В Лос Анжелис на Реган често й се налагаше да разгонва групите от ранобудни минувачи, които се спираха на шумен разговор под прозореца на спалнята й на първия етаж. Това винаги си просеше едно възмутено „Ако обичате“. Тук това не й се налагаше. Идеално място, предлагащо усамотение, ако се нуждаеш от него.
Сам церемониално отвори гардероба. На един от рафтовете бяха прилежно сгънати две пуловера. Шепа работни ризи, джинси и кадифени панталони висяха на стари телени закачалки. На дъното бяха разхвърляни протрити обувки.
— Тук няма много дрехи, Люк — отбеляза Сам. — Няма и коледен костюм.
— Като се замисля, той май, нямаше коледен костюм. Имаше единна син блейзер, която носеше от време на време. — Тя се обърна към Люк. — Не беше от хората дето се издокарват много.
— Няма и следа от син блейзер — каза Сам.
Горното чекмедже на дрешника не беше добре затворено. Изглеждаше като запънато в жлебовете, докато някой се е опитвал да го затвори. Когато Сам го издърпа, то изскърца.
— Струва ми се, че не е искал да тръгне без бельото и чорапите си. Един мъж не може да кара без тях, нали? — Той извади чифт скъсани чорапи и два чорапа от различни чифтове. — Не бих казал, че съм изненадан, че ги е оставил.
— Сам! — Кендра поклати глава.
— М-м, да. Това явно е човек, който знае, че никога не трябва да носи скъсано бельо. Какво би си казал персоналът на интензивното отделение, ако случайно те сгази камион?
Реган винаги си беше мислила, че лекарите и сестрите си имат по-неотложна работа от тази да обсъждат състоянието на бельото на пациентите си.
— Е, очевидно на него не му пука какво ще си помислим ние, когато го намерим — забеляза Кендра.
— Има ли нужда прислужницата от още парцали? — попита Сам, преди да пусне личното имущество на Ибън обратно в чекмеджето.
— Ибън беше прислужницата — изстена Кендра. — Ти непрекъснато се опитваш да ме успокоиш.
— Хайде да проверим банята — предложи Нора.
Всички се набутаха през вратата. Най-доброто определение за нея беше функционална. Бели плочки, бяла тоалетна и малка мивка, бяла вана със зелена полиетиленова завеса. Реган се съмняваше, че рафтовете за кърпи са затоплени. Не можеше да обвини Ибън, че е бил изкушен от удобствата на луксозната баня на стаята за гости, като например от ваната с олимпийски размери и подводен масаж. НО ТОВА НЕ ГО ПРАВЕШЕ КРАДЕЦ.
Полицаят отвори аптечката. „Друг източник на потенциално неудобно положение“, помисли си Реган. Познаваше един човек, който имаше навик когато ходеше на купони да влиза в банята преди да си тръгне, за да погледне в аптечката на хората и зад завесите на душовете им.
Но аптечката на Ибън беше празна, с изключение на шишенце „Тъмс“ на горното шкафче. Нямаше и следа от четка за зъби. Нямаше и никакви тоалетни принадлежности. Друг знак, че заминаването е било планирано.
— Казвате, че сте се запознали с Ибън Бийн чрез Олтайд? — попита офицер Уеб. — Препоръчвал ли го е и някой друг?
— Не. Луис беше толкова ентусиазиран, а Ибън работеше за него през последно време, така че ние просто приехме думата му — Предателството вече беше започнало да навлиза в Кендра. Лицето й стана червено. — Не мога да повярвам, че Луис ни направи това. Ще го удуша.
В апартамента на иконома имаше телефон. Тя отиде до него, набра информация и взе телефона на „Силвър Майн“. Когато се свърза с Луис, никак не подбираше думите си.
— Исках само да ти кажа, че твоят високо препоръчан приятел-иконом ни прецака. Може би вече знаеш за картината на Грант. Нашите не бяха дори и близки по стойност до тяхната, но все пак, бяха ценни. Избирахме си ги по чисто лични причини през последните двайсет години.
