Шогун

— Мислех си по какъв начин бих могла да бъда полезна на господаря Торанага.

— Хиляда коку са достатъчно великодушен жест.

— Три тайни могат да се окажат още по-ценни.

— Дори една, Гьоко-сан, стига да е подходяща.

— Анджин-сан е добър човек, нали? И за неговото бъдеще би могло да се направи нещо, не мислите ли?

— Анджин-сан си има своята карма — отвърна тя, разбрала, че е настъпил моментът на пазарлъка, питайки се в кое отношение би могла да отстъпи, ако изобщо посмее да отстъпи нещо. — Нали говорехме за господаря Торанага? Или може би някоя от тайните засяга Анджин-сан?

— Ах, не, Тода-сама. Вие сте напълно права. Анджин-сан си има своята карма, както и своите тайни, убедена съм в това. Просто се сетих, че е един от любимите васали на господаря, а всичко, с което помагаме на Торанага-сама, се отразява пряко и на васалите му, нали?

— Съгласна съм. Разбира се, дълг на васалите е да предават на господаря си всички сведения, които случайно узнаят и които може да са му от полза.

— Права сте, Тода-сама. Много сте права. Ах, каква чест е за мен да ви служа! Хонто! Мога ли да ви кажа как бях поласкана, че имах щастието да пътувам заедно с вас, да разговаряме, да се храним заедно и да се смеем, а понякога дори да ви бъда и скромен съветник, колкото и да не ме бива за подобна роля, за което моля да ме извините. И накрая ще ви кажа, че вашата мъдрост е също тъй голяма, както и красотата ви, а храбростта ви е на висотата на вашия ранг.

— Ах, Гьоко-сан, моля да ме извините, толкова сте любезна, тъй съобразителна! Аз не съм нищо повече от съпруга на един от генералите на нашия господар. Та какво казвахте? Четири тайни?

— Три, господарке. Питах се дали не бихте могли, да ми послужите като посредник пред господаря Торанага. Немислимо е аз лично да му прошепна на ухото неща, за които знам със сигурност, че са самата истина. Това би било много невъзпитано и освен това няма да знам какви думи да подбера, как да му поднеса сведенията, пък и наш обичай е за всички важни дела да използуваме посредници, което е за предпочитане, нали?

— Според мен Кику-сан би била по-подходящ посредник. Аз никога не знам кога ще изпрати да ме повикат или колко време ще мине, преди да получа аудиенция при него, или дори ще има ли желание да ме изслуша.

— Моля да ме извините, господарке, но все пак мисля, че вие сте по-подходяща. Можете да прецените стойността на сведенията — нещо, на което тя не е способна. Вие имате власт над ушите му, докато тя — над други части от тялото му.

— Аз не съм му съветник, Гьоко-сан, нито мога да преценя стойността на сведенията.

— Аз бих ги оценила на хиляда коку.

— А со десу ка?

Гьоко се увери напълно, че никой не ги подслушва, и чак тогава разказа на Марико как отказалият се от вярата си християнски свещеник е споделил, че Оноши-сама му прошепнал в изповеднята, че се е свързал с чичо му, Харима-сама. След това й каза за чутото от помощник-готвача на Оми — относно заговора между Оми и майка му да убият Ябу и накрая всичко за Дзатаки и неговата явна страст към Очиба, както и за Ишидо и Очиба.

Марико я изслуша напрегнато, без да я прекъсва, макар че нарушаването на тайната на изповедта я порази до дъното на душата й, а при мисълта за невероятните възможности, които разкриваха тези сведения, й се зави свят. После зададе няколко въпроса, за да е сигурна, че е разбрала всичко правилно и за да го запечата трайно в паметта си.

Когато се увери, че е научила онова, което Гьоко бе решила да разкрие за момента — защото хитрата търговка очевидно си бе оставила нещо и за резерва, — изпрати да донесат пресен чай. Сама наля чашата на Гьоко и двете засърбаха замислено. И двете нащрек, и двете самоуверени.

— Не съм в състояние да преценя стойността на тези сведения, Гьоко-сан.

— Разбира се, Марико-сама.

— Предполагам, че те — плюс хилядата коку — ще доставят голямо удоволствие на нашия господар.

Гьоко си прехапа езика, за да сдържи ругатнята, която без малко да й се изплъзне. Беше очаквала значителна отстъпка още в началото на пазарлъка.

— Много съжалявам, но парите не са от никакво значение за такъв даймио, макар да са цяло състояние за селянка като мен. Човек трябва да знае какво представлява, нали, Тода-сама?

Гласът й беше като бодлива тел.

— Да, много е добре човек да знае какъв е, що е и какво представлява, Гьоко-сан. Това е едно от малкото предимства на жената пред мъжа. Жената винаги знае. За щастие аз също знам много добре коя съм. Много добре. Пристъпете направо към същността на въпроса.

Гьоко не потръпна при скритата заплаха, а се хвърли в атака със същата дръзка настъпателност.

— Същността на въпроса е, че и двете познаваме живота и разбираме смъртта — освен това и двете вярваме, че всичко зависи от парите.

— Нима?

— Да. Съжалявам, но според мен хиляда коку е прекалено много.

— Смъртта за предпочитане ли е?

— Аз вече съчиних предсмъртното си стихотворение, Марико-сама:

Когато умра,
не ме изгаряйте,
не ме погребвайте
а хвърлете тялото ми
на полето, да нахрани
някое гладно куче.

— Това може да се уреди. Не е никак трудно.

— Да, но ушите ми са дълги, а на езика ми може да се разчита, което не е по-малко важно.

Марико наля още чай. Само на себе си.

— Извинете, но сигурна ли сте в това?

— О, да, напълно. Моля да ме извините, но няма да се похваля, ако кажа, че съм била добре обучена, господарке, на това и на много други неща. Не се боя от смъртта. Написах завещанието си за в случай, че умра внезапно. Отдавна вече съм поискала прошка от боговете и знам, че ще се преродя четиридесет дни след смъртта си. А ако не — жената сви рамене, — тогава ще се превърна в ками. — Ветрилото й замря. — Така че мога да си позволя да се домогвам до най-голямото. Моля да ме извините, че ще го кажа, но и аз съм като вас — не се боя от нищо. Ала за разлика от вас нямам какво да губя в този живот.

— Толкова много приказки за неприятни неща, Гьоко-сан, в такова приятно утро. Нали е много приятно? — Марико се приготви да прибере ноктите си. — Много повече предпочитам да сте жива и здрава, да доживеете до почтена старост, като един от стълбовете на новата гилда. Да, това беше чудесна идея, Гьоко-сан, чудесна.

— Благодаря, господарке. И аз бих искала да сте жива, здрава, щастлива и благоденствуваща — дано се сбъднат всичките ви желания. Дано получите всички награди и почести, които заслужавате.

— Награди ли? — отново настръхна Марико.

Гьоко беше като тренирано ловджийско куче, надушило дивеча.

— Аз съм само проста селянка, господарке, и не мога да знам какви почести бихте желали, какви награди биха задоволили вас или вашия син.

Без и двете да забележат, крехката дървена дръжка на ветрилото в ръцете на Марико се бе пречупила на две. Ветрецът бе утихнал. Над градината, гледаща към неподвижното море, надвисна морният задух на лятото. Мухите бръмчаха, кацаха, литваха и отново бръмчаха.