— Най-добре да се отнесе в трезора — добави Ябу.
— Да, разбира се.
Ябу махна на самураите да го качат на кораба. После продължи, а ядът на Алвито се разпалваше още повече, докато превеждаше:
— Второ: Торанага-сама каза — свободен сте да си вървите или да останете, както пожелаете. Когато сте на наша земя, вие сте самурай и хатамото и за вас важат самурайските закони. В открито море, далеч от нашите брегове, вие сте онова, което бяхте, преди да дойдете при нас, и можете да се ръководите от варварските закони. Дава ви се доживотно право да използувате което пожелаете от подвластните на Торанага-сама пристанища, без да ви претърсват пристанищните власти. И последно, тези двеста самураи са ваши васали. Той ме помоли официално да ви ги предам заедно с оръжието, както ви е обещал.
— Значи, мога да отплавам, когато си поискам! Блакторн не вярваше на ушите си.
— Да, Торанага-сама ви разрешава да тръгнете по ваше усмотрение, Анджин-сан. Блакторн се втренчи в Марико, но тя избягваше погледа му и той отново погледна Ябу.
— Мога ли да потегля още утре?
— Да, ако желаете. А сега относно тези самураи — додаде Ябу. — Те всички са ронини от северните провинции. Съгласиха се да ви се закълнат във вечна вярност — на вас и на вашите потомци. До един са добри воини. Никой не е извършил престъпление, което да може да се докаже. Станали са ронини, защото господарите им са били убити или са умрели, или са били свалени. Много от тях са се, сражавали на кораби срещу вако. — Ябу се усмихна с характерната си злобна усмивка. — Някои може да са били и вако — знаете ли какво е вако?
— Да, Ябу-сама.
— Онези с вързаните ръце са вероятно бандити или вако. Дойдоха заедно и изразиха желание да ви служат безстрашно в замяна на прошка за минали престъпления. Заклеха се на Нобору-сан, който лично подбра всички тези хора по заповед на Торанага-сама, че не са извършили престъпления срещу Торанага- сама или някой от васалите му. Можете да ги приемете един по един или всички заедно, а пък ако не ги искате, можете да ги отхвърлите. Разбрахте ли?
— Значи, мога да отхвърля някои от тях?
— Че защо? — учуди се Ябу. — Нобору-сама много грижливо ги е подбрал.
— Да, разбира се, извинете — уморено каза Блакторн, който долови, че настроението на Ябу започва да се разваля. — Разбирам много добре. А какво ще стане с вързаните, ако не ги приема?
— Ще им отсечем главите, разбира се. Но това няма нищо общо с тази работа. Елате с мен.
Ябу тръгна към носилката. Блакторн погледна към Марико.
— Мога да си тръгна, чухте ли?
— Да.
— Това значи… Имам чувството, че сънувам… Той каза…
— Анджин-сан!
Блакторн послушно забърза към Ябу. Сега носилката бе направена да служи като подиум. Един писар беше поставил ниска масичка със свитъци. Малко по-нататък самураите охраняваха голям куп дълги и къси мечове, копия, щитове, бойни брадвички, лъкове, стрели и какво ли не оръжие, което носачите разтовариха от конете. Ябу махна на Блакторн да седне до него, а Алвито и Марико седнаха пред тях. Чиновникът започна да извиква имена от някакъв списък. Извиканият се приближаваше, кланяше се много тържествено, съобщаваше си името и родословието, заклеваше се във вярност, подписваше се под някакъв документ и го подпечатваше с капка кръв, която писарят сръчно изцеждаше, след като му пробождаше един пръст. После всеки коленичеше още веднъж пред Блакторн, ставаше и се завързваше към купа с оръжието. Отначало получаваше големия меч, после и късия. Всеки самурай със страхопочитание се докосваше до мечовете, разглеждаше ги най-внимателно, изразяваше гордостта си от прекрасното им качество и ги затъкваше в пояса си с кръвожаден възторг. След това получаваше и останалото оръжие, както и щит. А когато заемаха новите си места, изцяло въоръжени, те отново бяха самураи, а не ронини, усещаха прилив на свежа сила, стойката им беше по-изправена, а изразът на лицето — по-свиреп.
