Шогун

— Смятате ли, че е безопасно? — попита разтревожено Блакторн. — Без Йошинака, слугини и телохранители наоколо?

— Не, Анджин-сан, нищо не е безопасно. Но затова пък ще е чудесно да сме сами! Този хан се смята за най-хубавия и е много прочут в Идзу. Нали е красив?

Красив беше. Всяка една от миниатюрните къщички беше изящно издигната върху пилони, опасваше се от веранди, до които водеха четири стъпала от най-скъпо дърво, и всичко блестеше. Разстоянието между къщичките беше от петдесет стъпки и всяка една бе заобиколена от малка градинка вътре в голямата обща градина, оградена с бамбуков плет. Имаше поточета, езерца с водни лилии, водопадчета, цъфнали дръвчета, изпълващи въздуха с ухания през деня и нощта. Всичко дъхаше на сладост и охолство. Чисти, застлани с каменни плочи покрити пътеки водеха към банята със студено, топло и горещо отделение, захранвана от естествени минерални извори. Пъстроцветни фенери, любезни, усмихнати слуги и прислужнички, нито една изговорена на висок глас дума, която да раздрънка звънчетата, окачени по дърветата, или да смути бълбукащата вода и пойните птици в специалните им къщички.

— Аз, разбира се, помолих за две къщички, Анджин-сан — една за вас и една за мен, но за жалост само една беше свободна, много съжалявам. Затова пък Йошинака-сан няма нищо против. Дори е много доволен, защото по този начин не му се налага да организира двойна охрана. Поставил е часови на всяка пътека, така че сме в пълна безопасност и никой не може да ни обезпокои, както ставаше другаде. Пък и защо да бъдем обезпокоявани? Какво лошо може да има в тези две отделни стаи, още повече, че с мен спи Чимоко?

— Нищо. Но вие сте права — такова красиво място не бях виждал. Колко сте умна и прелестна.

— Ах, Анджин-сан, колко сте мил с мен. Първо баня, после вечеря и саке — много саке.

— Прекрасно.

— Но моля ви, Анджин-сан, оставете този речник на мира.

— Нали все ме насърчавахте да уча!

— Ако оставите книгата, ще ви разкрия една тайна.

— Каква?

— Поканих Йошинака-сан да вечеря с нас. И няколко дами, които ще ни развличат.

— Охо!

— А след като ви оставя, обещавате ли да си изберете една от тях?

— А, не, съжалявам, но при това положение има опасност да обезпокоя съня ви.

— Обещавам ви да спя непробудно, любов моя. Сериозно ви казвам, една промяна ще ви се отрази много добре.

— Да, но догодина, сега още не.

— Бъдете сериозен!

— Аз съм напълно сериозен.

Събудиха го сърдити гласове и постепенно започна да различава сред тях португалски говор. За миг помисли, че продължава да спи и сънува, после разпозна гласа.

— Родригес!

Марико измърмори нещо насън.

Щом чу стъпки по пътеката, Блакторн скочи на колене, опитвайки се да овладее обзелата го паника. Вдигна я на ръце като кукла, запъти се към вратата, но спря — някой я отваряше вече от външната страна. Беше Чимоко — свела глава, а очите дискретно затворени. Той се втурна покрай нея с Марико на ръце и я положи нежно върху собствените й завивки, все така в полусънно състояние, и отново се втурна безшумно към стаята си, облян от студена пот в топлата лятна нощ. Пипнешком сграбчи едно кимоно и отново се върна на верандата. Йошинака вече се изкачваше по второто стъпало.

— Нан десу ка, Йошинака-сан?

— Гомен насай, Анджин-сан — започна Йошинака. Посочи към факлите, пламтящи в другия край на градината, където беше главната порта, и изрече порой от думи, които Блакторн не разбра. Основното обаче схвана — че някакъв човек, варварин, иска да го види, а той му казал да чака, а онзи не искал да чака и се държал като даймио, какъвто изобщо не бил, и се опитвал да мине със сила покрай стражата, но той го спрял. Казал, че е приятел на Анджин-сан, вярно ли е?

— Ей, англичанино, аз съм — Васко Родригес!

— Ей, Родригес! — извика щастлив Блакторн. — Ей сега ще дойда! Хай, Йошинака-сан. Каре уа уаташи но ичи юджин десу. Наистина ми е приятел.

— А со десу!

— Хай, домо.

Блакторн се спусна по стъпалата към портата. Зад гърба си чу гласът на Марико:

— Нан джа, Чимоко?

Чимоко й прошепна нещо, защото тя властно извика след това:

— Йошинака-сан!

— Хай, Тода-сама!

Блакторн се озърна назад. Самураят се качи по стъпалата и прекоси верандата към стаята на Марико. Вратата й беше затворена, а пред нея бе застанала Чимоко. Смачканите й завивки бяха до вратата, където им беше мястото, в случай че господарката желае тя да спи близо до нея. Йошинака се поклони на вратата и започна да докладва. Блакторн се затича бос по пътеката, а въодушевлението му нарастваше. С широка усмивка беше впил поглед в португалеца, а пламъчетата на факлите играеха по обиците и токата на закачливо кривнатата шапка на Родригес.

— Ей, Родригес! Колко се радвам да те видя! Как е кракът ти? Как ме откри?

— Пресвета Богородице, та ти си напълнял, англичанино! Я как си изпълнил дрехите! Имаш здрав и бодър вид, пък и държането ти е като на някой даймио!

Родригес го прегърна мечешки и Блакторн му отвърна със същото.

— Как е кракът ти?

— Боли ме, дявол да го вземе, но се движи, а те открих, като разпитвах къде е отседнал великият Анджин-сан — великанът варварин, бандитът със сините очи!

Смяха се и си разменяха неприлични думи, без да обръщат внимание на самураите и слугите около тях. После Блакторн изпрати един от прислужниците за саке и поведе Родригес към къщичката. И двамата вървяха с олюляващи се моряшки походки. Родригес по навик държеше дясната си ръка на дръжката на рапирата, а палецът на другата бе пъхнат в широкия му пояс до пищова. Блакторн беше десетина сантиметра по-висок, но раменете на португалеца бяха по-широки дори от неговите, а издутите му като варел гърди криеха херкулесова сила.

На верандата ги чакаше Йошинака.

— Домо аригато, Йошинака-сан — отново благодари Блакторн на самурая и махна на Родригес да се разположи на една от възглавничките. Йошинака посочи рапирата и пищова и протегна ръка с обърната нагоре длан.

— Додзо!

Португалецът се намръщи.

— Ийе, самурай-сама, домо ари…

— Додзо!

— Ийе, самурай-сама, ийе! — повтори по-остро Родригес. — Уаташи юджин Анджин-сан, нее?

Блакторн направи крачка напред, все още изненадан от неочакваната свирепост на сблъскването.

— Йошинака-сан, шигата га най, нее? — намеси се той с усмивка. — Родригес юджин у ата…

— Гомен насай, Анджин-сан. Кинджиру! — И Йошинака изрече някаква рязка заповед. Самураите веднага скочиха напред и заканително наобиколиха Родригес, а Йошинака отново протегна ръка. — Додзо!

— Тия кучи синове са ужасно докачливи, англичанино — усмихна се широко Родригес. — Я се справи с тях, моля те. Аз никога досега не съм си предавал оръжието.

— Недей, Родригес — предупреди го той, усетил решението, назряло за секунда в главата на приятеля