Другият полицай — стройна млада жена, в края на двайсетте — повдигна вежди.
— Известно ли ви е, че той е бил в ролята на Дядо Коледа на празненството у семейство Грант снощи? — попита тя Кендра и Сам.
— На партито им миналата година той заместваше някакъв човек, който се разболял в последната минута — обясни Кендра. — Ибън каза, че някога е бил Дядо Коледа в един универсален магазин и много му харесало. Те са го поканили и тази година отново. Защо? Не се ли е появил?
— За съжаление, да. Днес откриха празно място на стената в библиотеката. Липсва една картина на Джудлионе — тя погледна в бележника си. — Разговаряхме с децата на семейство Грант и те казаха, че „Дядо Коледа трябвало да отиде да пишка, преди да тръгне за Северния полюс“. Той помолил да използва тоалетната в библиотеката. Никой друг от гостите не е влизал там. Децата казаха, че торбата му изглеждала пълна като излизал.
— О, Боже! — проплака Кендра. — Ивон ми е приятелка. Сам, тази картина е цяло богатство. Не мога да повярвам, че Ибън е направил това!
— Какво знаехте за него, когато го наехте? — попита офицер Мейдън.
Кендра погледна към Сам.
— Бяхме пуснали обява, но не намирахме никой подходящ. После един наш приятел, с когото се запознахме чрез Реган в Лос Анжелес, Луис Олтайд, ни препоръча Ибън. Каза, че го познавал от години. Луис сега живее в Аспен. Той току-що откри заведението си „Силвър Майн“.
Реган въздъхна шумно. „Трябва да им кажа сега, помисли си тя. Мой ред е. Всичко или нищо“.
— Кендра — започна тя.
— Да, Реган — погледна я Кендра.
— Има нещо, което трябва да знаете за Ибън. Нещо, което, може би, трябваше да ти кажа още преди …
Цялата група чакаше.
Реган усещаше как започва да се свива от страх, докато изговаряше думите.
— Ибън е прекарал няколко години в затвора.
— За какво? — изви се гласът на Кендра.
— Кражба на бижута.
Кендра и Нора несъзнателно стрелнаха огърлиците си.
— Защо не си ни казала нищо преди, Реган? — попита Нора.
— Аз не знаех преди Кендра и Сам да го наемат на работа тук. Не мислех, че е моя работа да се меся.
Кендра се поколеба и после каза.
— Ако си знаела преди да го наема, може би щеше да е различно. Но той определено си вършеше добре работата и аз нямаше да го уволня, ако бях разбрала. — Тя замълча. — Значи той е бивш затворник?
— Нищо чудно, че никога не носеше райе — обади се Сам.
— Луис знаеше ли, когато ми го препоръча? — попита Кендра.
Реган изскърца със зъби.
— Ами-и … предполагам, че да. Но той изглеждаше толкова разбран. Нямаше нищо, за което Луис да го е помолил и той да не го направи с радост.
— Това е абсолютно вярно — изломоти Сам и посочи с ръка към стаята. — Просто не знаехме, че така хубавичко се е устройвал, докато е бил сам. И колко ли е възнамерявал да вземе?
— Бях започнала да си мисля да му вдигна заплатата — въздъхна Кендра. — Той беше толкова мил. Знаеш ли, погледнах в хладилника. Той е купил някои неща — тя погледна към Реган и поклати глава. — Реган, ако бях на твое място, бих ти казала. Луис е друго нещо. Говореше за Ибън по такъв начин, сякаш той беше неговият отдавна изгубен брат.
Офицер Мейдън отвори една тетрадка и започна да обсипва Реган с въпроси.
— Под какво име се представяше той? Това истинското му име ли беше? В кой затвор е лежал?
— Беше в затвора в щата Ню Йорк. Мисля, че това е истинското му име, но, всъщност, не знам със сигурност.
— Ще говоря с този Луис. Какъв приятел! Да ти пробута затворник — измърмори ченгето.
