— Те само изглеждат скъпи — оправда се Луис. — Започнах да ги колекционирам, когато купих това заведение. Удивително е колко много хора предлагат портретите на прадедите си по гаражните разпродажби. Те придават специфична атмосфера на подобно заведение.
— На колко години е? — попита Реган, когато стигнаха втория етаж.
— Точно на сто. Това е една от причините, заради които организирах голямото благотворително празненство. В началото това място е било таверна „Силвър Майн“, построена от дядото на Жералдин Спуунфелоу. Тя е движещата сила зад Асоциацията „Спасете миналото на Аспен“. Тя ще дари картина на асоциацията, която ще бъде изложена тук на празненството, ако то изобщо се състои тук.
Стаята на Реган беше близо до стълбището. Луис я покани вътре.
— Това е най-хубавата стая — каза той, като размаха ръка. — Надявам се, че ти харесва.
— Много ми харесва — оглеждаше тя старомодните тапети, пухкавия юрган и легло, подобно на шейна. — Кара ме да се чувствам като Емили Дикинсън. Може да напиша някое стихотворение.
В мига, в който произнесе тези думи разбра, че не са на място.
— Реган — каза Луис, — в голяма каша съм се забъркал — Той нервно приглади косата си и подръпна опашчицата си. — Много пари са инвестирани тук.
— Личи си — съгласи се Реган и пожела да не го беше казвала.
— Тук са всичките ми пари и парите на инвеститорите, и е много важно това заведение да започне да връща поне част от тези пари.
— Поддържането на ресторант е трудна работа — отвърна Реган и се сети, че може би е трябвало да отиде на курс на Дейл Карнеги. Да мисли положително. Да накара другия да се чувства по-добре. — Ще си върнеш парите — добави тя, докато си мислеше за коментарите на Сам по този въпрос.
— Реган, най-важното е вечерята — каза Луис с глас, треперещ от напрежение.
— Знам, че това е важна вечер за теб.
— Не е само това. Не ти споменах за това по телефона, но Жералдин Спуунфелоу, гранд-дамата на Аспен, ако някога изобщо е имало такава, открила картина на своя дядо в плевнята си. Била на повече от сто години.
Реган присви очи.
— На кого?
— Дядо й. Това е работа на Бийсли и е оценена на три милиона долара. Тази картина тя дарява на асоциацията. В новия музей ще има специална стая за нея. Тя изобразява дядото и още някакъв миньор, спускащи се от планината, където е бил техният сребърен участък. В четвъртък вечерта картината ще бъде показана за първи път и ще се продават сребърни плочици, които ще използваме да украсим тази стая. — Луис пое дълбоко въздух: — Бийсли е направил за Колорадо каквото Ремингтън за Запада и О’Кийф за пустинята — обясни нервно той.
— И Моне за излетите сред природата — добави Реган.
— О, Реган — засмя се Луис против волята си. — Ето защо медията и всеки големец на Аспен са заинтересовани от нас. Напълно сме обвързани. Платих на един публицист. Списание „Пийпъл“ ще дойде. Премахнах всички пречки — Луис спря, за да си поеме въздух, — а сега всички страшно ми се ядосват заради Ибън. Говори се за преместване на партито в някой друг ресторант. Ако го направят, ще започна новата година с кандидатура за банкрут.
— Кой е казал такова нещо?
— Ами, Кендра не ми ли е бясна?
— Бясна е.
— Знам, че и приятелите й, семейство Грант, също са ми бесни.
— Бинго — каза Реган.
— Много ми помагаш. Ивон Грант ми се обади да ми се накрещи след като Кендра й разказала за Ибън. Какво мислиш ще си помисли асоциацията „Спасете миналото на Аспен“ (Не е ли тъпо име?). Та аз съм свързан с крадеца, който току-що ограби две видни гражданки на Аспен.
— Не мисля, че ще са много доволни — съгласи се Реган. — Но, Луис, не можем да бъдем сигурни, че Ибън е виновен.
Той я погледна удивено.
— Че защо пък не? Проблемът на нас двамата с теб е, че сме свестни, доброкачествени оптимисти. С други думи, големи глупаци. Трябваше да не казвам на Кендра, а първо да ти разкажа на теб и ти да я предупредиш.
— Благодаря, че ме намеси — каза Реган язвително. — Прехвърляш вината. Първо на първо, защо трябваше да ми казваш за миналото му?
— Съжалявам — извини се Луис. — Реган, ченгетата ще дойдат да говорят с мен сутринта, след като са разбрали вече всичко за него. Ще останеш ли с мен?
— За нищо на света не бих го пропуснала.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Човекът, известен в професионалните среди като Койотът, бе прекарал много забавна Коледа. Той напълно бе оборудвал усамотената къщурка в която Уилийн, Джуд и техният неканен гост Ибън бяха отседнали. Беше прекарал кабел по телефонната линия, свързвайки оборудването си със скритите камери. Добра сделка, като се има предвид, че не само чуваше, а фактически виждаше всяко тяхно действие на сложните портативни телевизори, които бяха основен инструмент в неговата работа.
Отначало когато чу Уилийн и Джуд да правят трогателния си план да отвлекат Ибън и да откраднат картините от къщите на Грант и Ууд, той се позабавлява с идеята отново да ги изпревари.
После реши, че това би била сериозна грешка. Картините в къщата на Ууд бяха дреболия в сравнение със стойността на картините на Бийсли. Дори „Гуглион“-а от къщата на Грант, оценен на един милион долара, не си заслужаваше риска.
Койота се пазеше за четвъртък вечер.
Цялата аспенска общност щеше да говори за предполагаемата вина на онзи нещастен глупак, Ибън Бийн, а това беше повече от подарък за него. Никой не би и помислил дори, че Ибън може да се върне и да опита да открадне картината на Бийсли пред очите на шестотин зяпачи.
Койота се протегна напред. Сега нямаше много какво да се гледа. Уилийн и Джуд бяха на път за града да пийнат по нещо в Тимбърлайн с хората, излезли да пообиколят в коледната нощ. Ибън Бийн зяпаше тавана. Ръцете му шаваха, така че той сигурно се опитваше да развърже възлите, които Джуд беше бързал толкова внимателно.
— Хайде, давай! — каза Койота на глас. — Иска ми се да можех да ти помогна, приятелче. Защото ти много ми помогна.
След като изключи устройство изведнъж се почувства неспокоен. Може би ще излезе за една чашка. Заслужил си го беше. Сутринта, когато ще е свеж и отпочинал, ще обмисли плана на Джуд и Уилийн да откраднат картината на Бийсли, която предстоеше да бъде подарена на музея в четвъртък, двайсет и девети.
И ще изпипа всички детайли от схемата си, за да прибави още една Бийсли към колекцията си.
ГЛАВА ЕДИНАЙСТА
Понеделник, 26 декември
Ибън спа пълноценно. Това, че беше вързан, никак не му попречи. Сънуваше редица от дядо мразовци, пристъпващи към него, звънтящи със звънчета си, и викащи:
— Весел, весел, весел Ибън!
Иска ми се това да беше само сън, продължаваше да мисли той. Когато най-сетне излезе от него и се събуди, почувства огромно облекчение, но само докато не осъзна къде се намира. „От трън, та на глог, и пак обратно,“ помисли си той.
Сива зимна светлина започваше да се промъква през окаяните завеси. „Чувствам се толкова вцепенен и празен, колкото и тази стая, помисли си той. Нормално трябваше да стана след малко и да направя едно джезве от прясното чревоугодническо кафе на Кендра. След това щях да седна на голямата кухненска маса
