— Ментова ракия, все едно — съгласи се Реган. — Този град е основан от хора, които рискуваха, а не които играят на сигурно. Вашият дядо е бил един от първите. Мисля, че той сигурно не би харесал някой да загуби шанса си преди още да е започнал.
Жералдин се загледа далеч в планините. „Кой знае какви спомени за дядо й минават през главата й“ — помисли си Реган.
Накрая Жералдин каза:
— Предполагам, че никой не е идеален. Става студено — тя се загърна в якето си. — Защо не влезете вътре за по едно кафе?
Луис, който до този момент стоеше тихо, протегнал единия си крак напред, сякаш беше готов да побегне всеки момент ако Жералдин го нападне, сега изглеждаше способен да скочи един метър над земята. Той плесна с ръце.
— Случайно да имате билков чай? — попита той, докато вървяха след нея към къщата.
— Билковият чай е за бабите — подчерта домакинята.
През следващите четирсет и пет минути те седяха и говореха.
— Викайте ми Жералдин — настоя тя. — Когато остаряваш, откриваш, че все по-малко хора ти говорят на малко име. И малкото, които го правят, са направо груби. Това, което ме дразни най-много са хората, които се опитват да ти продадат нещо, което не ти трябва. Винаги започват със „Здравей Жералдин, добре ли си днес?“ Не, почакайте. Тези, които наистина ме вбесяват казват „Здравей, Джери.“ На тях просто им затварям. Както и да е, откакто семейството и повечето от приятелите ми ги няма, започвам да забравям звука на собственото си име.
Реган намери къщата за уютна. Коледно дръвче, украсено със стари семейни украшения, картини с рамки и святата картина на дядото, украсяваща полицата над камината, цветни завеси и ориенталски килим — всичко това събуждаше чувството, че къщата и собственикът й споделяха едно и също минало. Същността на Жералдин струеше от всеки един кът. Очевидно всичките боклуци бяха преместени в плевнята.
Букет цветя стоеше по средата на масата в трапезарията, там където те седяха и си пиеха кафето.
— Прекрасни са — каза Луис, навеждайки се за да улови уханието им.
Лека усмивка се появи на устните на Жералдин.
— Имах приятел, който обичаше да излиза навън и ми берете цял куп незабравки. Затова обичам да имам свежи цветя наоколо, напомнят ми за него. Обичахме да ходим до Маруун Белс Сноумас Уилдърнес и да размишляваме върху съществуванието ни. Там спорехме за смисъла на живота. Или взимахме въдиците и отивахме до Роаринг Форк или Фраинг Пен, да си опитаме късмета с тези летящи риби… — очите й заблестяха от спомена.
— Кога беше това? — попита Реган.
— Миналата година. След дядо ми Първис бе най-умният мъж, когото съм срещала. И една сутрин се събуди мъртъв.
— Това е тъжно — искрено каза Луис, мълчаливо чудейки се как може да се събудиш мъртъв.
— Безделник — съгласи се Жералдин.
Реган се усмихна на себе си. Тя се съмняваше, че през всичките години, откакто баща й бе заминал за семейното гробище, се бе намерил някой, който да дойде и да изрази съболезнования си към опечалените с думите „Какъв безделник“.
— Беше ни забавно заедно — продължи Жералдин. — Винаги искаше да знае всичко. Не беше живял дълго тук и искаше да научи цялата история на града. Например, обзалагам се, не знаете, че стария град Ют Сити е наречен Аспен по името на трепетликата около него?
„Как съм оживяла толкова дълго, без да знам толкова важно нещо“ — учуди се Реган, но прилежно поклати глава. Луис слушаше внимателно с пламенността на ученик, заплашен от изхвърляне от училище.
— Трепетликата е член на семейство тополи. Те са толкова красиви. Нищо не ме дразни толкова, колкото когато тези стопаджии си драскат инициалите по кората. Така насекомите влизат и дървото започва да гние. Единствения път, когато се ядосах на Първис, бе когато той започна да дълбае нашите инициали на едно от тези дървета. Разбира се, той не знаеше, докато не му го обясних. Както и да е, стига толкова.
