— Така ли?
— Знаем, че са отвели Кристина в болница. Остават към четири седмици до началото на „Лавина“, докато подготвят първата партида майки за забременяване. Значи имаме немалко време, преди да оперират Кристина. — Кимна към прозореца на столовата, откъдето се виждаше празният пристан за подводници. — Изпратихме отряд, който ще нахълта и ще я доведе тук. Ако всичко мине добре, тя трябва да е при нас жива и здрава най-късно след седмица.
— Вярваш ли, че ще успеете?
— Ще се опитаме, Дейвид. Ще сторим всичко по силите си.
ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
ПРИВИДЕНИЕ
— Една радиограма. Само една. Какво ти пречи да разрешиш? Все едно се блъсках в тухлена стена. Сам Даймс завъртя глава с искрено съжаление. — Но — напомних упорито — аз съм длъжен да изпратя съобщение до моите хора на остров Уайт. Нали ти е ясно защо?
— Разбира се.
— Тогава ми позволи да ги предупредя, че Торънс е жив. А по-лошото е, че се кани да ги нападне.
Пререкавахме се на брега. Слънцето, по-скоро алено, а не червено, се плъзгаше надолу зад хоризонта.
— Атмосферните условия ще бъдат идеални за предаване на къси вълни — настоявах аз.
— Съжалявам. Наистина. Но няма да стане. — Южняшкият говор на Сам си оставаше отпуснато провлачен, колкото и да му се сопвах. — Дейвид, Торънс праща кораби да ни търсят. Ако установят откъде предаваме, така ще нахълтат по реката, бълвайки огън и жупел, че не можеш и да си го въобразиш.
Прокарах пръсти през косата си. Колкото и вбесяващо да беше, признавах правотата му. Горяните пазеха в тайна разположението на селищата си, за да оцелеят. А през трите дена, откакто бях тук, се наслушах на истории за кланетата и грабежите на Торънс.
— Нали разбираш какво ме мъчи? — въздъхнах. — Аз си се припичам на слънчице, а през това време нашествениците на Торънс може би тъпчат родината ми.
— Дейвид, изслушай ме. Засега няма да се случи.
— Защо си толкова сигурен?
— Защото ще използва хората си за операция „Лавина“. Ще има нужда от всичките си лекари, за да работят в болниците по програмата за масово оплождане. Екипажите на корабите също са му необходими. В края на краищата яйцеклетките не се оплождат сами, нали?
Пак въздъхнах.
— Убеди ме.
— Впрочем от теб научих, че остров Уайт има внушителен въздушен флот. Торънс не би рискувал да загуби корабите си, щом почти няма надежда твоите хора да не отвърнат на удара. Искал е да си послужи с теб като с троянски кон, за да вкара на острова предрешени командоси и диверсанти. И без да си много прозорлив, ще се сетиш, че биха завзели летищата, за да ги отбраняват, докато корабите на Торънс стоварят подкрепления. Схващаш ли?
— Схващам.
— Е, допи ли ти се малко студена бира?
Точка по въпроса, както казват.
Все пак не ми беше неприятно в базата. Дружелюбният дългуч Сам Даймс беше приятен събеседник въпреки особения си говор, често прекъсван от „ъ-ъ“, „ъ-хъм“ и дълги замислени „мммм“. Открих, че не вярвам да е виновен за стрелбата по Гейбриъл Дийдс в Ню Йорк. И преди всичко му повярвах, когато ми обясни, че преуспяващата общност на Торънс се крепи върху изнурителен робски труд. Роби поваляха дърветата, от които се извличаше метилов спирт за гориво. Роби работеха във въгледобивните мини и докато не ги погубеха болните им бели дробове или пълното изтощение, не виждаха дневна светлина дори веднъж в месеца. Робини бяха затворени във фабриките за деца и принуждавани да забременяват година след година. Оказваше се и че робите са подбрани по цвета на кожата и липсата на зрение… или по склонността да изразяват гласно недоволството си от режима на Торънс. Повечето роби обитаваха северната част на Манхатън в някогашните райони Харлем и Уошингтън Хайтс, напоследък известни с безличното име „Първа промишлена зона“. Това гето се намираше зад високата стена, която видях при разходката с Керис. Тя я нарече 102-ра успоредна улица. Е, да, цветнокожи мъже и жени работеха и в други квартали на Манхатън, но им беше до болка ясно, че са получили специална привилегия. И от първия до последния съзнаваха, че най-дребното провинение ще им навлече бързо и безмилостно наказание.
