— Нарича се отстраняване на мръсотията. Харесва ли ти?
Луи я прегърна.
— Скъпа, просто съм влюбен в нея. Къде ще я сложим?
— Какво ще кажете над огнището? — предложи Кит.
— Огнището, както винаги, е центърът на къщата — каза Реган.
— Където картината принадлежи — добави Кит.
Трип дойде със стълба и инструменти, нужни за да закачат Луи на стената. Поспориха колко високо трябва да го окачат, но накрая всичко беше готово и Трип слезе от стълбата, за да огледа ефекта.
— Бих казал, че изглежда страхотно.
Луи светна.
— Реган, ще се разплача.
— Не сега, Луи. Разрешено ти е да плачеш само ако вечерта се окаже провал.
— РЕГАН! — запротестира той.
Реган се засмя.
— Отрежи ми главата, крал Луи, ако всичко не е идеално. Не се тревожи. Сега ние с Кит ще се махнем от тук за няколко часа. После ще се върнем, ще се приготвим и ще изпием един аперитив с теб.
— Звучи чудесно, Реган. Всичко ще мине добре тази вечер, нали? — звучеше като дете, което моли за нещо.
— Разбира се, Луи — отговори Реган и когато тя и Кит излязоха, добави: — Само ми се иска наистина да бях убедена в това.
Дори след цял следобед страхотно каране, досадното й предчувствие не беше изчезнало.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА
Ибън и Беси слушаха как Уилийн и Джуд опаковаха нещата си.
— Толкова ме е страх, Ибън! — прошепна Беси.
— Нищо не е свършило, докато не свърши — отговори той със свито гърло.
Знаеше, че не е кой знае какво успокоение. Когато чуха Джуд да казва на Уилийн да сложи картината на Кендра в колата на Ибън, той сериозно започна да се притеснява. „Защо го правят? — чудеше се. — Никога няма да вземат колата ми с тях. Всяко ченге в щата би трябвало да е нащрек за нея.“
— Не искам да се появявам на партито прекалено рано — чуха Уилийн.
— Трябва да отидем достатъчно рано, за да си намерим добро място за паркиране — отговори й Джуд. — Ако не си осигурим бързо измъкване с картината, си търсим белята.
Шумът от отварянето и затварянето на кухненско шкафче се промъкна в спалнята.
— Всичко е готово за когато се върнем — каза Уилийн.
— Внимавай! — изкрещя Джуд.
Ибън и Беси замръзнаха, като го чуха да казва:
— Това е хлороформ, глупачето ми.
На другия край да града Койотът пусна радиото си. Докато наблюдаваше как Уилийн и Джуд опаковаха багажа си, сам се зае с част от своя. Трябваше да разглоби оборудването си за наблюдение за в случай, че му се наложи да се измъква набързо довечера.
Преговори си плана на ум. След като картината изчезне, ще настане голямо объркване. Ще я сложи в двойното дъно на колата, където вече лежеше другата картина на Бийсли. Нямаше да има проблем да паркира колата си само на няколко метра от аварийния изход на столовата.
Да слушаш Джуд и Уилийн беше освежаващо. Моментът на опасността и веднага след това на триумфа вече наближаваше.
— Чао, чао, мой човек — каза той изключвайки радиото и вадейки щепсела от контакта. — Ще се видим довечера.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА
Марвин Уинкъл беше в самолет на хиляди метри над Илиноис и се наслаждаваше на коктейла си. Беше нетърпелив като дете на Коледа, всеки нерв в него потръпваше от вълнение. „Носител на добри знамения, това съм аз,“ помисли си той.
Всичко беше толкова невероятно.
Само почакай докато Жералдин чуе новините. Беше сигурен, че няма да има нищо против това, че вместо да й се обади по телефона, си беше стегнал един малък куфар и беше изхвърчал за летището, връщайки се обратно в къщи само веднъж, за да грабне късите ски, които имаше още от гимназията. Може би след като беше свършил такава хубава работа Жералдин щеше да го накара да остане в Аспен. Като се имаше предвид, че е седмицата преди Коледа и хотелите взимаха по-високи такси, сигурно щяха да го поканят да остане в Спуунфелоувата обител.
Той се загледа в телефона, закачен за седалката пред него. Изглеждаше толкова примамливо. Просто пъхни кредитната си карта и се обади където искаш.
Дали да не се похвали? Защо пък не? Двете уискита си вършеха работата, а и беше в празнично настроение. Тананикайки си „Зимна магия“, той бръкна под седалката пред себе си и издърпа износения си черен куфар. Натискането на бутоните от двете страни по едно и също време винаги малко го възбуждаше. Подобният на пистолетен изстрел звук на отварящите се закопчалки, изхвърчащи настрани и удрящи се глухо, за да привлекат внимание, го накара да се усмихне. Само заради удоволствието той ги затвори и ги изстреля отново. И после пак.
Човекът от съседната седалка, с който се беше опитал неуспешно да завърже приятелски разговор, го погледна намръщено.
Уинкъл въздъхна и извади портфейла си. Обичаше да го държи в куфара, защото знаеше, че джебджиите са навсякъде, особено по време на празниците. Откри, че повърхностно изучава шофьорската си книжка, която беше малко оръфана по краищата и после изважда кредитната си карта.
Все още с куфара в скута си, той я мушна в телефонния апарат и набра номера си. Секретарят се включи на второто повикване, което значеше, че има оставено съобщение. Набра секретния си код и изчака, докато електронния глас го уведомяваше, че има едно съобщение.
Изведнъж гласът на Жералдин Спуунфелоу се разкрещя в слушалката четирсет хиляди фута над земята. Уинкъл се опита да се усмихне, като се надяваше, че съседът му не чува какво казва записаният й на касета глас.
— Ще си наема друг детектив, ако продължавам никога да не мога да те намеря по телефона. ОБАДИ МИ СЕ!
Уинкъл седеше и гледаше през прозореца на самолета, когато телефонът прещрака в ухото му.
Натисна бутона за прекъсване, защото не искаше да бъде таксуван още една минута и сви рамене.
„Е, добре, — помисли си той. — Не искам да й се обаждам сега. Ще й кажа добрите новини на партито довечера. Отивам директно там щом се приземим. Ще бъде толкова щастлива, че ще накара всички журналисти да ни снимат. — Той разклати кубчетата лед в чашата си. — Кой знае? След тази вечер може би ще ме имат за новия Шерлок Холмс.“
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ОСМА
Жералдин седеше пред огледалото и закачаше една сребърна брошка на черната си рокля с високо деколте. По принцип отбягваше да носи бижута, но в чест на дядо си беше решила, че тази вечер ще носи сребро. Имаше роклята от повече от двайсет години и я бе носила само на малкото официални събития, на които беше присъствала.
Днес бе написала речта си. Това означаваше, че се беше откъснала от дневника му, но вълнението от предстоящата вечер започваше да се натрупва в стомаха й този следобед. Най-накрая дядо й щеше да получи част от признанието, което заслужаваше. Аспен щеше да се изправи на крака и да разбере заслугите
