— И Родригес отново слезе долу.
Алвито спеше, но щом вратата на каютата се открехна, веднага се събуди.
— Всичко наред ли е?
Тялото и духът му се бяха ободрили от краткотрайната дрямка.
— Да, започва отливът.
Родригес изгълта чаша вино, за да премахне лошия вкус от устата си. Винаги се чувствуваше така след предотвратяването на поредния назрял моряшки бунт. Ако Песаро не беше отстъпил веднага, пак щеше да му се наложи да стреля по някого или да го окове във вериги, или да заповяда петдесет удара с камшик, или да го завлече под кила за назидание, или още нещо от дългия списък с безобразия, без които не можеше на един кораб — дисциплината беше наложителна и го изискваше. Без дисциплина с кораба е свършено.
— Какви са плановете ви сега, отче? Ще потеглим ли призори?
— Какво е положението с пощенските гълъби?
— В добро състояние са. Остават ни шест — четири за Нагасаки и два за Осака. Свещеникът прецени ъгъла на слънчевите лъчи. До залез оставаха четири-пет часа.
Имаше достатъчно време, за да се пуснат птиците с шифрованото послание, което отдавна бе съставил в ума си: „Торанага се подчинява на заповедта на регентите. Първо заминавам за Йедо, оттам за Осака. Ще придружа Торанага до Осака. Твърди, че все още можем да строим катедралата в Йедо. Подробности по Родригес.“
— Бихте ли заповядали на гълъбаря да приготви незабавно два за Нагасаки и един за Осака? А след това ще поговорим. Няма да се прибера с кораба. Заминавам за Йедо по суша. Ще ми трябва цялата нощ и утрешния ден, за да напиша подробно послание, което вие ще отнесете на Делегата-посетител и ще връчите само лично на него. Ще можете ли да отплавате веднага щом го напиша?
— Да. Ако дотогава се свечери, ще изчакам изгрев слънце. До десет левги оттук има плитчини и подвижни пясъци.
Алвито се съгласи. Дванадесет часа повече или по-малко не правеха голяма разлика. Щеше да е много по-добре, разбира се, ако беше изпратил посланието си още от Йокосе. Господ да го убие онзи дяволски езичник, който ми погуби гълъбите! Имай търпение, упрекна се той. За къде си се разбързал? Търпение — това е основно правило на нашия орден. Онзи, който умее да чака, ще получи — и това е самата истина. Какво значение имат дванадесет часа, пък дори и осем дни? Няма да променят хода на историята. Зарът бе хвърлен в Йокосе.
— С англичанина ли ще пътувате? — попита Родригес. — Както и преди?
— Да, а от Йедо се прибирам в Осака. Ще придружавам Торанага. Бих искал да се отбиете в Осака с копие от посланието ми, в случай че Делегатът-посетител се намира там или е тръгнал от Нагасаки точно преди вашето пристигане и пътува натам. Ще го предадете на отец Солди, секретаря му, но само лично на него!
— Добре. С радост ще отплавам. Тук ни мразят.
— С божията благословия това положение ще се промени, Родригес. Ако е рекъл господ, ще покръстим всички езичници тук.
— Амин! — Родригес размърда крака си и пулсиращата болка веднага стихна. Загледа се през прозореца, после нетърпеливо се надигна. — Аз сам ще отида да взема гълъбите, а вие напишете посланието си, за да можем да поговорим след това за англичанина.
Той се качи на палубата и подбра птиците от кафезите им. Когато се върна, свещеникът вече пишеше с острото си като игла перо и мастило по миниатюрни ивички хартия. Едно и също шифровано съобщение. Алвито ги постави в специалните малки цилиндърчета, запечата ги и пусна гълъбите. Те се издигнаха, направиха един кръг и полетяха на запад, един след друг, към ослепителното следобедно слънце.
— Тук ли ще разговаряме или долу?
— Тук. По-хладно е — махна Родригес към квартердека насред кораба, от който не се чуваше.
Алвито се отпусна на стола.
— Първо за Торанага.
И разказа накратко на лоцмана какво се случи в Йокосе, като пропусна случая с брат Жозеф и подозренията си за Марико и Блакторн. Родригес беше поразен от решението на Торанага да се подчини, както и самият Алвито.
