Ибън беше прекарал ужасна нощ. И като си помислиш само, че беше Бъдни вечер. Просто не беше честно. Той си знаеше, че никога не трябва да се доверява на стария господин Гладък. По дяволите, Джуд никога не се е държал добре с него по времето на тяхното затворничество. Защо ще се променя сега? „Ако си бях сложил мислещата шапчица, щях да се досетя. Леопардът често сменя мишените си преди да нападне. А сладката малка Уилийн? Чакай малко. Хватката й беше доста здрава, когато му извиваше ръцете назад, докато помагаше на Джуд да му сложи белезниците“. Джуд знаеше, че Ибън има пръсти на фокусник при свалянето на бижута и затова омота с въже китките му и ги завърза с двойни възли.
Ибън беше не само уплашен, но и тъгуваше за къщата на Кендра. Когато помисли, че дори и да успее да се измъкне жив оттук, едва ли щяха да го възстановят отново на работа в къщата, очите му се напълниха със сълзи. Не и след като Кендра вече беше разбрала, че докато ги няма той се е възползвал от всички малки удобства, които къщата предлага. Като например да спи в стаята за гости.
„Само, ако …“ — помисли си той. Ибън знаеше, че най-болезненото нещо, което човек може да направи, е да започне да мисли за всичките „само, ако“ в живота си. Почувства се отново както в онези безкрайни часове в затвора, когато не знаеше какво да прави със свободното си време. Само ако полицейският комисар не го беше наблюдавал тогава. Само да беше измил ваната. Само ако беше роден с естествената дарба да прави толкова много пари. Само ако беше роден в семейство, което да го желае. „О, стига! Не е необходимо да се самоизмъчвам. Джуд и Уилийн са виновни за всичко“.
Ибън се търкулна настрани в леглото. „Това одеало вони така, сякаш някое куче е спало в него дни наред, помисли си той. Никой никога няма да ме открие тук. Никой никога няма да ме намери. Това място е доста усамотено“.
Вратата към спалнята се отвори. На прага се появи Уилийн в черните си момчешки дънки и ярък празничен пуловер.
— Добре ли си прекарваш Коледа? — попита го саркастично тя.
— По-щастливо от всякога — отговори й той.
— Е, поне със сигурност подобри нашата. Благодарение на теб получихме прекрасни подаръци.
След като го бяха вързали предишната вечер, те бяха излезли. Часове след това се бяха върнали, сияещи от победата. Джуд беше облечен в костюма на Дядо Коледа и държеше шапката и брадата му в ръка.
— От Уилийн се получи добър Рудолф — беше казал той на Ибън. — Тя чакаше в колата за своя тайнствен Дядо Коледа и пазеше прекрасните картини, които свалихме от стените на Кендра Ууд. Когато излязох от празненството, скочих в колата и драснахме извън града.
„Каква наглост“ — помисли си Ибън. Джуд и Уилийн бяха изнесли всичките картини на Кендра Ууд и след това бяха отишли на празненството на Грант, където бяха извършили още едно престъпление. Толкова в отговор на коледната молитва за мир на земята и любов към хората.
И което е още по-лошо, бяха събрали всичките му дрехи от стаята му в къщата на Кендра и сега всички ще си мислят, че той е крадецът и е избягал от града. Никой нямаше да си помисли нищо добро за него.
— Искаш ли малка закусчица? — питаше го Уилийн в този момент. — Или малко овесена каша?
— Искате да ме отровите, нали? — каза Ибън, полушеговито. Той нямаше никаква представа какво възнамеряват да направят с него и се безпокоеше. Как, изобщо, ще го пуснат оттук жив, след като знаеше какво са направили.
— Ибън, ти си нашата благословия за Коледа — каза Уилийн.
— Не и на онези тримата мъдреци — промърмори Ибън.
Когато Уилийн излезе от спалнята, той чу гласа на Джуд в хола.
— Уилийн, това попадение ще спаси задниците ни от Клод. Той ще ни обвини, че не сме преварили Койота за онази открадната картина във Вейл. Но купонът в четвъртък ще ни постави отново в първа група.
— Да, картината на Бийсли наистина ще спаси задниците ни — съгласи се тя.
