нямаше нищо против да види какво прави останалият свят.
— Добре. Но първо ще се кача горе да се преоблека. Ще се обадя на семейство Грант да видя какво става с Беси.
— Моля те, Господи, дано не е пак нещо, свързано с Ибън — възкликна Луис. — Това ще ме съсипе.
„Аз ли не знам как е“ — помисли си Реган. Луис и Трип я следваха нагоре по стълбите, носейки картината. Веднага щом затвори вратата след тях, тя набра номера на Грант. Ивон вдигна.
Реган се представи.
— …и се чудех дали Беси не е там.
— Не, Реган — отговори Ивон. — Ние току-що се върнахме от чудесно следобедно каране на ски. Наистина трябва да дойдеш и да пробваш.
— Знам — отвърна Реган. — И смятам да го направя. Значи Беси не е там?
— Трябваше да вземе автобуса за Вейл някъде по това време. Нали я видя днес. Тя е доста изтощена. Имахме много партита в Ню Йорк и мисля, че я изморихме. Така че решихме да й дадем малко почивка и да отиде да види братовчедката си — Ивон се засмя. — За наша сметка.
Реган се отпусна на леглото.
— Тя е искала да говори с мен, но не е оставила номер. Имате ли номера на братовчедка й?
— Трябва да е някъде наоколо. Ще погледна. Като го намеря, ще ти се обадя.
— Благодаря ти, Ивон — затвори телефона и се замисли. Не можеше да освободи съзнанието си от Ибън. Къде ли е той? Реган стана. Поне постигнах нещо днес. Засега, освен ако не се случи нещо друго, партито на Луис ще се състои.
На вратата се почука. „А сега какво?“ — помисли си Реган. Отиде и отвори. Пред нея стоеше добрата й приятелка от Кънектикът.
— Кит! — извика тя и бързо я прегърна. — Ти си тук!?
— Както винаги!
— Влез! — Реган грабна куфара й. — Страх ме е да попитам. Какво стана с онзи?
Кит изглеждаше отвратена и се изпъна на леглото.
— Каза ми, че бившата му приятелка се е появила с коледен подарък. Подарък, който тя купила още преди да скъсат.
— Най-старата лъжа в света.
— Без майтап — отвърна Кит. — Сега имали да „оправят някои неща“. Щял да ми се обади, когато нещата се успокоят.
— А ти какво му отговори? — нетърпеливо попита Реган.
— Казах му да си купи по-голяма торба с лъжи.
— Чудесно — засмя се Реган.
— Това е покъртително. Мислех си, че е по-различен от другите. Надявах се, че тази Нова Година ще е различна. Като, например, че ще имам среща.
— Радвам се, че си тук. Ще се забавляваме и ще ми даваш морална подкрепа. Няма да повярваш какво става тук; ще трябва да те въведа в нещата. Но дай да се приготвяме. Един господин ни очаква в Литъл Нел да пийнем по нещо.
— Отивай, Реган — каза Кит. — Не мога да се потопя отново в обществото. Сигурно отново ще имам лош късмет с мъжете и пак ще се депресирам.
— Не, няма — тихо се изсмя Реган.
Кит разтърка очи и се прозя.
— Между другото, надявам се, че нямаш нищо против да си поделим стаята. Луис каза, че всички са толкова пълни, че не можеш да сложиш и детско креватче.
— Чудесно. Ще бъде като в старите времена в колежа.
— Означава ли това, че ще спим до обяд?
— Не. Означава, че ще можем да лежим и да анализираме всичко, което става в града. Може би ще успеем да хванем няколко престъпника докато сме тук.
— Престъпници? — изправи се Кит. — Райли, мислех, че сме на почивка.
— Мисля, че карането на ски не ми е достатъчно — отговори Реган. — Освен това не ми се иска да ни доскучее, нали?
— Тези дни ме преследва само скука — уморено отвърна Кит.
— Приготвяй се — подкани я Реган. — Никога не знаеш кого ще срещнеш.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА
Дейзи караше към къщата на семейство Ууд и не можеше да се насити на пейзажите на Аспен. Малките викториански къщички като от картинка, много от които бяха боядисани в ярко розово, варосани в зелено или тюркоазено и украсени с умерено пищни цветове, я караха да се усмихва. Нарисуваните върху пощенските кутии крави им придаваха определен чар. И, както винаги, гледката на планините през всеки сезон я караше да се чувства жива.
Всичко в живота на Дейзи беше толкова хубаво, макар че тримесечните визити на майка й ставаха малко уморителни.
През коледната седмица времето й беше заето. При толкова много хора в града, които искаха да карат ски, масажите бяха необходимост. През зимните месеци работата беше много. Само през пролетта беше по- спокойно, но след това, през лятото, тълпите отново пристигаха заради музикалните фестивали и другите събития.
Докато спираше, установи, че се усмихва. Уудз бяха чудесни хора. Тя винаги идваше с удоволствие в тяхната къща. „Трудно ми е да повярвам за Ибън“ — каза си тя, докато изваждаше дъската за масажи от колата.
Кендра я поздрави от вратата.
— Влизай, Дейзи. Теглим чоп кой да бъде първи. А никой от нас не е карал ски днес — тя представи Дейзи на Люк и Нора.
— Имахме тежък ден — провлечено каза Люк. — Той се състоеше се от отиване на обяд и връщане да четем.
— Това само ме улеснява. Вие сте вече релаксирали — засмя се Дейзи.
— Знам какво имате пред вид — отвърна той. — Работя с тела и е много по-лесно, когато са релаксирали.
— Люк! — изписка Нора.
— Какво работите? — невинно попита Дейзи.
— Аз съм погребален агент — гордо отговори Люк. — Можем да подготвим телата едва след като е минал rigor mortis.
Дейзи го погледна.
— Работила съм върху някои тела, които са толкова сковани, сякаш са били в гърчове от rigor mortis. Обикновено това е първият ден от ваканцията им.
— Честно, Люк — каза Нора и се обърна към Кендра. — Никога не е говорил за клиентите си така.
— Ами, защо не? Те не могат да отвърнат — обади се Сам, докато приготвяше огъня.
Кендра забеляза, че Дейзи оглежда голите стени.
— Гледката е доста оскъдна, Дейзи.
— Просто не мога да разбера какво е станало с Ибън — отговори тя. — Не мислех, че е способен на това.
— Доказателствата са налице — прозаично рече Кендра. — Нора намерила квитанция, доказваща, че Ибън е бил във Вейл в деня на другата голяма кражба на произведение на изкуството.
— Това ми напомня — прекъсна я Нора, — че трябва да се обадя на Реган. Чудя се какво ли е станало с нея днес.
— Добре, Нора, ти ще си първа. Така че защо не се обадиш на Реган като свършиш?
— Звучи ми добре.
