ли знае?
Той се отдръпна назад, така че да не го забележи, когато се втурне в коридора към дамската тоалетна, където знаеше, че няма да намери Уилийн. Може би нямаше значение. Какъвто и инстинкт или информация да я беше тласнал след Уилийн, сега нямаше да й помогне. Докато наблюдаваше, забеляза как Джуд пъхна двете си ръце в джобовете. Знаеше, че от единия ще извади газова маска и очила, а от другия — пистолет, който ще изпрати няколко сачми със сълзотворен газ във въздуха. Комбиниран с рязкото потапяне в абсолютна тъмнина, задушаващият газ щеше на изплаши и да обездвижи нищо неподозиращите гости. Джуд веднага щеше да вземе картината и заедно с Уилийн щяха да се качат в колата си, която, както Койотът беше забелязал, бе паркирана много удобно, и щяха да изхвърчат към къщата си, където той щеше да бъде неочакваният гост.
„Остави другите да свършат мръсната работа, — помисли си койотът. — Това винаги е било най- доброто.“
След няколко секунди светлините щяха да изгаснат и Джуд щеше да изстреля сачмите. Сега той беше точно до десните стълби за подиума. Щеше да се измъкне с картината.
Койотът избърза към аварийния изход вляво, точно до балната зала.
Марвин Уинкъл намираше, че е много изнервящо да караш по планинските пътища към Аспен. И, разбира се, беше започнало да вали. Напредваше много внимателно, страхувайки се, че може да се хлъзне някъде и да отлети в небитието. Още веднъж се сети за маратонския вестоносец, който в момента, в който обявил победата, бе умрял.
В резултат на внимателното му каране вече беше единайсет без една, когато най-сетне пристигна в „Страноприемница «Сребърната мина»“. Паркинга беше пълен. Знаеше, че Жералдин трябва да говори в единайсет и искаше да я чуе.
„Има ли някакво значение?“ помисли си той като паркираше, блокирайки някакъв западнал фургон. Това беше най-близкото място, което можа да намери до хотела, без да запушва пътя на колите на инвалидите. „Няма никакво значение. Ще се измъкна преди останалата тълпа. Искам да чуя речта на Джералдин, и после ще дойда да я преместя.“
Забърза към залата за банкети и пристигна тъкмо на време, за да види за момент Жералдин и да чуе първите й думи. В следващия миг лампите изгаснаха и той започна да кашля.
В момента, в който светлините загаснаха и газовите сачми се пръснаха във въздуха, Койота се втурна навън към колата си, виждайки за част от секундата как Джуд тича непохватно, понесъл обемист предмет. Той и Уилийн скочиха в колата си и потеглиха.
Койота скочи в своята, за да ги последва и започна да псува. Някакъв глупак беше паркирал точно зад него. Започна да върти яростно волана, придвижвайки се със сантиметри напред-назад, докато най-накрая успя да заобиколи камарата, която беше блокирала пътя му. Но преди да успее да потегли и да последва колата на Джуд, вратата за пътници се отвори.
— Трип — извика Реган кашляйки, със сълзящи очи. Тя бързо се настани зад него. — И ти ги видя! Давай след тях!
Само няколко минути преди това Енгъс седеше сияещ и гледаше как Жералдин беше придружена до сцената. Хубавичкото момиче беше станало красива жена. Беше го поканила да седне на масата й и вечерта бе минала в разговори за старите дни. Когато се пошегува с нея за това, че го беше отхвърлила, когато той искал да я ухажва, тя потупа ръката му и той можеше да се закълне, че очите й се навлажниха.
— Е, може пък да е имало причини, за които ти нищо не си знаел — отвърна му тя. Беше много доволна да разбере, че той се връща да живее отново в Аспен.
Енгъс се облегна назад и се приготви да се наслаждава на обръщението й. Човекът от историческия комитет направи хубаво встъпление, такова, каквото Жералдин заслужаваше. Колко души бяха направили толкова, колкото нея за този град? Енгъс се намръщи. Този тип, който беше наел вилата, която той искаше да купи, се промъкваше към сцената. В бара Енгъс беше разпознал жена му, тази, която се правеше на толкова приятелски настроена, но не му даде да разгледа къщата. Надяваше се, че този не е някой от онези глупаци с фотоапаратите, които ще започнат да светят със светкавиците си в лицето на Джералдин, докато тя говореше. А ако беше, Енгъс щеше да се увери, че го е спрял.