От другия край на телефона се чуваше бързо, несвързано ломотене.
„Докато успея да стигна до него, той ще бъде вече скапан“, помисли си Реган.
Кендра прекъсна сълзливите му извинения.
— О, млъкни — извика тя и тресна телефона. После излезе от апартамента.
Докато вечеряха, Сам и Люк се опитаха да разсеят Кендра.
— Имаме себе си и децата — каза Сам, — въпреки че те, изглежда, предпочитат видеоигрите си пред нас. Я се замисли, чудно защо ли Ибън не е прибрал и тях в чантата си. А имаме и добри приятели.
— Не забравяй здравето си — прибави Люк. — Най-ценната ти собственост — Той замълча. — Разбира се, ако това важеше за всички, аз отдавна да съм изхвърлен от бизнеса.
— Веднъж, преди години, полицията беше дошла у нас, защото алармата се беше задействала от вятъра — продължи Нора, като поръсваше пипер върху салатата си. — Когато видели хаоса в стаята на Реган, си помислили, че някой е влизал.
— Мамо! — раздразни се Реган.
Нора сви рамене.
— О, скъпа, историята е интересна. Слава Богу, прибрахме се преди полицията да започне да взема отпечатъци. Ние трябваше да ги информираме, че това е обичайният ред на нещата в стаята на Реган.
— Благодаря ти, че сподели тази история с другите — каза Реган като се протегна за филийка хляб. Опита се да прозвучи безгрижно, но вътрешно се тревожеше. „Аз съм трениран детектив, помисли си тя. Знаех, че Ибън е крадец. И то такъв, който не е имал само едно спречкване със закона, а с цяла кариера на престъпник, докато не попаднал на жената на полицейския комисар. Ще разбера какво се е случило с него“. Тя остави хляба на масата. „Не какво е станало с картините и къде ги е отнесъл, а именно какво е станало с него“. Някакъв инстинкт й подсказваше, че не ставаше дума за нормален случай на престъпник- рецидивист.
ГЛАВА ДЕВЕТА
— Реган, благодаря на Бога, че си тук — извика Луис, докато шофьорът й помагаше с чантите до фоайето.
От израза на лицето му Реган разбираше, че е почти обезумял.
— Всичко ще се оправи — успокояваше го тя. — Я, много ти е шик заведенийцето.
За един кратък сияен момент страхът на лицето на Луис се изпари.
— Зная — призна той.
Фоайето имаше атмосфера на клуб с ориенталски камъчета, които покриваха стария дъбов под, столове с високи облегалки, голямо огнище, маси със стъклени плотове, с подставки от еленови рога. „Рогата, помисли си Реган, изглежда са основен елемент от обзавеждането на Луис“. Те се показваха и от свещниците и изпод сенките на лампите.
На фона на червените тапети имаше множество картини и портрети. Зад рецепцията голямо стълбище водеше към втория етаж.
— Ресторантът е отзад — каза Луис, като взе куфара и тръгна към стълбището. — Хайде най-напред да оставим багажа в стаята ти.
Реган го последва през фоайето. Докато минаваше покрай рецепцията, администраторът, с тен на целогодишен скиор, се обади.
— Луис, искаш ли да изпратя някой за чантите?
— Малко късно се сети, Трип — клъвна го Луис и се закатери по стълбите.
„Напрегнат е“, реши Реган. Оредяващата кестенява коса на Луис беше вързана на малка опашчица. Виждаха се посивели кичури, които вероятно се умножаваха всяка минута.
Въпреки че беше съсипан от нерви, във великолепното си червено вечерно сако и памучни панталони Луис все още изглеждаше като феодал.
— От къде взе тези страхотни портрети? — попита Реган, спирайки се да ги разгледа набързо, докато се качваше на втория етаж.