Торънс и съучастниците му не бяха толкова тъпи, че да не забелязват изключително надарените личности сред цветнокожите и слепците. И използваха особено ценните за общността според способностите им, но срещу определена цена. За да се издигнат и в професията, и в обществото, тези хора трябваше да се откажат от своя пол. Никой не знаеше дали това е замислено като символичен акт на подчинение спрямо Торънс, или така слугите му стават по-покорни. Каквото и да беше обяснението, Торънс явно смяташе за много полезна прослойката от евнуси.
През тези дни помагах в общата работа из базата — патрулирах покрай оградата срещу трифиди, цепех дърва за огъня и белех цели планини от картофи. А в топлите меки вечери си бъбрех и се шегувах с хората на по една-две бири. Но мислите ми все се въртяха около Керис Бедекер. По хиляда пъти на ден се питах какво ли прави в момента. Дали се безпокои какво ме е сполетяло? Дали още ми е приятел или враг? Ако можех някак да я измъкна от остров Манхатън, би ли тръгнала по своя воля? Би ли признала, че баща и не е нищо повече от някакъв средновековен барон разбойник, безмилостен тиранин, на когото трябва да бъде отнета властта? Не знаех. Просто не знаех.
А нощем затворех ли очи, виждах я във въображението си… и понякога ме спохождаше в сънищата.
Следващият ден, седмият след пристигането ми тук, беше съдбоносен.
Зората пропълзя червена иззад отвесната канара на отсрещния бряг. Птички се обаждаха в клоните на дърветата. Петел изкукурига в курника.
Трифидите посрещнаха дневната светлина с тракане на пръчиците по стволовете. Представих си как казват: „Ето го слънцето, ето го слънцето…“ Дали още трепереха от проточилата се, едва ли не свръхестествена тъмнина, когато може би са очаквали да измрат? И сега приветстваха издигащото се слънце с буйно трополене, което се засили в безбожен грохот. Бръснех се и слушах тези растителни аплодисменти. До мивката се издигаше пара от чашата кафе. Банята беше небрежно скалъпено помещение — редица умивалници под покрив от гофрирана ламарина. Липсваха стени и виждах как трифидите разтърсват тъмнозелените си листа с началото на деня. Той щеше да протече за тях в притискане на хилядното им гъмжило към оградата. За зловещите растения това вероятно беше проява на сляпа вяра — някой ден преградата ще падне, досущ като стените на Йерихон. Наблизо бяха душовете, около които заради приличието имаше стени до тавана. Оттам се чуваше шум на вода в съпровод на нисък мъжки глас, който пееше учудващо мелодично.
Бях изчегъртал наболата на лицето ми четина до половината (и си спестих порязвания по брадичката), но се усетих, че хората бързат покрай доста откритата баня в една и съща посока. Гълчавата се издигна във викове, но не долових дали от стъписване или вълнение.
Грабнах една кърпа и изтрих остатъците от сапун по бузите си. Любопитството ми напираше като куче на опънат повод и аз се влях в потока от хора, подтичващи към реката. Озъртах се в търсене на причината за тази възбуда. Скоро я видях. Иззад завоя на реката се подаваше тъмният източен силует на подводницата, която преди време бе напуснала пристана. От крясъците разбрах, че нещо не е наред. И аз вече забелязвах, че се накланя на една страна, а кулата и изглежда оръфана. Някой повика лекарите.
Мъкнейки се като ранен морски колос, подводницата зави в дъга по реката. Щом се изравни с дървения кей, припълзя бавно напред.
Повредите личаха твърде добре в червеникавото утро. Кулата беше осеяна с пробойни от снаряди, горната и част се бе превърнала в парчета разкъсан метал. Перископът и корпусът на радара бяха напълно унищожени. Но по корпуса като че нямаше толкова тежки попадения. Тълпата се втурна, когато хората от екипажа се заизмъкваха отпаднало през люковете върху палубата и стъпиха на пристана, където ги
