направили агресивността й поносима. Ръцете й бяха накарали всеки кът от къщите им да блести. Ивон знаеше, че ако в домакинството нещо не беше наред, Беси се чувстваше отговорна за това. Кражбата на картината беше най-голямата нередност, откакто работеше за тях. „Тя просто има нужда да си почине няколко дни“ — каза си Ивон.
На вратата се позвъни. „Дано да е Реган Райли, да свършваме с нея и да изчезваме оттук. Да трябва да избягаш от собствения си дом, горчиво си помисли Ивон. Защо се случват такива неща?“
Реган стоеше отвън, чакаше и разглеждаше наклонената улица с поредица от жилищни сгради. Гърбът на къщата завършваше направо в планината за удобство на скиорите. Понеже семейство Грант живееше в града, те нямаха толкова собственост както Кендра, но Реган предположи, че да имаш ски лифт почти в собствения си заден двор напълно го компенсираше.
Каменната външна стена на къщата беше най-впечатляващото нещо. Масивната гравирана дъбова врата беше украсена с антични железа. Изглеждаше така, сякаш беше откъсната направо от катедралата Свети Петър. Но вратата не беше отворена от учтив свещеник, питащ „Какво мога да направя за тебе, мое дете?“
Вместо това на прага пред нея застана строга и едра жена с големи, удивително изпъкнали стоманено- сиви очила и сива униформа. Като видя прическата й, Реган получи главоболие. Къдриците на жената бяха плътно сплетени, опънати назад и така здраво пристегнати към черепа й с фиби, че изглеждаха, сякаш бяха откъснали най-горните слоеве на скалпа й.
— Коя сте вие? — безцеремонно попита тя.
— Реган Райли — отговори по същия груб начин Реган. С годините беше разбрала, че това е единствения начин да се разбереш с грубите хора по света.
— О-о — Хилда Метлата махна с ръка на Реган да влезе.
Реган влезе в огромното антре. Терасата на втория етаж, опасваше фоайето от три страни и тя се зачуди колко ли голяма беше къщата. Вдясно имаше асансьор. „Хубаво нещо след изморителния ски ден“ — помисли си Реган.
— Госпожо Грант — викна жената, докато я водеше през мраморното фоайе към задната част на къщата, през хола с телевизор като киноекран и накрая стигнаха великолепна библиотека с канапета и столове от китайска кожа. — Тя е тук.
Краткото съобщение накара Реган да се зачуди какво ли са си говорили за нея преди това.
Ивон и Лестър Грант седяха един до друг и пиеха кафе. Двамата станаха и се ръкуваха с нея. Ивон носеше лъскави ски дрехи и изглеждаше готова да се снима за „Вог“. Лестър също беше облечен в хубав и явно скъп ски-екип. Ивон изглеждаше на четирсет. Съпругът й сигурно беше с десет години по-стар.
— Кендра ми каза, че ще ходите на ски и съм много благодарна, че ме изчакахте. Знам, че вече сте говорили с много хора за това.
— Така е — промърмори икономката, докато се гласеше да излезе.
— Чакай, Беси — каза Ивон. — Реган, искате ли чаша кафе?
Съдейки по физиономията на Беси Реган реши, че вероятно ще е най-добре да се престори на препила с кафе и отказа предложението.
— Та кога каза, че тръгва рейсът й? — попита Лестър жена си, след като Беси изчезна зад ъгъла.
Ивон се засмя и се обърна към Реган.
— Такава си е Беси, икономката ни. Взима си почивка следващите няколко дена.
— Това е добра идея — иронично вметна Реган докато сядаше.
Тя им обясни връзката й с Луис и това, че тя познава миналото на Ибън.
— Така че разбирате защо искам да науча какво е станало.
— Значи ставаме трима — заяви Лестър.
— Петима — поправи го Ивон. — Кендра и Сам също си искат своето. Само бих искала да бях внимавала повече, докато той беше тук миналата нощ. Но трябваше да се правя на домакиня в дневната с приятелите ми, а децата бяха в другата стая с онзи ужасен крадец…
— Аз също помагах — с подигравателен протест каза Лестър.
Ивон стисна ръката му:
— Разбира се, скъпи. Ти си идеалния домакин — Тя се наклони и леко го целуна.
„Ще повърна“ — помисли си Реган, но ги изчака търпеливо преди да подновят разговора за престъплението.
— Значи и двамата бяхте в дневната — каза тя.
— Беше наистина велико парти — усмихна се Ивон. — Бих искала и Кендра и Сам, и вашите родители, и дори вие да бяхте тук.
— Е, благодаря ви — успя да каже Реган. — Сигурна съм, че щеше да е хубаво.
— Наистина — кимна Лестър. — Като имате пред вид, че всички се забавляваха на партито.
— Особено Дядо Коледа — Ивон прихна да се смее, последвана след малко и от съпруга си.
— Сладката ми, толкова си забавна — задъхано каза Лестър.
„Дали пропуснах нещо?“ — чудеше се Реган. — „Мислех, че тези двамата са разстроени заради кражбата“.
— Съжаляваме, Меган — изхълца Лестър, докато се бореше да си възвърне спокойствието.
— Реган, скъпи — поправи го Ивон и двамата се заляха от смях отново. Когато енергичните звуци на веселието й заглъхнаха, Ивон заяви: — Реган, ние четем книга за контрол на стреса. Там се казва, че ако се смееш на проблемите си, те ще ти навредят по-малко.
— Кога сте започнали да я четете? — попита Реган.
— Тази сутрин — изсмя се Лестър.
„Нямам време за губене — помисли си Реган. — Сигурно е страхотно да си толкова богат, че да се смееш на загубата на картина, струваща милион. Може би ще трябва да намеря копие на книгата за Луис. По- полезно ще е от носните кърпички“.
— Беше ли застрахована картината? — попита тя.
Смехът на Лестър веднага секна:
— Разбира се.
„Бинго — рече си Реган. — Много по-лесно е когато знаеш, че застрахователния чек лети към теб“.
— Всички наши приятели харесаха коледното ни парти — каза Ивон. — Много от тях се обаждаха да питат дали ги има на някои от снимките, които пратихме на вестника. Сигурна съм, че много ще се говори за него — Очите на Ивон се разшириха. — Удивително е колко популярни станахме.
— Имате ли някакви снимки с Дядо Коледа? — попита Реган.
— Нито една. Той дойде и си тръгна толкова бързо… — отговори Ивон.
— Което беше облекчение за нас — каза Лестър. — Миналата година ни беше писнало от позирането за снимки с всеки от гостите. На практика трябваше да използваме физическа сила, за да се отървем от него. Тази година дадохме инструкции на Беси да се снима само с децата и после да го разкара.
— Скъпи! — погледна го Ивон.
— Моля.
— Беси се грижеше за всичко.
— Както винаги — добави Лестър.
Ивон го игнорира.
— Омръзнало й е да разговаря с хората, но все пак нека я викна. БЕСИ! — тя направи пауза. — БЕСИ!
— КАКВО? — извика Беси в отговор от другата стая.
„Сигурно е много добра в чистенето — размишляваше Реган. — Със сигурност не е тук, за да дава уроци по френски или съвети за изкусно поведение на децата“.
— Ела тук, моля — извика Ивон.
Беси отново се появи с отегчено изражение на лицето.
— Точно вадех прахосмукачката. Ако няма да ме има за няколко дни…
— Би ли довела децата тук? Мисля, че ще трябва да говорим с Реган всички заедно.
— О-о. Разбира се — кимна Беси неохотно и извика надолу по стълбите — Джош! Джули! Майка ви ви вика.
