Какво да го правя?
ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
ИЗЛЕТ
Мъжът се измъкна заднешком от люка на странното возило. С едно движение на дългите си ръце хлопна шумно капака и се изправи, триейки с парцал омазаните си в грес ръце.
Единственото описание, което подхождаше на тази машина, беше железен слон. Боядисана в бледосиво, имаше две долепени кабини, които приличаха на разперени слонски уши. Отпред стърчеше нещо много подобно на слонски хобот, но метален. Необичайното съоръжение със смукателните отвори за въздух, ауспусите и цялото желязно туловище се опираше на две вериги. И май беше по-голямо от боен танк.
Приликата на машината с животното не се бе изплъзнала от вниманието на собствениците и. На дългия сив хълбок имаше изписани едри букви — ДЖЪМБО. А зад едната остъклена кабина забелязах пъстър свиреп профил на индианец, вирнал брадичка и вторачен в далечен хоризонт. До него със засукани буквички се пъчеха думите „Разбий ги!“.
Имаше още надписи, макар да бяха по-прозаични указания като „Впускателен отвор за сгъстен въздух“ и „Зареждайте само бензин с октаново число 100“. — Добро ти утро, господин Мейсън.
Човекът, човъркал доскоро машината, ми подаваше ръка. Беше висок и кльощав, с руса коса и светлосини очи. Прецених, че е на около трийсет и пет години. Говореше с провлечената приветливост на южняк. Откри още грес по опакото на дланта си, изтри я отзад на маскировъчния си панталон и пак я протегна към мен. Не помръднах. Той се усмихна.
— Не мога да те виня, приятел. На твое място и аз щях да съм твърде ядосан, за да се здрависвам. — Гласът беше жизнерадостен и благожелателен като сините очи. — Добре ли си вече? Мъчат ли те гърчове или гадене?
Завъртях глава.
— Доста добре съм… с оглед на обстоятелствата — уверих го малко сковано.
— Чудесно! Слушай, Джазмей — ухили се лениво на момичето, — не знам какво си мисли господин Мейсън, като се целиш тъй с автомата, ама аз взех да се изнервям… — Озърна се. — Ей, ти нали няма да ме цапардосаш или да побегнеш? Няма. Разбира се, че няма. Джазмей, прибери оръжието и загрей дъртия Джъмбо, бива ли?
Момичето отвори вратата на едната кабина, пъхна автомата в стойката вътре, после се промуши в подобието на шахта, побиращо кабинката на водача под другите две. Двигателят забръмча и забоботи. Две струи синкав дим изригнаха зад еленските „уши“.
— Страхотен звук, а? — възторжено подхвърли мъжът и тупна с длан машината. — Сложих нови свещи на старчето в твоя чест… — Понечи да се качи във возилото, но мигновено се извъртя към мен. — Между другото, казвам се Сам Даймс. — Пак протегна ръка да стисне моята и се подсмихна срамежливо. — А, ти не си падаше по здрависването, нали? Извинявай. Съжалявам и за другото… — Престори се, че забива игла в ръката си. — Не измислихме по-добър начин да те домъкнем тук, без да пострадаш.
Впих поглед в него, а стотина гневни въпроса се боричкаха кой пръв да бъде изречен гласно. Но още бях прекалено смаян, за да ги избълвам.
— Сам Даймс — повтори, като докосна с пръст гърдите си, и пак пристъпи към машината. — А сега те моля да се пъхнеш вътре. Трябва да ти покажа нещо.
Возилото тътнеше на веригите си по утъпкан път и подминаваше други като него — големи слоноподобни машини с надпис ДЖЪМБО отстрани. Всяка обаче се кипреше с различна емблема зад кабинката на водача. Имаше изображения на дъвчещи челюсти на акула, герои от комикси, съблазнителни момичета. И всяка носеше свое име — „Късметлийката“, „Дивака“, „Огнегълтача“. Последната пък се радваше на името „Жвакащата Марта“ и емблемата представляваше плашеща жена, която поглъщаше цели трифиди, сякаш бяха стръкове целина.
