сведени до равнището на кокошки в курник, тази общност загуби немалко от блясъка си в моите очи.
— Трябва да ти кажа, че на родилките са спестени изтощителните и поглъщащи много време усилия по отглеждането на децата. Тази задача се пада на жени, които или са безплодни, или са прехвърлили плодовитата възраст, или нещо друго им пречи да бъдат майки. — Пронизващото здраво око на генерала разгада отвращението по лицето ми. — Не одобряваш това. Но както чух, твоите хора прилагат свои похвати за увеличаване на раждаемостта. Сетих се за веселите Домове на майките, изпълнени с щастливи и обичани деца.
— Вярно е — признах. — Но производственият процес не е на толкова научна основа.
— Искаш да кажеш, че е по-изложен на случайности? Не можете да предотвратите вродените увреждания? Всяка жена прахосва девет безценни месеца за едно-единствено дете?
— Колкото и да е случаен, процесът ни върши работа.
— А населението ви е около трийсет хиляди?
— Горе-долу.
— И… хъм, нека пресметна… около половината от населението е на възраст под двайсет и пет години?
Кимнах.
— Тук — натърти генералът — деветдесет процента от населението е под двайсет и пет години. Сам виждаш, че е пълно с енергични, бодри хора. Младежи с амбицията и потребността — да, жадната потребност да разчистят жизнено пространство за себе си. — Той въздъхна и сплете пръсти в скута си. — Дейвид, вгледай се в поуките на историята. Империите са процъфтявали при висока раждаемост. И са се сгромолясвали, когато раждаемостта е спадала. Замисли се и как различните общества са повишавали раждаемостта. В някои култури са забранявали противозачатъчните средства, в други жените с многолюдна челяд са били щедро възнаграждавани. Всеки — от просяка до краля — е давал своя принос. Накратко казано, хората са сила. Един човек може да помести камък. Хиляда ще поместят планина.
Към края разговорът премина в политическо слово, изнесено от генерал Филдинг. Керис не продумваше. Чудех се на колко ли деца са я обрекли да стане майка? Двайсет? Или трийсет?
Освен това знаех, че генерал Филдинг иска да получи технологията „Мейсън-Коукър“. Питах се дали в замяна ще натрапи на моите сънародници своята философия на нарастващото население заедно с лекарствата против безплодие. Да си призная, това ми даде изобилни поводи за размисъл до края на вечерта.
ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
ПОЛИЧБА
— Хайде, Дейвид, казвай защо си толкова унил.
Полунощ. Вървяхме подръка по Пето авеню, несекващите потоци от коли създаваха ослепителна, дори замайваща река от сияние. Двигател изтрещя стържещо и колата спря насред движението. Заехтяха клаксони.
— Дейвид? — подкани ме Керис.
— О, няма нищо.
— Явно това нищо те е обезсърчило.
— Ами, всичко е заради тази работа с… — започнах сърдито, но млъкнах и свих рамене.
— Не ти ли допадна баща ми?
— Не е заради баща ти. Той е изключителна личност.
Не се насилих да кажа, че ми е симпатичен. Досещах се каква ледена жестокост е скрита зад заучената усмивка.
— Само че това производство на деца в промишлени мащаби… струва ми се необикновено, меко казано.
— Аз пък никога не съм се замисляла за тези неща. Но ти си в чужда страна, господин Мейсън.
— А всяка страна си има свои нрави, госпожице Бедекер. — Усмихнах и се. — Да, ама като си помисля, че някой ден и ти… е, да му се не види, Керис, не ми харесва идеята да народиш само Господ знае колко деца.
Спря като закована и ме изгледа със зелените си очи. После притисна длан към устните си да заглуши кикота.
— Какво изтърсих пък сега? — учудих се аз.
— Дейвид… ох, Дейвид, имаш още много да научиш за нас. Аз с десетки дечица? Но това е нелепо.
— Защо? Нали баща ти каза…
— Не, не. Изслушай ме. — Тя избърса сълзите, бликнали от смях. — Нямам „майчинска карта“.
— Майчинска карта ли?
— Да. Оценяват момичетата, когато навършат тринайсет години, и им дават „житейско направление“. Аз имам „професионална карта“, а това означава, че постъпих в колеж, за да придобия професия, както подсказва и името на картата. Други момичета стават професионални майки.
— Аха…
— Те имат удобни стаи, хранят се до насита и гледат телевизия, докато им писне. Знаеш ли, животът на професионалната майка никак не е лош.
— Разбирам.
— Трябва да ти кажа още нещо. — Тя стисна ръката ми.
— Когато реша, че е време да родя свои деца, ще ги имам по прастария начин.
Ето какво ме дразнеше. Разстрои ме мечтата на генерал Филдинг за истинска приливна вълна от хора, която да помете враждебните трифиди. Особено след като чух за раждането на по три-четири деца заради масовото прилагане на лекарства против безплодие. В края на краищата, ако заплождате някоя кучка твърде често, за да ражда непрекъснато, тя е обречена на преждевременна смърт. Но колкото и отвратителна да ми изглеждаше стратегията на генерала, признавах и предимствата и. Пред нея доскоро впечатляващата за мен раждаемост на остров Уайт направо бледнееше. Ако искахме да поведем война срещу колосалните пълчища трифиди, налагаше се да имаме колосална армия. Още по-важно беше, че генерал Филдинг тласкаше своята общност да се разширява към превзетия от трифиди континент, да върне света на човечеството. А ние на малкия си остров до бреговете на Англия се задоволявахме да преживяваме дните си в блажено неведение за ставащото по света. Бяхме мудни, може би и лениви според някого. Нямахме замисли за завръщане на голямата суша. Отново си припомних разговора с баща ми в съдбовната вечер преди броени седмици. Той ме предупреди, че островната колония, за чието създаване бе помогнал, е изправена пред сериозната опасност да загине. Дори повечето жители на остров Уайт да не виждаха истината, мирното им усамотение някой ден щеше да им изиграе лоша шега.
Керис забеляза колко съм мрачен. Полека ме дръпна за ръката.
— Време е за кафе и ужасно лепкави понички — заяви решително. — После — в леглото.
Времето се изнизваше приятно. Аз обаче започнах да се поддавам на чувството за вина, че безделнича през тези дни, които споделях с Керис. Реших да се заема с проблема за завръщането си на остров Уайт. И исках да поканя Керис Бедекер да дойде с мен.
Но както се случва безброй пъти в живота, събитията изпревариха кроежите ми. Наближаваше краят на моята кротка безметежност. В големия град някои умове хладнокръвно съставяха стратегията си. И щях да бъда преместен отново като пешка на шахматна дъска.
Един следобед след първата ми среща с генерал Филдинг, бащата на Керис, аз усилено се опитвах да изравня резултата срещу Гейбриъл Дийдс. Напразни надежди! След могъщия му форхенд топчето отново отскочи от масата за тенис и се пръсна в тавана. Играехме в залата на „Дружеството на младите християни“. Той промълви с благия си глас:
— Точката май е за мен, господин Мейсън.
— Твоя си е — съгласих се задъхан.
Споделих с него, че ще поискам да ме върнат у дома при първа възможност.
— Ще зависи какви плавания са предвидили — напомни Гейбриъл и извади ново топче от картонената кутия вместо онова, чиито парченца лежаха на пода. — Все още рядко прекосяваме Атлантика.
— Но аз видях големи хидроплани в пристанището. Биха ме откарали у дома за по-малко от двайсет
