му. После пак се обърна към Йошинака: —
—
—
— Ей, Родригес, какво толкова? Дай ги на Йошинака-сан. Всичко това няма нищо общо с теб или с мен, а е заради дамата, Тода Марико-сама. Тя е там, в онази стая. Нали ги знаеш колко са чувствителни на тема оръжие в близост до някой даймио и техните жени. Цяла нощ ще спорим, знаеш ги какви са. Какво значение има? Португалецът се усмихна пресилено.
— Прав си, защо не?
Той се поклони като придворен, но без искреност, разкопча ножницата на рапирата си, извади и пищова и ги подаде на Йошинака. Той махна на един от самураите, който ги пое и хукна към портата, сложи ги на земята и застана на пост да ги пази. Родригес понечи да се качи по стълбите, ала Йошинака учтиво, но същевременно твърдо го помоли да спре. Втори самурай излезе напред да го претърси. Побеснял, португалецът отскочи назад.
—
Самураите се нахвърлиха отгоре му, сковаха му ръцете и старателно го претършуваха. В ботушите му откриха два ножа, още един, завързан под лявата му ръка, плюс два малки пищова — единият скрит в подплатата на палтото му, а вторият под ризата, откъдето извадиха и малко плоско шише.
Блакторн разгледа пищовите. И двата бяха заредени.
— И другият ли беше зареден?
— Да, разбира се. Тук сме на враждебна земя, ако не си забелязал, англичанино. Кажи им да ме пуснат.
— Това не е обичайният начин да се посещава нощем приятел.
— Нали ти казвам — тази земя е враждебна. Винаги ходя така въоръжен. Ти не ходиш ли въоръжен? Господи! Кажи им на тези диванета да ме оставят на мира!
— Това ли е всичко?
— Разбира се — кажи им да ме пуснат, англичанино!
Блакторн подаде пищовите на стоящия наблизо самурай и пристъпи напред. Пръстите му внимателно опипаха вътрешната страна на широкия кожен колан на португалеца. От тайна гънка измъкна тънка, много гъвкава кама, изработена от най-фина стомана-дамаскиня. Йошинака изруга самураите, които пребъркаха Родригес. Те се извиниха на Блакторн, но той не откъсваше очи от Родригес.
— Още? — попита с камата в ръка.
Родригес го гледаше право в очите, напълно безизразно.
— Ще им разкажа къде трябва да търсят и как, Родригес. Както претърсват испанците — или поне някои от тях. Е?
— Върви по дяволите!
— По дяволите — по дяволите, но побързай! — Отново никакъв отговор. —
— В лентата на шапката — изхриптя Родригес и Блакторн млъкна.
— Добре — пресегна се той към широкополата му шапка.
— Нали няма… няма да ги научиш?
— Ти как би постъпил?
— Внимавай с перото, англичанино, много държа на него.
Лентата беше широка и твърда, а перото стърчеше закачливо, в тон със самата шапка. Отвътре Блакторн измъкна много тънка кама, съвсем малка, специално изработена, за да се крие на това място — беше извита по линията на шапката. Йошинака отново се нахвърли яростно върху самураите.
— За бога, Родригес, отново те питам — това ли е всичко?
— Света Богородице, казах ти вече!
— Закълни се! Родригес се подчини.
—
Йошинака изрече някаква заповед и самураите освободиха Родригес. Той започна да разтрива схванатите си ръце.
— Мога ли вече да седна, англичанино?
— Да.
Родригес си избърса потта с червена кърпа, взе плоското шишенце и седна с кръстосани крака на една от възглавниците. Йошинака се навърташе наблизо, на верандата. Всички самураи, с изключение на четирима, се завърнаха на постовете си.
— Защо са толкова докачливи? Защо и ти си толкова докачлив, англичанино? Никога досега не ми се е налагало да си предавам оръжието. Да не съм някой убиец?
— Попитах те това ли е всичкото ти оръжие и ти ме излъга.
— Не съм те слушал какво говориш! Ти какво би… Ако те държат така като някакъв престъпник? — И Родригес добави кисело: — Ама какво ти става, англичанино? Какво ти е? Ето, развалихме си вечерта… Ей, недей така! Не бива да допускаме нещо да ни развали вечерта. Аз им прощавам. И на теб прощавам, англичанино. Ти беше прав, а аз не. Извинявам се. Приятно ми е да съм с, теб. — Той развинти капачето на шишето и му го предложи. — Ето, пийни си малко прекрасно бренди.
— Първо ти.
Лицето на Родригес пребледня като платно.
— Пресвета Дево, нима мислиш, че съм сипал отрова?
— Не, но пий. Родригес отпи.
— Още веднъж!
Португалецът се подчини и избърса уста с опакото на ръката си. Чак тогава Блакторн пое шишето.
—
Отметна глава и се престори, че пие, като държеше незабелязано езика си на отвора и по този начин не позволяваше на течността да се излива в гърлото му. Макар че много му се пиеше.
— Чудесно е. Заповядай.
— Задръж го. Подарък от мен.
— От добрия отец или от теб?
— От мен.
— Закълни се в господа!
— И в господа, и в Девата, да те вземат мътните и теб, и твоите клетви! Подарък и от мен, и от отеца! Всичкият алкохол на „Санта Филипа“ е негов, но негово преосвещенство каза, че и аз мога да го ползувам, а такива шишета на кораба имаме поне дузина. Така че е подарък. Или забрави доброто си възпитание?
Блакторн отново се престори, че пие, и му го подаде обратно.
— На, пийни още.
Родригес усети топлината на брендито чак в пръстите на краката си и се зарадва, че след като прие напълненото шише от ръцете на Алвито, тайно от него го изпразни, изми го най-старателно и отново го напълни с бренди от собствената си бутилка. Прости ми, господи, задето се усъмних в светия отец. Ах, Исусе Христе, защо, за бога, не слезеш отново на земята и не промениш този свят, където човек понякога няма вяра дори на свещениците!
— Какво ти е?
— Нищо, англичанино. Мислех си, че този свят е една гадна бъчва, където в днешно време на никого не можеш да имаш доверие. Идвам като приятел, а ето че между нас се появи една празнина.
— Като приятел ли дойде наистина?
— Да.
— Въоръжен до зъби?
— Винаги съм така въоръжен. Затова съм все още жив.