На Реган й се струваше, че Жералдин определено обичаше да има публика. След смъртта на Първис беше останала сама и сега явно се радваше на компанията им. „Бих искала да видя как е контактувала с Първис“ — помисли си Реган. Беше й трудно да си представи Жералдин с мъж, особено откакто духът на дядо й бе напуснал стаята.
— Обзалагам се, че сте разказали на Първис много истории за дядо ви.
— Дядо беше личност — каза Жералдин. — Той е имал толкова много приключения през живота си, че никога не можеше да се отегчиш да го слушаш. Аз се опитвах да ги запомня всичките, да ги запазя живи.
Тя отпи от специалното си кафе и си взе парче от боровинковия сладкиш, който великодушно беше сложила в старомодна чиния, напомняща на Реган за чиниите на баба й. Дядовият часовник се обади от хола.
— Кафето е вкусно — отбеляза Луис, докато пресушаваше чашата си.
Жералдин почти удари по масата.
— Съживява те сутрин. Прилошава ми като слушам за хора, които се успокояват с билки — облиза устни и сложи каната на старата дъбова маса. — Добре, Луис — внимателно каза тя. — Няма да вдигам повече шум партито да не бъде в твоя ресторант. Бог ми е свидетел, че щях да хвърля тези гъзолизци от комитета в шок, ако трябваше да променям нещата сега. Казвам ти, задните ми части никога не са се чувствали толкова обичани. Тези хора наистина ми лазят по нервите. Мислят си, че могат да ме заблудят с подмазванията си. Но…
Реган и Луис изчакаха да чуят това „но“. „Винаги има едно «но»“ — помисли си Реган.
— Надявам се, че няма да имаме повече проблеми с този кучи син, Ибън. Аспен е място, с което искаме да се гордеем.
— Доколкото знаем, сега той е на стотици километри от тук — каза Луис, нетърпелив да си тръгне преди да е объркал нещо.
— Жералдин — проговори Реган, — аз съм частен детектив. Наистина искам да разбера какво се е случило. Ти си тази, която познава града отвътре. Мога ли да ти се обадя, ако имам някакви въпроси или ако трябва да говоря с теб?
— Обади се. Ако има някаква клюка, винаги я научавам по един или друг начин — Жералдин погледна през масата към Реган, като я преценяваше. — Изглеждаш ми на млада и умна жена. Напоследък имах работа с двама частни детективи и изобщо не струваха. Ако този, когото съм наела, не се справи може да те викна.
— Ще ми бъде много приятно да ви помогна — искрено заяви Реган.
Жералдин се обърна към Луис и се намръщи:
— Сега слушай. По време на партито ще е добре портретът на дядо ми да бъде удостоен с необходимата почит. Комитетът се кълнеше наляво и надясно, че ще е така, но аз ще те държа лично отговорен за това.
Луис държеше кърпичката си пред устата, сякаш да се предпази от всичко, което Жералдин би могла да му направи.
— Най-доброто — изпелтечи той. — Само най-доброто.
— О-о. Знам, че картината на Бийсли, която дарих и за която казват, че е толкова ценна, ще събере най-много почести. Съвсем бях забравила за нея. Помня, че съм я виждала като малка, но дядо ми никога не я е харесвал. Този с него е бил приятел, който се опитал да го прецака — лицето й потъмня. — Имало е много свади между двете семейства. Предполагам, че затова той я е зарязал в плевнята. Бях я забравила напълно, докато онзи репортер не започна да се рови наоколо.
Когато си затръгваха, Луис се вмъкна в тоалетната. Реган се опита да се спазари с Жералдин за картината на Луи.
— Вземи я — настоя Жералдин. — Направете дарение на музея в чест на дядо ми.
Няколко минути по-късно Реган и Луис завързваха Луи XVIII върху ски багажника на колата на Луис.
