отдадат почитта си на Бъртън Спуунфелоу.
— „Завръщане у дома“ отразява духа на ранните години, които, разбира се, са били толкова важни за дядо ви — с тих и почтителен глас й беше казал един от тях. — Да я окачим в нашия музей би било заслужена почит за него.
— Ами неговият портрет? — практично бе попитала Жералдин. — Защо не го искате?
— Ами-и-и — беше казал един от членовете на комитета, — ние не искахме да бъдем егоисти. Мислехме, че ще искате да я задържите.
— Ако ви дам „Завръщане у дома“, ще искам специална стая в музея, посветена на моя дядо. И в нея ще висят и двете картини.
За десетки от секундата членовете на комитета се бяха съгласили единодушно, изтъквайки колко хубава е идеята. Те казаха на Жералдин за организираното от тях коледно парти, което според тях щяло да бъде най-голямата атракция на сезона в Аспен. Тя трябвало да дойде и да бъде почетен гост. Жералдин, под влияние на изключителното си гражданско съзнание, предложи да участва в подписката и всички приходи от билетите да бъдат предоставени на музея. „Аз нямам на кого да оставя парите си и тъй като споменът за дядо е жив…“
Членовете на комитета за малко не паднаха от столовете си.
Няколко седмици по-късно отново й се обадиха, за да я осведомят за последните си планове за партито и музея.
Сега те бяха решили да преобразят всички стаи, за да изглеждат така, както биха изглеждали в края на миналия век и посетителите да почувстват, че са в старо миньорско селище. Може би Жералдин има някои дреболии в плевнята, които би желала да дари.
— Плевнята не е чистена от десетки години — отвърна им тя. — Това е добро извинение.
— Нещичко, каквото и да е, което може да има историческа стойност. Аз мога да ви помогна, ако желаете — беше настоял Тед Уймз.
Жералдин бе отхвърлила предложението.
— Искам да остана насаме със спомените си — категорично му заяви тя. — Когато съм готова и се почувствам зле, ще ви се обадя за помощ.
Сега, докато ставаше от люлеещия се стол, вдървените й кокали я караха да чувства всеки ден от седемдесет и пет годишния си живот.
— Да тръгваме, момиче — каза си тя. — Денят тече. Ако искам да направя нещо в този плевник, трябва да започвам.
Вече беше направила няколко интересни открития, като стари плювалници, които са били използвани в салона и чифт избелял работен комбинезон, който, мислеше си тя, може да се изложи като символ на работническата етика.
Жералдин мина бавно покрай портрета на дядо си, изправен пред заведението и го поздрави, както правеше всяка сутрин. Искаше да го запази в къщи чак до нощта на партито.
— Ще идвам да те посещавам всеки ден — каза тя на глас докато си закопчаваше жакета.
Отвори входната врата, пристъпи в предверието и се наведе да вдигне вестника. Беше вече готова да го захвърли в дневната, когато видя заглавието.
— По дяволите! — изръмжа тя и се върна обратно в къщата, за да се обади по телефона.
ГЛАВА ОСЕМНАЙСТА
— Това е! Аз съм разорен! — извика Луис, когато Реган се появи на вратата на офиса му.
Трип, младият служител, който беше на бюрото, когато Реган пристигна, стоеше там с посърнало лице.
— Какво се е случило? — бързо попита тя, разкопчавайки скиорското си яке.
Луис размаха ръцете към Трип.
„Кажи, кажи, кажи!“ — Очите на Луис бяха насълзени и лицето му изглеждаше така, сякаш кръвното му беше високо, колкото надморската височина. В ъгъла близо до бюрото му бръмчеше малък овлажнител, вкарвайки фина мъгла от хладен въздух в напрегнатата обстановка.
Трип прокара ръката си през огряната си от слънцето коса. Реган седна на тапициран стол срещу античното бюро на Луис. Трип седна на съседния.
— Какво става? — отново и нетърпеливо попита Реган.
— Моят приятел Джейк, който работи в един ресторант в другия край на града…хубаво местенце е… — започна Трип.
Луис изохка.
— Както и да е, той ми се обади преди няколко минути. Каза, че Жералдин Спуунфелоу, тази, която спонсорира партито и дари картината, е побесняла, защото Луис препоръчал бивш затворник за работа в Аспен и не казал на никого…
— И…?
— Тя се обадила в онзи ресторант и попитала дали са свободни. Тя иска историческият комитет или какъвто е там, да премести голямата веселба от тук, там.
— Разбираш ли, Реган? — жално попита Луис.
— Защо това е толкова важно за нея? — запита тя на свой ред.
— Защото тя е повела кръстоносен поход срещу престъпността. Изкарва си на мен това, че лошият Ибън отново започна със старите си номера — Луис удари по бюрото си. — Получих удар.
— Спокойно, Луис — предупреди го Реган. — Нещо да ти донеса?
— Чаша кафе?
— Никакво кафе сега. Трябва ти нещо успокояващо. Какво ще кажеш за малко билков чай?
— Все едно. Трип, ти иди да го донесеш — изръмжа Луис.
„Убий пратеника“ — помисли си Реган.
— Веднага, човече — щастлив, че ще се махне извика Трип.
— Билков чай за двама и чиния със сладки.
Трип вдигна палци нагоре, което накара Луис да извика „По-бързо!“
— Кажи ми повече за тази Жералдин — попита Реган след като вратата се затвори след Трип.
Луис й метна папката през бюрото. Тя я разгърна и бегло прочете статията от Аспен Глоуб. Погледна към Луис.
— Да отидем да я видим.
— Страх ме е — изхленчи той.
— Престани! Какво пък толкова може да се случи?
— Ще ни каже, че окончателно премества партито.
— Правилно.
— Което ще рече, че аз съм разорен. Всички тези знаменитости, които бях поканил за четвъртък вечер. Всички щяха да ме видят в списание Пипъл!
— Луис, отиването до Жералдин няма да навреди, може само да помогне; още повече, че то е единствената ни надежда.
— Може би утре.
— Днес, Луис.
— Този следобед.
— Сега.
— Нека се обадим първо.
— Не. Може да не е съгласна да ни види.
— Не е учтиво. Майка ти никога ли не ти е казвала, че не трябва да се изтърсваш неканен на гости?
— Луис — твърдо каза Реган. — Обличай си палтото.
— Ами чая? — попита той.
— Може да си направим чай-парти с Жералдин — Реган стана. — Ще го направим много цивилизовано — тя го хвана за ръката и го издърпа от мястото му. — Тази Жералдин изглежда е с характер.