„О, Боже!, помисли си Ибън. Значи ли това, че те планират да открадната картината на Бийсли от горката Жералдин Спуунфелоу на празненството на Луис?“ Жералдин беше известна с това, че вдигаше голяма врява, станеше ли въпрос за закон и ред. Ако нещо се случеше със собствената й картина в заведението на Луис, това означаваше, че тя щеше да направи всичко възможно да го затворят. Луис ще бъде съкрушен. Същото щеше да се случи и ако някой в града разбереше, че именно Луис е препоръчал бивш затворник на Кендра Ууд. Клюката ще се разнесе по цялата долина Роаринг Форк.
Ибън се опита да диша дълбоко. Чувстваше, че главата му се замайва, сякаш се отделяше от действителността, носейки се над собствената си, окована с белезници душа. „Това не може да е вярно, мислеше си той. Те вероятно ще ме убият. Защо не го направят веднага? Може би защото ще трябва да стоят тук с трупа ми. Като откраднат картината на Жералдин, ще офейкат веднага от града. Едва ли ще искат да ме вземат със себе си. Но няма да ме оставят и тук, за да разправям после за тях. Така че …“
Ибън се опита да спре мрачния ход на мислите си.
Опитвайки се да бъде оптимист, той прошепна на себе си.
— Ако оживея до четвъртък, може би ще намеря начин да се измъкна оттук. Господи, какъв начин да прекараш Коледа.
ГЛАВА ОСМА
„Не е това, което очаквах да намеря в къщата на Кендра в Аспен през коледния следобед“ — помисли си Реган. Това й напомни за приказката за трите мечки. Ибън го нямаше, но присъствието му беше навсякъде. След като Кендра се обади на познатите му Бък и Дейзи и докато чакаха пристигането на полицията, те бяха започнали за оглеждат къщата.
— Някой е спал в леглото за гости — каза Кендра, а гласът и пръста й трепереха в унисон, докато осъзнаваше, че освен че е ограбил картините й, икономът се е възползвал и от удобствата на стаята за гости.
Всичко стояха в обширната стая. Очевидно Ибън се беше чувствал доста комфортно. Върху огромното легло бяха разпилени няколко книги за каране на ски. Телевизорът беше изместен, така че да се вижда по- добре от леглото. Възглавниците бяха удобно изправени и на една ръка разстояние, върху ръчно изработеното нощно шкафче имаше флакон „Викс“ и кутия със салфетки.
— Ибън обичаше аромата на „Викс“ — каза равно Кендра. — Той ми каза, че един от малкото му хубави спомени от сиропиталището бил, когато бил болен, да лежи в креватчето си и да вдишва миризмата на освежителя. Това го карало да се чувства обичан.
— Щях да му купя освежител за собствената му стая — изгрухтя Сам и вдигна купчината нагънати приключенски и криминални списания на пода. — Трябваше да опозная по-добре това приятелче — отбеляза с отвращение.
— Изглеждаше толкова надежден — изпротестира Кендра. — Той каза, че искал да се грижи за хубава къща, защото никога през живота си не е имал възможност да живее в такава. Струва ми се почти невъзможно да е направил такова нещо.
„Май ще се наложи да им кажа“, помисли си Реган нещастно. Тя се беше запознала с Ибън, когато той работеше за Луис в Лос Анжелис преди две-три години и го бе харесала. Тогава Луис се занимаваше с доставките. Но тя знаеше също, че Ибън е прекарал пет години в затвора за кражба на бижута. Когато Луис й бе казал, че е препоръчал Ибън за работа при Кендра, Реган не беше обърнала внимание на предупредителния глас в съзнанието й, който й казваше, че Кендра трябва да знае за миналото на Ибън. Сега, когато картините, които Кендра обичаше толкова много, бяха изчезнали една след друга, чувството за вина у Реган се засили. Тя почувства, че някой я докосва по ръката.
— Реган, какво става? — прошепна Нора. — Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.
Реган поклати глава, когато звънецът иззвъня.
— Това трябва да са ченгетата — каза Кендра, втурна се към вратата и се върна с двама полицаи. — Това е стаята за гости — обясни тя, — но, очевидно, е била и резиденция на моя иконом.
— Има доста добър вкус — каза сухо ченгето, представило се за офицер Денис Мейдън.
— Аз съм следващата смяна в тази стая — отбеляза Люк. — Предишният обитател е минал само за малко.