Дълбоко замислена, Реган се запъти към банята и започна да я оглежда. „Тази баня е по-голяма от моя хол“, мислеше си тя. Всичко беше с цвят на кайсия. Имаше голяма вана с подводен масаж, отделен душ с блестяща стъклена врата, тоалетна, разположена отстрани, с изглед към снежните планини в дясно от задния двор и огромен плот с две мивки и огледало, покриващо цялата стена. „Човек би могъл да кара тук курс по аеробика“, помисли си Реган. Чифт големи черни ботуши с коледни звънчета стояха под плота върху зелена кърпа.
— Вижте това — обади се тя, като ги взе и ги занесе в спалнята. — Това не са ли ботушите, които човек би носил в ролята на Дядо Коледа? Изглеждат като че са лъснати и готови за употреба. Дори имат и звънчета. Но няма и следа от остатъка от костюма.
— Можем да проверим в апартамента му — каза полицайката, офицер Уеб, и отвори вратата на гардероба. Вътре висеше мъжка хавлия. На пода лежаха няколко ярки найлонови ризи. Имаше и няколко захвърлени закачалки. — Изглежда така, сякаш някой си е тръгнал, бързайки оттук.
„Би могло да си помислиш, че човек, който обича толкова своя «Викс», би донесъл и любимата си хавлия. Хората се привързват към хавлиите си, така както децата се привързват към бебешките си одеалца и спят с тях, докато не се превърнат в дрипи и ги изхвърлят само ако някой роднина им подари нови“, мислеше си Реган.
Нора беше скръстила ръце и погледът й беше замислен.
— Може би се е върнал тук, след като е посетил семейство Грант и после е офейкал.
— Това би било много рисковано — каза Реган. — Ако бяха открили веднага, че картината е изчезнала, те са знаели кой е бил в ролята на Дядо Коледа и това е първото място, където биха го потърсили.
Офицер Мейдън кимна в съгласие.
— Точно така, госпожо.
„Мразя да ме наричат «госпожо»“, помисли си Реган. Тя все още държеше грубите ботуши на Ибън в ръцете си.
— Ако, както изглежда, той е напуснал къщата по собствено желание, мисля, че изглежда малко странно, че не си е взел и ботушите.
— Много често, когато престъпниците бързат, правят глупави грешки — каза офицер Мейдън лаконично. — Аз лично не бих взел ботушите със звънчетата, ако исках да изляза бързо и да изчезна.
Реган беше развълнувана. Цялата история й се струваше подозрителна и тя беше решена да разбере какво, по дяволите, се беше случило. Когато се запозна с Ибън у Луис, в Калифорния, той й беше казал колко му харесва да бъде иконом. „Аз си живея в къщата докато собствениците ги няма и получавам пари, за да я поддържам“. Когато Луис й разкри миналото на Ибън, тя го беше попитала защо го е препоръчал на Кендра.
— Реган, аз му вярвам, когато казва, че не би откраднал дори и солница от ресторант. Той е намразил затвора — беше й отвърнал Луис.
„Какво го беше променило?“
— Както споменах, защо не разгледаме апартамента на Ибън и да видим дали не е оставил нещо след себе си?
Без да обличат палтата си излязоха през страничната врата и се насочиха към апартамента над гаража. Вратата беше отключена и те се забързаха по стълбите.
„Това местенце не е толкова лошо — помисли си Реган. Холът е малък, но уютен, с малка кухничка в края“.
Сам отвори вратата към спалнята.
— Леглото е добре оправено — заговори той. — А и как няма да бъде, когато не е спал в него от месеци.
„Е, мога да си представя защо Ибън е предпочел голямата къща“, помисли си Реган. Стаята беше малка. Близо до леглото на сгъваем стол имаше портативен телевизор. Юрганът изглеждаше топъл, а и гледката към планините не беше за пренебрегване. Определено беше много спокойно.