Настаних се на едната от двете анатомични седалки отпред до Сам Даймс. Джазмей караше грамадния метален звяр и седеше долу, главата и беше наравно с обувките ми. Друсането ми се отрази добре — преглътнатите въпроси изведнъж се отприщиха.
— Защо ме довлякохте тук, по дяволите?!
Сам Даймс ме изгледа с ококорени невинни очи.
— Ами, преди всичко, за да ти покажа нещо. Дръж се здраво, сега ще излезем през портата. Нататък не е много равно.
— Не… да му се… проклятие! Защо изобщо ме доведохте тук? И какво, за Бога, сте направили на Керис?
— На Керис ли? — Той се потърка замислено по бузата. — Тя си е добре.
— Откъде знаете?
— Налага се да ми повярваш.
— Тук ли е?
— Не, господин Мейсън, още е в Ню Йорк. И нищо и няма.
— Но вие най-безцеремонно убихте мой приятел.
— Съжалявам. Не знаех за никакви жертви. Нямахме такива намерения.
— А какви бяха намеренията ви?
— Да те доведем тук жив и здрав, не е ли ясно?
— И къде е това „тук“… по-точно?
— Южно от линията Мейсън-Диксън3 — лаконично отвърна той. — Не е необходимо да знаеш точно.
— Добре, господин Дайм. А защо съм тук?
— Фамилията ми е Даймс. Защо ли? Надявам се, че скоро ще видиш причината по-ясно от носа си. — Пак ми се усмихна свенливо. — Извинявай, време е за малко борба с вредители.
През предните стъкла виждах, че сме стигнали до внушителна порта, която се отваряше с усилията на четирима мъже. Измъкнахме се за секунда-две. Озърнах се — веднага затвориха портата и я вързаха с вериги.
— Джазмей, ще ми пуснеш ли помпата? Благодарско.
Отпред ни се изпречиха трифиди, местейки се на тласъци, конусите върху стъблата им се люшкаха насам-натам.
Колкото и да бях ядосан, наведох се, за да гледам. В този момент Сам Даймс хвана лост за управление и натисна с палец червения бутон отгоре.
От края на металния „хобот“ изскочи огнено кълбо. Секунда по-късно три трифида бяха погълнати от него. Зелените листа почерняха и увиснаха, конусите се спаружиха. Едно растение пльосна на пътя. Сам Даймс се обърна с усмивка.
— Ето нещо, което ние имаме, а пустите плевели си нямат. Огън. Възхитителен огън!
Опърли ги още веднъж за всеки случай. Много трифиди заприличаха на горящия храст от Стария завет. Сам подвикна:
— Тия твари нахитряват. Щом изгориш две-три, останалите се разкарват.
Тромавото возило премаза димящите останки на трифидите, улучени от огнехвъргачката. Другите растения, макар да наброяваха хиляди, вече не ни се пречкаха. Няколко обаче изплющяха с жилата си по стъклата на кабината, докато ги подминавахме, и оставиха типичните петна отрова.
— По-сигурно от това няма. — Сам Даймс чукна по стъклото с кокалчетата на юмрука си. — Закалено е.
Разположението на трифидите около базата ми беше отдавна познато от други места. Около оградата се бяха скупчили нагъсто, пробваха си силите срещу нея и несъмнено таяха надежда в растителните си мозъци (ако изобщо ги имаха), че общият им натиск ще разкъса телта. С отдалечаването от телената ограда обаче те се срещаха все по-нарядко. Дали в армиите на трифидите тези разпръснати екземпляри имаха ролята на часови или резерви? Разбира се, напоследък не беше лесно да се намери свободна от тях земя. Машината тътнеше по равното поле и аз все зървах по някой трифид, стърчащ самотно. Повечето не шаваха. Но с доближаването на верижното превозно средство те „чуваха“ грохота на двигателя му и местеха късите си крачета, за да се завъртят към източника на звука. Няма спор, напомняха за хищници, проследяващи
