Керъл Хигинс Кларк
Картината
За моите племеннички и племенници, по реда на тяхното раждане: Елизабет, Андрю, Кортни, Дейвид, Джъстин и Джери. С обич.
Бих искала да благодаря на д-р Лари Ашкинази, мой добър приятел и зъболекар, който ме насърчи да посетя Аспен и ми позволи да се позабавлявам с неговия герой в тази книга.
ПРОЛОГ
Петък, 23-ти декември
— Почти стигнахме — каза тихо Джуд на Уилийн, негова партньорка в престъпленията и любовта, и отби от шосето по частния път, водещ към къщата на Бонел. Беше три без пет следобед и облаците над околните планини отново предвещаваха снеговалеж за скиорите, прекарващи ваканцията си във Вейл. Джуд се огледа наоколо. Всеки път, непосредствено преди да наруши закона, всеки нерв в него вибрираше. Но тази работа беше подробно планирана и нямаше опасност да се провали.
Бе се свързал с мосю Бонел, като се представи с името на известен арт-дилър с богати връзки. Господин Бонел беше много щастлив да го покани да огледа по-отблизо картината на Бийсли, оценена за два милиона долара.
— И помни — каза Джуд на Уилийн, докато приближаваха обширната двуетажна, измазана с гипс къща. — Стопанинът трябва да е излязъл в един часа, но в случай, че там има някой друг, спреят ти трябва да бъде готов.
— Готов е.
В случай, че мосю Бонел гледаше през прозореца, те носеха посивели перуки, направени от най-фините човешки косми и си бяха сложили сиви вежди. Уилийн носеше чифт големи очила с диоптри, които прикриваха сексапила й, а Джуд беше сложил шарени спортни очила.
Паркираха на паркинга така, че тъмносивият им „Седан“ да може да потегли бързо, притичаха през стълбите до предната врата и натиснаха звънеца.
Нямаше никакъв отговор.
Студеният вятър караше Уилийн да пристъпва от крак на крак.
— Клод да не е прецакал нещата? — попита тя с нетърпение.
— Клод никога не прецаква нещата — тихо, но раздразнено отговори Джуд. — Нали ме чу като говорих с Бонел преди час? Той потвърди уговорката.
Джуд изгледа бравата с надежда, после установи, че вратата не беше заключена. Внимателно сложи ръка на бравата. Тя се завъртя леко и вратата се отвори. Джуд инстинктивно сграбчи флакона със спрей в джоба си.
Кимна на Уилийн и прошепна „Да вървим!“
След като прекосиха прага, Уилийн докосна ръката му и му показа пулта на охраната до входната врата. Светлината беше зелена, значи, алармата не беше включена.
Те тръгнаха по коридора.
— Мислиш ли, че ще е добре да му извикаш? — попита Уилийн. И тогава дъхът й секна от сподавения рев, който дойде от гардероба от дясната им страна. Звукът бе последван от силни, отчаяни удари.
Страшно подозрение обхвана всяка жилка на внимателно подготвения криминален външен вид на Джуд. Картата, която му беше направил Клод, показваше, че картината е в рамка над камината в хола, вдясно от антрето.
— О-х, моля те, не-е-е! — проплака.
С Уилийн по петите, той изхвърча от антрето, през свода, заобиколи една кушетка, за малко не се блъсна в една масичка за коктейли и се закова пред голямата камина.
Погледна нагоре и замръзна. Големи детски сълзи се събраха в очите му, замъглявайки сините му контактни лещи, които беше използвал като част от вече ненужната му маскировка.
Богато украсената златна рамка все още си беше на мястото, увиснала безполезно, лишена от способността си да украсява произведение на изкуството. Вместо да огражда картината на Бийсли с железопътната гара във Вейл през деветнайсти век, сега тя декорираше грубите сиви камъни на масивния комин.
— Случило се е отново — изстена Джуд. — Тоя скапан Койот ни изпревари.
ГЛАВА ПЪРВА
АСПЕН
Събота, 24 декември
Ибън Бийн обичаше да кара ски. Магията, радостта, вълнението от ските го наелектризираха. Караха го да се чувства свободен. А това беше много важно за човек, прекарал пет години в пандиза. Скиорските писти на курорта Аспен, с техните обширни гледки към заобикалящите ги Роки маунтинс, истинската същност на природата, с цялото й величие и красота, го караха да се чувства добре. Отразяваше се добре и на нервната му система, в сравнение с клаустрофобичната гледка, която беше имал от долния нар на малката си килия. Винаги бе заспивал с тормозещата тревога, пропиваща дълбоко в съзнанието му, че тромавият му съкилийник ще изкриви рамката на леглото, издържала тежестите на множество престъпници, до критичната й точка.
„Оттеглям се за сън сега,
и нека Господ пази моята душа.
Ако ме смачкат, докато аз спя,
да вземе Господ моята душа.“ — се беше молил той всяка нощ, в продължение на пет от своите петдесет и шест години.
Откакто го освободиха, у Ибън се разви неутолима любов към природата през всичките сезони. Нито дъждът, нито кишата, или пък тъмнината на нощта можеха да изтрият усмивката на лицето му, стига да не беше заобиколен от телена ограда. Дори изхвърлянето на боклука се бе превърнало в забавление.
Разбира се, това, че Ибън обичаше ските, не означаваше, че беше добър скиор. В интерес на истината, той дори не беше добър. Миналата седмица бе изгубил контрол над ските си и се беше проснал на пътя на някаква колежка-скиорка. Тя отчаяно се бе опитала да го избегне, но в крайна сметка завърши с падане и болезнено счупване на крак. Фактически, счупен на две места. Ибън бе наблюдавал как спасителите внимателно я бинтоват и я качват на шейна, опитвайки се да преглътне обидите, които жертвата сипеше по негов адрес. „Е, добре“ — мислеше си тогава. — „Понякога е здравословно да намериш отдушник на яростта си“.
Той се опита да заглади положението. Но разбра, че цветето, което беше избирал поне петнайсет минути и лично бе занесъл в болницата, било изхвърлено на минутата, когато тя прочела картичката. Можеше да разбере и това. Да се влачиш в продължение на шест седмици в гипс, наистина не беше забавно.
„Тази седмица явно ще е забавна“ — реши Ибън, когато направи първото си спускане за следобеда в планината Аспен. Беше му отнело малко повече време от обикновено да се спусне до долу. Беше спрял за следобедна закуска. При Бони, оживеният ресторант на пистата, подобен на столова, бе наблъскано със скиори, нетърпеливи да напълнят търбусите си след тежката работа. Това беше едно от малкото места на планетата, където известни личности се бутаха на опашката за обяд, всеки със своя собствен поднос. Ибън се беше завъртял около масите за пикник на площадката отвън, където скиорите, облечени в модни ски- екипи и слънчеви очила, се тълпяха, за да видят или бъдат видяни, докато ръфат това, което си бяха избрали за ядене.
Докато седеше сам, Ибън се почувства малко изоставен от човешката раса като цяло. „Но тази вечер, помисли си той, аз ще бъда центъра на вниманието. Всички те ще гледат към мен на голямото събиране. Добре, значи аз ще бъда дядо Коледа.“ В известен смисъл това беше доста освобождаващо. Щеше да се прави на глупак, а всички щяха да мислят, че е сладък. Той обичаше да танцува, като размахва торбата си, пробивайки си път с викове през тълпата.
Беше Бъдни вечер и почти всички бяха в добро настроение. Всъщност, хората бяха добри един към друг
