— Има едно нещо, за което няма да ни се налага да се тревожим — че някой може да ни обвини, че сме нормални — отбеляза Реган.
— Не мислиш ли, че нормален звучи малко тъпо, а, скъпа? — попита Нора. — Освен това никой не е нормален. Огледай се само.
— Нашият проблем е, че вие трябва да душите, а не да се оглеждате. Ще спрем пред частния самолет в свръх дълга лимузина със завески по прозорците.
— Кендра няма да има нищо против. Ще го намери за забавно — каза Нора и затвори предната врата след тях. — Не е ли чудесен този коледен венец?
Люк и Нора влязоха отпред при шофьора. Реган се сви отзад, мислейки си за деня, когато ще може да се вози на същото място, но в хоризонтално положение, със завинаги затворени очи.
Четирийсет и пет минути по-късно, след като изслушаха презаписаното специално коледно шоу, те спряха пред частния самолет на Кендра и Сам. Хората по магистралата се взираха в прозорците на катафалката и с изумление откриваха, че хората вътре се смеят, а шофьорът потупва кормилото с юмрук, кикотейки се.
„Благодаря ти, Аймъс“, помисли си Реган, като се подсмихна на имитацията на песента за дядо Коледа в изпълнение на популярната из цялата страна дисководеща, „че ни направи още по-странни от обикновено“.
— Весела Коледа — поздрави ги Кендра. Огненочервената й коса и морскозелените й очи трептяха. Сам стоеше до нея, белокос, с хладни сини очи и заслепяваща усмивка. Двамата изглеждаха като реклама на хубавия живот.
— Добре дошли — прогърмя Сам. — Реган, радвам се да те видя.
— Благодаря за пътешествието. Това е единственият начин да полетим.
— Къде ти е билетът? — попита я Сам.
— Какво — възкликна Реган с объркано изражение.
Сам я потупа по гърба.
— Шегувам се.
Реган се засмя.
— Ще се жертвам.
На борда синовете на семейство Ууд, четиринайсетгодишният Грег и петнайсетгодишният Патрик, играеха на видеоигрите. „Изглеждат толкова млади“, помисли си Реган. И двамата бяха хубави деца. Тя се замисли колко ли момичета на тяхната възраст сега зяпат стените на стаите си, лекувайки разбитите си от тези двамата сърца, търсейки утеха в любимите си пасажи от любовната литература.
Момчетата й се усмихнаха стеснително, което беше в рязък контраст с редицата обици на ушите им. „Боже, чувствам се стара“, помисли си тя.
Кендра раздаваше шампанско.
— Реган?
— Благодаря, Кендра — отпи една глътка, като усещаше, как мехурчетата гъделичкат носа й. — Луис иска да е сигурен, че ще бъдем на неговото празненство. Той много се вълнува.
— Ние вече имаме билети. Точно от това се нуждае Аспен — още едно нощно заведение. Надявам се, че няма да се изложи.
— Отварянето на ресторант е рискована работа — каза Сам.
— Да, както и правенето на пиеси за Бродуей — засмя се Кендра.
— Работата ми може и да не е сред най-вълнуващите — каза Люк, — но съм щастлив да кажа, че спадът при нея е най-нисък, в сравнение с всеки друг бизнес на тази славна земя.
— Всички се радваме за теб, Люк — каза му Нора.
— Наистина, Луис е голям късметлия, че благотворителното тържество за Асоциацията за спасение на миналото на Аспен ще се състои при него — каза Кендра. — Разбрах, че конкуренцията е била жестока. Той успял да се подмаже на комитета.
— Той ми каза, че наистина иска да превърне заведението си в част от идеала на Аспен — обади се Реган.
— Какво е това? — попита Люк. — Някаква нова глупост?
— Татко — Реган се обърна към него. — Сериозно е. Аспен не иска да става свръхмодерен. Откакто е станал толкова известен, аспенци истински се борят да запазят очарованието на малкото градче. Луис смята да изложи работите на местни художници. Обещал е също да спонсорира седмичните литературни четения в задната стаичка.
Грег погледна Реган и се прозя.
„Разликата между поколенията подава грозната си глава“, помисли си Реган.
— И какво правят на тези четения? — попита Сам.
— Всеки става и чете каквото е подготвил. Може да е разказ или стихотворение. Някой може да донесе китара и да попее.
— Ще си стоя в къщи и ще гледам как растат ноктите на краката ми тази вечер — каза Люк.
— Татко, невъзможен си? — Реган протегна чашата си за още шампанско.
— Това е отживелица на старите кафенета — каза Кендра ентусиазирано. — Нора, трябва да отидеш и да им прочетеш някой от твоите разкази. Ще умрат от страх.
Нора остави чашата и драматично прочисти гърлото си.
— Беше тъмна, буреносна нощ …
Сам се засмя.
— Вятърът духаше силно през стъклата на прозорците …
— Някъде изкънтя изстрел … — продължи Нора.
— И мен ме извикаха на работа — измънка Люк.
Смехът на Кендра беше дълбок, сърдечен и приятен. Реган я погледна и се усмихна, радостна да я види напълно отпусната. В средата на четирийсетте, Кендра беше добра актриса, чиято кариера досега беше преминала изцяло в телевизията. Реган знаеше, че Кендра е споделила с Нора, че се притеснява за дебюта си на Бродуей.
— Добре, приятели — каза пилотът. — Готови сме за тръгване. Моля, затегнете коланите си.
— Следваща спирка — каза Нора, като зае мястото си — Аспен и нашият усмихнат пазач Ибън …
ГЛАВА ПЕТА
АСПЕН
Неделя, 25 декември
Луис беше обзет от чувството на нервно благополучие. Нещата вървяха добре. Нямаше нито една празна маса за коледната закуска.
Заведението беше пълно. Келнерки, които вземаха поръчките и препълваха чашите с кафе и шампанско, клиенти, поздравяващи се с въздушни целувки и деца, сграбчили любимите си играчки. А беше отворено отдавна. Отзад тихо звучеше коледна музика, а навън валеше сняг.
„Всичко е идеално, помисли си Луис и заглади реверите на червения си кадифен смокинг. Ако можеше да продължи така и да мине голямото събиране в Четвъртък, щях да си отдъхна“.
Вече няколко месеца, докато разходите за изграждането на ресторанта растяха Луис се чувстваше като Страхливия лъв от „Магьосникът от Оз“ — прекалено уплашен, за да спи и страхуващ се от вещици, летящи на метли над главата му. За Луис те всички бяха с лицата на инвеститорите му.
Семейство Грант беше настанено на една от централните маси. Те бяха организирали голямо парти миналата нощ и бяха част от висшето общество на Аспен. Ивон и Лестър имаха две малки деца. През последните няколко години редовно организираха празненства за Бъдни вечер, където децата на всичките им приятели посрещаха Дядо Коледа. Ивон жестикулираше към Луис.
Той забърза към нея. Ивон беше хубава жена, без никакви признаци на умора, каквито повечето млади жени имаха, особено по празниците. Тя изглеждаше свежа и отпочинала. „А и защо не, помисли си Луис, вероятно не е измила и една чиния от десет години насам“.
— Луис, скъпи — каза тя и постави накичената си ръка с хубав маникюр върху неговата. — Наистина трябва да се обадя на икономката си и да я помоля да направи повече ябълков пай за довечера. Забравих
