да й кажа, че сме поканили още няколко души.
Без да продума, Луис бръкна в джоба си и извади клетъчния си телефон, задължителен елемент в добрите заведения. Той го отвори и церемониално го подаде.
— Мадам, …
— Благодаря ти — Ивон започна да набира номера, след това се намръщи и се обърна към мъжа си. — Сладурче, как ни беше номерът? Винаги го бъркам с този в къщата ни на Хаваите.
Лестър извади черния си бележник и провери.
— Позволи ми — каза той любящо, взе телефона и после й го върна.
Ивон се усмихна на децата си и махна въображаемо мъхче от модния си ръкав, докато чакаше Беси да се обади.
— Джош, миличък — обърна се тя към сина си. — Защо не хапнеш още малко?
— Не искам — обясни четиригодишният й син.
— Само няколко малки, сладички хапки за мама.
— Не.
Накрая тя заприказва.
— Беси, къде се бавиш толкова? — Усмивката й бързо изчезна. — какви ги говориш? Чакай. Лестър, картината на Гуглион от библиотеката … Ти ли си я преместил?
— Разбира се, че не!
Ивон започна да говори превъзбудено.
— Беси отишла там да чисти с прахосмукачката преди няколко минути и открила, че картината я няма. Никой не би трябвало да е бил там вчера, децата с дойката бяха в кръглата стая, а ние бяхме в хола. Кой може да я е взел? — Тя се обърна към децата. — Видяхте ли някой да влиза в библиотеката?
— Никой, освен Дядо Коледа — отговори Джош пръв. — Той ме попита и аз му казах, че там има малка тоалетна, но вероятно ще е твърде дебел, за да я използва.
— Дядо Коледа! — изпищя Ивон. — Той е взел безценната картина. Къде може да я е отнесъл?
— Той каза, че ще се върне отново на Северния полюс — практично обясни петгодишната й дъщеря, Джули. — Пътят е дълъг и той трябваше първо да мине да се изпишка.
Луис почувства, че в него са надига вълна от страх, когато другите посетители започнаха да зяпат. „Какво съм направил?“ — помисли си той.
Когато наближиха Сарди Филдс, летището на Аспен, Реган погледна през прозореца. „Каква гледка“, помисли си тя. Покритите със сняг Роки Маунтинс ги заобикаляха. Голи и величествени, със назъбен релеф, но въпреки това, красиви, те сякаш приветстваха самолета, когато той започна да се снижава.
— Погледнете тези иглолистни гори — каза Нора, жестикулирайки към множеството редици от величествени дървета, плъзнали по склоновете на планината.
— Грандиозно — промърмори Грег, като надникна през прозореца.
— Велико — съгласи се Патрик.
— По някакъв начин ми напомня за коледната ни елха в къщи, мамо — каза Реган.
— Това дърво съм го мъкнал на рамо по цялото стълбище от мазето — изнегодува Люк.
— На три парчета, в картонена кутия — каза Реган. — И венчетата се търкаляха по дъното. Татко, ти си истински Пол Бъниан.
— Тук съм съгласна — каза Нора.
— Гледката наистина ми харесва, но вече нямам търпение да кацнем на земята — отбеляза Кендра. — Приземяването тук винаги ме е изнервяло.
— Ние сме много, много над морското равнище — Сам се обърна към Люк и Нора. — Трябва да карате по-полека първите дни. В каквато и форма да сте, липсата на достатъчно кислород тук може да ви причини неприятности. Световъртеж, слабост, а понякога и инфаркт. И при това, преди още да сте стъпили на пистата.
— Сам, моля те — промълви Кендра.
— Съжалявам, скъпа. Освен това, сигурно не е нужно да го казвам на тях. Те са карали и друг път ски.
— Може би, но се надявам, че тук има писти и за начинаещи — коментира Нора.
— От тук не изглежда така — каза Реган, — но ще се оправим някак.
— Откакто си изкълчи рамото на една ледена пързалка в Ню Джърси, Нора винаги е била малко неспокойна през зимата — обясни Люк на семейство Ууд.
— Колко жалко — каза Кендра съчувствено. — На коя пързалка се случи това?
— В къщата на Райли — подсмихна се Реган. — Пързалката беше нашият паркинг.
Няколко минути по-късно те се приземиха сред море от частни самолети. От Ибън нямаше и следа, така че багажът им беше внесен в малкото летище.
Кендра се огледа в очакване.
— Той винаги е толкова стриктен — измърмори тя.
— Абсолютно точен — потвърди Сам.
Кендра изтича до един телефон и набра номера на къщата. Изчака, потропвайки с крак, докато се свърже и погледна часовника си.
— Вече е четири и петнайсет. Не мога да повярвам, че не е тук. Това е телефонният секретар. Ибън, Кендра е. Ние сме на летището и се чудим къде си. Ще те чакаме отпред.
— Ибън сигурно ще дойде всеки момент — увери Сам Кендра и се обърна към семейство Райли. — Този човек наистина е много добър. Не можеш да намериш друг като него за милиони години. Грижи се за къщата като за своя. Винаги е усмихнат. Доста добър готвач е, а освен това знае как де сервира официална вечеря. Бил е сервитьор.
Реган беше чувала от Луис историята за вечерята, когато Ибън, сервитьорът, се опитал да отмъкне бижутата на жената на полицейския началник.
Петнайсет минути по-късно, Сам обяви.
— Време е да вземем някакво решение. Хайде всички да се набутаме в две таксита.
След като уредиха две коли за багажа, Кендра се качи в първото такси заедно с Реган, Нора и Люк, а Сам и момчетата ги последваха във второто.
— Какво славно място е това — възкликна Нора, когато потеглиха, възхищавайки се на планинските пейзажи от двете страни. Небето се смрачаваше и те се насочиха към хълмовете, минавайки покрай няколко къщи.
— Винаги имам толкова много енергия, като дойда тук! — каза Кендра. — Има нещо във въздуха — Тя се наведе напред и инструктира шофьора да завие надясно към частния мост.
След завоя равният пясъчен път, по който се движеха, беше обграден от покрити със сняг смърчове и борове.
— Все едно, че сме в праисторическата ера — въздъхна Нора — Чудесно е.
Но когато наближиха разпрострялата се къща, скътана в полите на планината, Кендра шокирана видя, че тя е абсолютно тъмна. Нямаше приветстващи светлини. Нямаше и следа от живот.
— Не разбирам — промърмори тя. — Надявам се, че нищо не му се е случило — и се втурна навън от таксито с ключове в ръка.
Нора, Люк и Реган я последваха унило.
Кендра бързо отключи вратата и я отвори.
— Алармата не е включена.
„Лош знак“, помисли си Реган.
Страничната врата водеше към пространството, което представляваше кухня и всекидневна заедно. Кендра светна лампите. Кухнята беше в идеален ред, с изключение на няколко чинии за зърнени каши в мивката, на които пишеше ИБЪН с големи оранжеви букви и съответстваща ИБЪН-чашка.
— Къде ли е намерил съдове с такова необикновено име? — почуди се Нора на глас. — Реган, спомняш ли си когато беше малка и плачеше, защото така и не можахме да ти намерим нещо с твоето име? Нито табелка за колелото ти, или ключодържател …