Най-накрая дойде ред на тридесетте ронини с вързани ръце. Блакторн настоя лично да разреже вървите на всеки един. Те се заклеха във вярност като останалите:
— Кълна се в самурайската си чест, че вашите врагове са и мои врагове и ще ви се подчинявам безпрекословно.
След клетвата им бе раздадено оръжието.
— Урага-но-Тадамаса! — извика Ябу.
Мъжът направи крачка напред. Сърцето на Алвито подскочи. Урага — брат Жозеф — бе стоял незабелязан встрани сред групичката самураи. Беше без оръжие, облечен в просто кимоно, а на главата си имаше бамбукова шапка. Ябу се ухили доволно, забелязал как се разстрои отец Алвито, и се обърна към Блакторн:
— Анджин-сан, представям ви Урага-но-Тадамаса. Самурай, понастоящем ронин. Познахте ли го? Разбирате ли какво значи думата „познавам“?
— Да, разбирам. Познах го.
— Добре. Преди християнски свещеник.
— Да.
— Сега не. Разбирате? Сега ронин.
— Разбирам, Ябу-сама.
Ябу не откъсваше поглед от Алвито, който на свой ред наблюдаваше втренчено отреклия се от вярата си езуит. Урага го гледаше с нескривана омраза.
— А, Цуку-сан! И вие го познахте, нали?
— Да, познах го, Ябу-сама.
— Готов ли сте пак да превеждате — или нямате вече сили?
— Моля ви да продължим, Ябу-сама.
— Добре — махна Ябу към Урага. — Чуйте, Анджин-сан, Торанага-сама ви дава и този човек, ако го искате. Преди е бил християнски свещеник — по-скоро послушник. Но вече не е. Върна се към Правата вяра на шинто и… — Той млъкна, тъй като езуитът не превеждаше. — Точно ли предадохте думите ми, Цуку-сан? Правата вяра на шинто?
Свещеникът не каза нищо. Въздъхна, но след това преведе думите на Ябу, като добави от себе си:
— Това са негови думи, Анджин-сан, господ да го прости.
Марико се направи, че не е чула този коментар, и още повече намрази Ябу. Закле се в себе си един ден да му отмъсти.
Ябу не ги изпускаше от поглед. После продължи:
— Така че Урага-сан е бивш християнин. А сега е готов да служи на вас. Говори варварския език и езика на свещениците и е един от четиримата млади самураи, които бяха изпратени във вашите земи. Дори се е срещнал с най-главния християнин на всички християни, поне така казват. Но сега ги мрази всички, също като вас. — Ябу наблюдаваше Алвито и се стремеше да го предизвика, а от време на време очичките му се стрелкаха и към Марико, която слушаше напрегнато. — Мразите християните, нали Анджин-сан?
— Да, повечето католици са мои врагове — отговори той предпазливо, като не забравяше нито за миг присъствието на Марико, вперила безжизнен поглед в далечината.
— Испания и Португалия са врагове на моята страна.
— Християните са и наши врагове. Нали, Цуку-сан?
— Не, Ябу-сама. Християнството дава ключ към вечен живот.
— Вярно ли е, Урага-сан? — попита Ябу.
Урага поклати отрицателно глава. Гласът му стържеше от омраза.
— Вече не мисля така, Ябу-сама.
— Кажете го на Анджин-сан.
— Сеньор Анджин-сан — започна Урага със силен акцент, но на правилен португалски, който лесно се разбираше. — Не мисля, че католицизмът е ключалката… искам да кажа ключът към безсмъртието.
— Съгласен съм с вас — отвърна Блакторн.
— Добре — продължи Ябу. — Торанага-сама ви дава и този ронин, Анджин-сан. Той е отстъпник, но е от
