнаци по поръчка? Нали…
— Не близнаци. Нормата е три, дори четири деца. Всъщност е така през последните двайсет години. На жените се дават лекарства против безплодие, за да раждат много деца.
У мен се надигаха опасения. Докато слушах този човек да описва тържествуващо как жените са били
