Да отидем да видим дали е така.
— Щом казваш — с тих глас каза Луис, като си представяше гневните лица на всичките си инвеститори. — Мога направо да убия този Ибън. Виж какво ми причини.
ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСТА
Жералдин беше навън в плевнята, мърморейки си нещо, докато Реган, следвана от Луис, се опитваше да я намери.
„Къщата на Жералдин вероятно изглежда по същия начин, както когато е била построена“ — помисли си Реган. Бяла със зелени первази, тя беше старомодна и очарователна. Плевнята беше отзад.
— Мис Спуунфелоу? — извика Реган.
Видяха, че вратата на плевнята е отворена; когато никой не отговори на звънеца, те обиколиха къщата, за да проверят.
— Може би трябва да си тръгваме — предложи Луис.
— Хайде, Луис — настоя Реган.
Те влязоха в плевнята, очите им бавно привикваха в тъмнината. Мястото беше пълно с боклуци; Реган се чудеше дали изобщо някога животно беше полагало уморената си глава на покрития със слама под.
— Кой е там? — извика остър глас.
— Мис Спуунфелоу? — попита Реган.
— Това съм аз. Кои сте вие? — изръмжа Жералдин, когато се появи.
— Казвам се Реган Райли, а това е приятелят ми Луис.
— Чудесно. Какво мога да направя за вас?
— Искахме да говорим с вас.
— За какво? Аз съм доста заета. Имам много неща, из които да се ровя.
— Изглежда, че имате доста интересни неща тук — каза Реган, лъжейки. — Може даже да направите разпродажба.
— Ами да. Дарявам каквото харесат от новия музей в града. Другите неща — тя посочи едно платно, лежащо на земята, — не знам какво да правя.
— Какво е то? — попита Реган.
Жералдин размаха ръка неопределено:
— Купих я заради рамката. Това е просто портрет на някакъв старец от Франция.
— Може ли да видя? — попита Реган, като се навеждаше.
— Разбира се.
Жералдин я наблюдаваше, докато Реган вдигна сгънатото платно. Под пласт мръсотия и нечистотии от картината гледаше едра фигура на белокос аристократ със самодоволна усмивка. Той носеше кадифена шапка, украсена с хермелин, сребристи чехли и чорапи. В едната си ръка държеше шапка с перо, а в другата — скиптър. Зад него се виждаше трон, а златна корона лежеше на масата до него.
— Не знам какво ги е обхванало тези хора, че да се обличат по този начин и да ходят с дълги и къдрави коси — каза Жералдин. — Не мислите ли, че изглежда отвратително?
Реган се засмя:
— Мисля, че той е бил на върха на модата за времето си. Сигурно му е трябвало доста време, за да се облече. Това също ли ще го давате на музея?
Жералдин сви рамене.
— Както вече казах, купих я само защото рамката беше наистина хубава и я исках за портрета на моя дядо.
— А знаете ли кой е този тогава?
— Би трябвало да бъде Луи Осемнайсти — отвърна тя. — Поне така ми каза жената, която ми я продаде. Не ме интересуваше кой е. Музеят със сигурност няма да я иска. Този никога не се е и появявал около Аспен. Ще я захвърля някъде.
Луис се въртеше около вратата. Умът на Реган работеше бързо. Може би сега бе моментът да разкрие кой е той.
— Луис, чу ли това? — попита го тя. — Това е портрет на Крал Луи. Не мислиш ли, че ще изглежда добре в ресторанта ти?
— Чакай малко! — реагира Жералдин. — Какъв ресторант?
— Този, на който сте ядосана — рече бързо Луис. — Моля ви, изслушайте ни!
— Вие!!! Вие доведохте този престъпник в лоното на този град и го оставихте да вилнее сред младежта? — поклати глава тя и излезе от плевнята. — Не заслужавате голямото празненство — обърна се и посочи с пръст към Луис. — Полицията в града има чудесно мото — Тя се изправи. — „Всички да живеят в едно сигурно и мирно общество, като се насърчава взаимната отговорност и уважение.“ Вие, синко, не показахте никакво уважение към Кендра и Сам Ууд или към семейство Грант, или към който и да е в този див рай.
Устната на Луис трепереше.
— Много съжалявам. Хайде да си тръгваме, няма полза — обърна се към Реган и тръгна надолу по пътя, а снегът скърцаше под краката му.
— Луис, чакай! — извика Реган. Тя се обърна към Жералдин, която се бе загърнала в червено-черното си яке. — Мис Спуунфелоу, от това, което Луис ми каза, и от това, което съм чела за вас, разбрах, че вашият дядо е добивал сребро, като е загубил шанса да забогатее още когато сребърният стандарт бил сменен.
— Не споменавайте тази змия, президента Гроувър Кливланд в мое присъствие — предупреди Жералдин. — Това беше неговата велика идея.
— И 80 процента от хората на Аспен банкрутираха?
— 1893 беше ужасна година, хм-м-м.
— Но дядо ви, като малко други хора предпочел да остане тук…
— И да оцелее.
— Не е напуснал потъващия кораб, ако може да се каже.
— Точно така. Той използва средствата си и отворил заведение. Беше разбрал, че хората имат нужда от място, където да забравят проблемите си. Да ударят няколко чашки уиски, да си кажат малко шеги, да се напият. Дядо ми обичаше да събира хората заедно.
— Защо тогава не дадете на Луис тази възможност?
— Какво общо има той с дядо ми? Не ги споменавайте заедно, госпожице.
Реган си пое дълбоко въздух. Ако се провалеше сега, с Луис бе свършено.
— Мис Спуунфелоу — сериозна каза тя, — Луис се опитва да го направи повече от ресторант. То ще бъде място, където ще се чете поезия, ще се провеждат обществени срещи и изобщо всичко, за което хората ще искат да се съберат. Картините на местни хора на изкуството ще бъдат постоянно изложени. Ако някой се опитва да прокара идеята за запазване на културата на града в Аспен, то това е Луис. Както вашият дядо с неговия салон, той просто иска да събере хората заедно. Ако преместите партито в другия ресторант, който е просто още едно търговско заведение, с него ще бъде свършено.
Жералдин подритна буца сняг с върха на обувката си. Бялата й коса се съчетаваше със снежните планини в далечината зад нея. Бръчките на лицето й станаха по-дълбоки.
— Ами Ибън? Той е пълен безобразник.
— Луис се опитваше да даде на някой нов шанс. Той си е мислел, че Ибън иска да излезе от калта и да започне нов живот. Като старите миньори, които се опитали да започнат наново в Аспен. Никой нямаше да наеме Ибън, ако знаеше, че има криминално досие. Единственото нещо, за което Луис е виновен, е че си е заложил главата заради някой — Реган направи пауза. — Не се получи, но не мисля, че той трябва да бъде наказан толкова сурово. Ако този град е нещо, аз мислех, че е свободомислещ. Мислех, че е място, където всякакви хора могат да живеят заедно…
— Хора, които могат да си го позволят.
— Засега. Хората идват тук да карат ски и да общуват, да пийнат малко чай с ром…
— Ментовата ракия е любимото питие тук — отбеляза Жералдин.