— Няма да има война? Не, това е някакво чудо! Сега наистина сме в безопасност, и Черният кораб също, църквата ще се обогати, ние ще сме богати… Слава тебе, господи, и на всички светии, и на пресветата Дева! По-добра новина от тази не бихте могли да донесете, отче. Спасени сме!
— Ако е рекъл господ. Но едно нещо, което каза Торанага ме обезпокои. Думите му бяха следните: „Мога да пусна на свобода моя християнин Анджин-сан. Заедно с кораба му и оръдията.“
Доброто настроение на Родригес веднага се изпари.
— „Еразъм“ още ли е в Йедо? Все още ли е в ръцете на Торанага?
— Да. Опасно ли е наистина, ако англичанинът получи свобода на действие?
— Дали е опасно? Та „Еразъм“ ще ни види сметката, преди да се усетим къде да е оттук до Макао, стига той да е на него, въоръжен и с що-годе свестен екипаж! Ние имаме на разположение само малката фрегата, която да ни брани, а тя не може да се противопостави на „Еразъм“. Нито пък Черният кораб. Ще ни притисне и ще трябва да свалим знамената.
— Сигурен ли сте?
— Да. Кълна се в господа — „Еразъм“ означава край за нас! — Родригес сърдито размаха юмрук. — Чакайте малко — англичанинът каза, че е пристигнал тук с не повече от дванадесет души, при това не всички от тях са моряци — имало и търговци, а и повечето били болни. Тази шепа хора не може да се справи. Единственото място, където може да наеме екипаж, е Нагасаки. Или Макао. В Нагасаки може да намери колкото си иска желаещи. Всички, които… Трябва да не го допускаме там, нито в Макао.
— Ами екипаж от японци?
— Имате пред вид някои от главорезите на Торанага ли? Или вако? Искате да кажете, че ако Торанага се предаде, всичките му хора стават ронини, така ли? Ако англичанинът разполага с достатъчно време, може и да ги обучи. И то много лесно. Исусе Христе! Моля да ме извините, отче, но ако на англичанина му дадат самураи или вако… Не можем да си позволим подобен риск — прекалено е опитен и способен…
Алвито не откъсваше поглед от него и безпокойството му нарастваше. Май ще трябва да изпратя още едно послание до Делегата-посетител. Трябва да го осведомя, щом е толкова важно. Той ще знае какво да правим.
— Аз знам какво да правя! — Родригес стовари юмрук върху парапета, стана и обърна гръб на събеседника си. — Чуйте, отче, чуйте моята изповед. Първата нощ — най-първата нощ, когато бяхме с него рамо до рамо в открито море на галерата, на път от Анджиро, сърцето ми подсказа, че трябва да го убия, и после още веднъж ми го повтори, по време на бурята. Исус Христос да ме прости, но тогава нарочно го пратих на носа и завих рязко срещу вятъра, без да го предупредя, като много добре знаех, че не е завързан. Но англичанинът не падна зад борда, както би паднал всеки друг. Реших, че това е пръст божи и се убедих окончателно, когато по-късно той не се подчини на заповедта ми и спаси кораба. А когато вече бяхме в безопасност и вълната ме отнесе и започнах да се давя, последната ми мисъл беше, че това е наказание от всевишния, задето посегнах на човешки живот. С лоцмани така не се постъпва — той никога не би постъпил така с мен. Заслужавах си го и затова, когато дойдох на себе си и видях, че съм жив, а той ми дава да пия вода, страшно се засрамих и отново помолих господ за прошка и се заклех най-тържествено да му се отблагодаря. Пресвета Дево! — избухна той, изтерзан. Този човек ме спаси, макар да знаеше, че се опитах да го убия — прочетох го в погледа му. Спаси ме и ми помогна да оживея, а ето че трябва да го убия.
— Защо?
— Защото капитанът беше прав — господ да ни е на помощ, ако англичанинът изкара „Еразъм“ в открито море, въоръжен и с що-годе приличен екипаж.
Блакторн и Марико спяха в нощния покой на малката си къщичка — една от многото, от които се състоеше Ханът на камелиите на Девета южна улица. Всяка къщичка имаше по три стаи. Марико взе едната за себе си и Чимоко, Блакторн взе втората, а третата, която излизаше на входната врата и верандата, беше свободна и служеше за трапезария и всекидневна.
