— Реган — предупреди я Ивон. — Децата все още вярват в Дядо Коледа. Моля, внимавайте какво ги питате.
— Ние се опитваме да съхраним мита, че Дядо Коледа е жив и добре, и не е лигав…
— Скъпи!
Лестър си затвори устата и се обърна към Реган широко усмихнат.
— Знаете ли как Дядо Коледа си пише името?
— Мисля, че знам — отвърна Реган.
— Челюсти — каза Лестър и се изкикоти. — Току що го измислих. Дядо челюсти2. Не е лошо.
— Не е лошо? Мисля, че беше дори твърде добре.
„Трябва да я намеря тази книга“ — каза си Реган.
Една от многото врати в къщата се тресна и две чудесни деца с кафяви очи и коси нахълтаха в стаята. Очевидно тяхното ски облекло също не бе купено от местния ски дюкян. Те се хвърлиха и седнаха до родителите си на безкрайния диван, получавайки няколко прегръдки и закачки от Лестър преди нещата да се успокоят.
„Твоето идеално, по-богато от Господ семейство“ — помисли си Реган.
Беси се отпусна на стола до нея. Въздъхна, скръсти ръце и започна да си върти палците. Реган доби впечатлението, че тя не е човек, който би могъл да стои спокойно за дълго, без да се ядоса на някого. И изглеждаше нервна.
Ивон погали дъщеря си по косата.
— Деца, тази прекрасна дама иска да говорим за Дядо Коледа.
— Но Коледа свърши — практично заяви Джули.
— Знам — каза Ивон, — но тя иска да й разкажете за Дядо Коледа, който дойде тук миналата нощ.
— Този, който открадна картината? — запита Джош.
Ивон хвърли един бърз поглед към Лестър.
— Не сме казвали такова нещо, скъпи.
— Но ти беше полудяла в ресторанта вчера и каза, че…
— Мама беше просто ядосана. Ние не знаем кой е откраднал картината.
Джули изглеждаше замислена.
— Мислиш ли, че някой от твоите приятели я е взел?
Реган се опитваше да не се усмихва.
— Не, скъпа — отговори Ивон с търпение, което явно едва сдържаше. — Сега нека отговорим на някои важни въпроси.
Двете деца погледнаха към Реган. Погледите им бяха на малки деца, които очакват да бъдат забавлявани или поне да не бъдат оттегчени до смърт.
„По-добре ще е да побързам“ — каза си Реган. Имаше чувството, че вниманието им беше нещо, което може да изчезне по-бързо и от картината. Още преди да успее да формулира и един от въпросите си, Джули започна да говори.
— Миналата година Дядо Коледа беше по-хубав — изтърси тя.
— Какво имаш пред вид? — попита Реган с онзи мек глас, с който, както предполагаше, трябваше да се разговаря с малки деца.
— Ами … — започна малкото момиченце и вдигна глава, — той беше по-смешен и си игра с нас повече. Тази година той просто ни раздаде набързо подаръците.
Джош извади палеца от устата си.
— Освен това подаръците не бяха толкова хубави. Дядо Коледа беше стиснат тази година.
Джули започна да се киска:
— Той беше стиснат — почти се изхили тя. — Стиснат, стиснат, стиснат.
За секунди Джош и Джули заприличаха на миниатюрни копия на родителите си, истерично смеещи се на мисълта за стиснатостта на Дядо Коледа.
„Дали и те са чели книгата за стреса?“ — почуди се Реган.
— На кой му е потрябвал още един тъп камион? — попита Джош.
— А на кого му трябваше още една тъпа кукла, която се оригва? — добави Джули.
Беше ясно, че Големият Татко Лестър го прие като лична обида; беше готов да се намеси, но Ивон го спря:
— Може би следващата година той ще ви донесе нещо, което ще харесате повече.
— Надявам се — каза Джош и отново лапна пръста си. Облегна се на гърдите на Лестър и кръстоса краката си.
— Той сега се е върнал на северния полюс — Джули информира Реган.
— Да, знам — отвърна Реган. Знаеше, че не може да говори за Ибън в ролята на Дядо Коледа пред децата. „В края на краищата — помисли си тя, — невинността им трябва да се пази. По-добре е да си мислят, че Дядо Коледа е стиснат, а не крадец“. — Значи той просто ви даде подаръците и си тръгна?
— Ъ-хъ — отвърна Джули. — Имаше достатъчно деца, с които да си играем, така че не ни пука.
— Но миналата година той е прекарал повече време с вас — попита Реган. — Беше ли весело тогава?
— Изпя няколко песни с нас. Беше чудесно — отговори Джули.
Джош погледна към баща си.
— Може ли следващата година да е Барни?
„Бедният Дядо Коледа. Готови са да го заместят с розов динозавър“ — помисли си Реган.
— Ще видим — каза Лестър.
Ивон погледна към Реган и сви рамене. Беше ясно, че Реган няма да узнае много повече от децата.
— Ние по-добре да тръгваме, Реган. Защо не си поговориш с Беси за няколко минути. Тя уреждаше посещението на Дядо Коледа.
„Хвърляш ме на лъвовете, нали? — каза си Реган. — Ще бъде страхотно, стига Беси да няма нищо против…“
Нямаше нужда да поглежда към Беси; усещаше нейната реакция.
— Имам много неща да свърша преди да замина за Вейл.
Ивон я погледна и Беси разбра, че не това е волята на работодателя й.
— Мисля, че можем да поговорим няколко минути все пак.
Когато семейство Грант се отправи към пистите, Реган отново седна. Стаята се изпълни с тишина. Сама с Беси, Реган се почувства изоставена като стаята, в която се намираха. Тя си прочисти гърлото и реши, че е най-добре да започва. Работата си е работа.
— Познаваше ли Ибън Бийн? — попита Реган.
— Съвсем малко — каза бързо Беси. — Миналата година, когато беше Дядо Коледа, обърна цялата къща с краката нагоре.
— Какво имаш пред вид?
— Когато дойде, целите му ботуши бяха в кал. Няколко дни времето беше топло и той обиколи зад къщата, тропаше по прозорците и крещеше „Весела Коледа“ — Беси се наведе напред на стола си. — „Весела Коледа. Весела Коледа“. Казах му „Стига толкова, достатъчно“. После вкара калта в къщата и аз вървях по петите му, опитвайки се да изчистя след него. Заприличах на Гринч, дето откраднал Коледа, но преди да си тръгне му казах следващия път да се погрижи да си изчисти ботушите, иначе няма да мине повече през вратата, или комина или откъдето влиза в къщата.
Пулсът на Реган се ускори.
— Какви му бяха ботушите миналата вечер?
— Проверих ги когато дойде на вратата и си помислих, че отдолу има залепнала дъвка. Щях да го убия. Но той беше стъпил на някаква оранжева лепенка. Тъй че го пуснах. Тук всичко беше наопаки.
— Видя ли го отново?
— Не. Той беше в хола с децата и после си тръгна през библиотеката.
— Кога за последен път си виждала Ибън преди това?
— Той дойде да вземе играчките за торбата си миналия вторник — Беси си позволи малка усмивка. —
