Торанага и до известна степен негово протеже.
— Англичанинът?
— Да.
Алвито не наруши настъпилата в каютата тишина, а продължи да се храни.
— Знаете ли как е станало всичко това?
— Донякъде. Ще ви разкажа, като му дойде времето, лоцмане.
— Само ми кажете каква е причината. Накратко. Подробностите друг път. Моля ви.
— На три пъти е спасил живота на Торанага. Два пъти по време на бягството от Осака и последния път в Идзу, по време на земетресението.
Алвито лакомо заръфа кълката. Сокът започна да се стича по черната му брада. Родригес чакаше, но свещеникът не каза нищо повече. Погледът му замислено се вторачи в чашата, която държеше в ръка. Повърхността на гъстото червено вино отрази светлината.
— Никак не е добре за нас, че този англичанин е станал приближен на Торанага. Никак. Всеки друг, но не и той — обади се Родригес след дълга пауза.
— Съгласен съм.
— И въпреки това бих искал да го видя.
Свещеникът не каза нищо. Родригес го остави да омете чинията си и му предложи още, ала радостта му се бе изпарила. Алвито прие всичко, останало от петела, и още една чаша вино. И като завършек малко хубав френски коняк, който той самият извади от един долап.
— Какво ще кажете за една чашка, Родригес?
— Благодаря.
Лоцманът наблюдаваше как Алвито сипва в кристална чаша от орехово-кафявата течност. Виното и конякът бяха от личните запаси на Делегата-посетител — подарък за неговия приятел отец Алвито.
— Разбира се, Родригес, и вие си пийвайте от тях заедно с отеца — каза тогава дел Аква. — Дано бог бди над вас и ви изведе здрав и читав в пристанището и после обратно у дома.
Благодаря, ваше високопреосвещенство. Благодаря, ваше високопреосвещенство, но не очаквайте от мен искрени благодарности, горчиво добави наум Родригес, задето придумахте капитана да ме прехвърли на това свинско корито, командувано от езуитите, далеч от нежните ръце на моята Грасия. Пресвета Дево, животът е прекалено кратък — кратък и несигурен, за да го прахосва човек като гувернантка на смрадливи свещеници, макар че Алвито е, повече мъж от всички останали и именно поради това много по-опасен. Ах, пресвета Дево, помогни ми!
— О! Вие потегряте, Род-сан, потегряте торкова скоро? Ах, корко съжарявам…
— Скоро ще се върна, мила.
— Ние ще тъгуваме — маркото и аз.
Мина му през ума — защо не я взема със себе си на „Санта Филипа“, но веднага се отказа от тази мисъл, защото щеше да е опасно и за двама им, и за кораба.
— Много съжалявам, скоро ще се върна.
— Ние чакаме, Род-сан. Моря извинете моя тъжна, много съжарявам.
Винаги говореше с него на разваления си и със силен акцент португалски, който много се стараеше да научи, и настояваше той да я нарича Грасия — името, дадено и при покръстването, а не с прекрасно звучащото Нян-Нян, което значеше Котенце и което тъй й отиваше и тъй му харесваше:
И той отплава от Нагасаки с натежало сърце, като проклинаше всички свещеници и капитани, копнеещ за края на лятото и настъпването на есента, когато щеше да вдигне котвата на Черния кораб, чиито трюмове вече тежаха от злато сребро, и най-сетне да потегли за дома — богат и независим. Но какво го чакаше тогава? Този вечен въпрос отново го задави. Какво щеше да прави с нея — и детето? О, Дево, помогни ми да си отговоря задоволително на този въпрос.
— Яденето беше изключително вкусно, Родригес — похвали го Алвито, като си играеше с трохите на масата. — Благодаря.
— Радвам се. — Родригес беше сериозен. — Какво възнамерявате да правите, отче? Би трябвало…
Той млъкна по средата на изречението и погледна през прозореца. После стана неспокойно от масата, закуцука към кръглото прозорче, което гледаше към брега, и надникна през него.
— Какво има, Родригес?
— Стори ми се, че започва отливът. Искам да видя как е морето. — Той отвори по-широко капака на прозорчето и се надвеси през него, но пак не можа да види котвата на носа. — Извинете ме, отче.
Излезе на палубата. Водата се плискаше тежко във веригата а котвата, спусната под ъгъл в мътното море. Никакво движение. Но след малко отливът вече се забелязваше и корабът започна едва-едва да се плъзга навътре, за да заеме новото си положение в зависимост от оттеглянето на водата. Той провери положението му, огледа морето наоколо. Всичко беше както трябва. Наблизо нямаше никакви лодки. Беше приятен следобед и от мъглата нямаше и следа. Бяха на около двеста метра от брега — достатъчно далеч, за да се предотврати всякакво внезапно нападение, и на безопасно разстояние от оживените морски пътища към кейовете.
Корабът беше мелез — японски корпус с приспособени към него португалски платна и снаряжение: бързоходен, с две мачти, четири оръдия по средата и по две малки на носа и кърмата. Казваше се „Санта Филипа“ и имаше тридесет души екипаж.
Погледът му опаса града и хълмовете отвъд него.
— Песаро!
— Да, сеньор?
— Приготви голямата лодка! На смрачаване ще слезем на брега.
— Добре, ще я приготвя. Кога се връщате?
— Призори.
— Още по-добре. Аз ще поведа отпускарите — десет души.
— Никаква отпуска, Песаро!
Родригес възседна парапета на квартердека и се облегна удобно.
— Не е справедливо всички да страдаме — начумерено възрази боцманът и започна да свива и отпуска грубите си мазолести длани. — Аз лично ще ги-поведа и ви обещавам, че няма да има никакви неприятности. Вече две седмици сме затворени тук.
— Пристанищните власти казаха
— Да, кълна се в Христовата кръв, и много жалко! — озъби се набитият здравеняк. — И за какво? Заради един-единствен заклан японец!
— Един заклан, двама тежко намушкани, няколко души ранени и едно пострадало момиче — добре, че се е намесил самураят. Предупредих ви, преди да слезете — Нумадзу не е Нагасаки, внимавайте как се държите! Имахме късмет, че се отървахме само с живота на един от нашите! Законът им позволява да ви обезглавят и петимата!
— Техният закон, капитане, но не и нашият. Проклети маймуни! Заради една най-обикновена свада в публичен дом!
— Да, но нашите хора са я започнали. Властите поставиха кораба под карантина и на всички ви е забранено да слизате на брега. Включително и на теб! — Родригес взе да си раздвижва крака, за да притъпи малко болката. — Имай търпение, Песаро. Отецът се завърна, значи, скоро ще потеглим.
— Заедно с отлива? Призори? Това заповед ли е?
— Не, още не. Просто приготви лодката. С мен ще дойде Гомес.
— Нека дойда и аз, а?
— Не. И те съветвам да не се измъкваш довечера на брега. Нито ти, нито кой да е друг.
— Ами ако не се върнете призори?
— Ще гниете тук закотвени, докато се прибера. Ясно ли е?
Боцманът още повече се озъби. Но се поколеба и отстъпи.
— Ясно, дявол да го вземе!
— А така!