Когато Жералдин започна да говори, мъжът, който бе предмет на вниманието му, бръкна с ръце в джобовете си. „Какво прави той?“ Очите на Енгъс се свиха. „Какво е това откачено нещо, което си слага на лицето?“
Лампите изгаснаха и залата се изпълни с писъци. Чуха се няколко автоматични изстрела от там, където стоеше мъжът. С едно инстинктивно движение Енгъс скочи от мястото си, изтича няколкото фута до сцената и скочи на нея. Протягайки ръка, той напипа задушаващата се, кашляща, разярена Джералдин.
Докато Трип намусено се измъкваше от паркинга, тълпи задушаващи се, задъхани хора започнаха да се изливат от изходите на ресторанта. Реган с ужас се сети, че майка й и баща й може да я търсят в района на тоалетните. Но така или иначе нищо не можеше да направи.
Когато стигнаха до пътя, вече нямаше и следа от другата кола, но Трип зави надясно без да спира. Тя знаеше, че той не може да е видял на къде тръгва колата.
— Трип — каза тя, държейки се на дръжката на вратата, — от къде знаеш накъде да караш?
— Обслужвах ги в ресторанта вчера. Знам къде са отседнали.
Реган се отпусна назад.
— Те ти казаха? — попита тя невярващо. — Това е последното нещо, което биха направили. Може въобще да не отиват натам сега.
— Имаш ли по-добро предложение? — тросна й се Трип.
Шокирана, Реган го погледна, но после реши да не обръща внимание на тона му, защото той просто е разстроен от това, което се случи току-що. Очите й още сълзяха там, където газът ги беше опарил. Но сега, на бледата светлина на таблото, тя видя, че неговите са сухи и в тях нямаше и следа от психическо объркване.
За пръв път забеляза телефона на седалката между тях.
— Дай да се обадя на полицията! — каза тя. Вдигна го и тръгна да набира, но преди да е успяла да натисне и първия бутон, той го грабна от ръцете й и го захвърли в задната част на фургона. Задната седалка беше пропаднала и тя го чу да се приземява някъде около страничния прозорец.
— Развален е — изръмжа той.
„Сега вече е сигурно,“ помисли си тя. Нещо не беше наред с Трип. Измъчващото я чувство за опасност я накара да погледне напред, докато той караше, без да се замисля за посоката. Един крадец би ли говорил свободно пред келнер? Не, той трябва да е от бандата им. Беше логично. Работеше в ресторанта и можеше да им каже къде е главният превключвател. Бил е навън, когато сълзотворния газ избухна. Кара толкова бързо, защото знае къде да ги срещне. Колата му е пълна с личните му вещи. Сърцето й ускори пулса си и тя разбра, че не трябва да му дава да разбере, че го подозира.
Снегът се трупаше бързо. Беше трудно да видиш на повече от няколко фута напред. Чу го да псува под мустак.
— Какво става? — попита тя внимателно.
— Пропуснал съм един завой някъде.
Зави опасно бързо на сто и осемдесет градуса и колата започна да се пързаля. „Всичко се обърква,“ помисли си ядосано той, като я стабилизираше. Първо този скапан автомобил, който му беше запушил пътя. После и Реган, която му се набута в колата. Е, това си беше нейният лош късмет. Имаше намерение да свие картината на Бийсли от колата на Джуд, когато те отидеха да се преоблекат в къщата си. Ако излезеха преди да е свършил, проблемът си беше техен. Но сега вече беше твърде късно за това. Беше загубил повече от пет минути и с всяка измината секунда рискът, че ще се измъкнат с картината, ставаше все по- голям.
От една пресечка в дясно той забеляза проблясване на приближаващи се фарове. Настъпи спирачките, когато две коли изхвърчаха на пътя и се разминаха с тях, отивайки в обратната посока. Трип знаеше, че
